От релационен морален индивидуализъм към универсализма на идеологията на хуманизма
I.
Макар често да остава извън вниманието, «На предела»[1] е възлова книга в интелектуалната биография на Цветан Тодоров. Това е не само първата му книга, в която поставя темата за тоталитаризма, очертаваща общите контури, в които ще се развива интересът му към тази проблематика, но ни и помага да изясним аспекта, в който ще се развива по-нататък неговата морална позиция. Той споделя, че «Недовършената градина» е плод на десет години работа, което означава, че «На предела» е писана в процеса на навлизането му в проблематиката на идеологията на френския хуманизъм. В този смисъл, книгата прехвърля мост между амбициозните теоретични синтези «Ние и другите. Френско размишление върху човешкото разнообразие» (1989) и «Съвместен живот: есе по-обща антропология» (1995), а след това и «Недовършената градина. Хуманистичната мисъл във Франция» (1998), подсказвайки характера на връзката между общата теория и конкретната реализация на изведените от нея принципи.
Тодоров приема общите постулати на тоталитарната теория, формулирани през 50-те и 60-те години от Хана Арент, Карл Йоаким Фридрих и Раймон Арон, и в редица от следващите си книги, без да се позовава конкретно на първоизточниците, многократно обсъжда структурните особености на тоталитарните режими. Казаното от него относно характера на тоталитаризма и сравнението между националсоциализма и комунизма не носи нещо по-различно, просто предлага един изчистен и ясен синтез, безспорно белязан от собствения му опит на човек от Източна Европа.[2] Това е необходимата рамка, без която не би могъл честно и убедително да представи собствената си гледна точка към анализа на явлението. Отстоява тезата, че тоталитаризмът не може да бъде разбран пълноценно, ако не се интересуваме от съдбата на конкретни хора, ако не се обобщи опита на конкретни индивиди, преминали през изпитанията на тоталитарната реалност. И приема за изходна точка на своя анализ опита от концентрационните лагери.
Тодоров приема изцяло тезата на Хана Арент, че лагерите са квинтесенцията на тоталитаризма, централна институция на тоталитарната власт, олицетворяваща тоталното господство и абсолютния произвол. Но постепенно текстът му разкрива разликите в подход към проблема, различните мотиви, които го ръководят в осмисляне света на лагерите. За Хана Арент «лагерите не са просто предназначени да унищожават хора и да деградират човешката личност; те служат за чудовищния експеримент, който се състои в елиминирането, в научно контролирани условия, на самата спонтанност в качеството й на израз на човешкото поведение и водят до трансформиране на човешката личност във вещ, в нещо, което дори животните не са.»[3] В глава III, параграф 3 на книгата «Тоталитарното господство» тя подробно разгръща тази теза. Преживяното в лагерите, според нея, надхвърля възможностите на човешкото възприятие и опит, което води до заличаване не само на човешката индивидуалност, но и до убиване на нравствеността на човека. В лагерите не съществуват нито политически, нито дори най-обикновени морални критерии. Така тя довежда до край тезата за необратимите последствия от възцаряването на техническата цивилизация и инструменталния разум. И за да обобщи същността на феномена лагери, тя заимства от Кант едно философско понятие – «абсолютното зло». В система, в която всичко е възможно, в която всички хора са станали еднакво ненужни, злото надхвърля всички обичайни понятия, които могат да го обяснят. «Ставайки възможно, невъзможното се превръща в абсолютно зло, ненаказуемо, както и неизвинимо.» Според Хана Арент, самата човешка природа е заплашена «и дори ако изглежда, че тези експерименти не ще успеят да променят човека, а само да го разрушат, създавайки едно общество, където нихилистичната баналност на човек за човека е вълк е реализирана по съответния начин, никога не трябва да губим от поглед един необходим предел.»[4]
Цветан Тодоров не оспорва характера на лагерите като ужасен инструмент за унищожаване на хората и заличаване на индивидуалността, но, без да влиза в директна полемика, не приема твърдението, че тоталитаризмът е в състояние да промени самата човешка природа. И той търси доказателства за тезата си в поведението на самите лагеристи. Приема тезата, че лагерите представляват пределна ситуация и дори го извежда в заглавието на книгата си, но смята, че тази «пределна ситуация» свидетелства точно за обратното – за провала на опитите хората да бъдат тласнати отвъд този предел. Тоталитарните престъпления са престъпления от нов тип, но този факт, според него, не ни принуждава да преразглеждаме представите си за човешката природа. Точно обратното, лагерите дават възможност да разсъждаваме върху морала, изхождайки от човешкия опит на предела, и поради това разкриват нови перспективи за познание на човешкото поведение пред лицето на злото. Те са «увеличителна лупа, която позволява по-добре да се види онова, което може да мине незабелязано в обичайното протичане на всекидневния живот.»[5] Книгата «На предела» е написана на базата на свидетелства и разкази на оцелели от нацистките и комунистическите концлагери, въз основа на които анализът му осветлява «метаморфозите на морала в екстремни условия». Тодоров много често използва източници, които вече са били коментирани от Хана Арент, но проявява интерес към такива техни аспекти, които са останали извън вниманието й.
«Често се казва, и понякога самите оцелели са го казвали, че напротив, именно това е мястото, където угасва всякакъв морален стремеж, където човешката природа се разкрива в цялата й голота, където човек за човека става вълк. Един по-внимателен прочит на разказите и свидетелствата позволяват все пак да се преодолее това първо впечатление.»[6] И неговият «внимателен» прочит открива, въпреки нечовешките условия, въпреки угрозата от смърт, глад, крайно изтощение и физическата болка, и една друга реалност: прояви на доброта, човешка загриженост за другия, прояви на себеуважение, достойнство и солидарност, запазване на способността за естетически и интелектуални преживявания (радост от хубав залез или любима книга), свобода на избора дори когато субектът на моралния акт, не е осъзнавал това в момента на извършването му… Естествено, не всички и не през цялото време постъпват така, но и самото тяхно наличие е достатъчно, за да се подсили вярата ни в доброто. И в пределните ситуации моралът и неговите основания не изчезват. В опозиция на понятието «баналността на злото», създадено от Хана Арент, за да обясни характера и мотивите на действие на изправения пред съда в Йерусалим нацистки военнопрестъпник Адолф Айхман, Тодоров предлага понятието «баналността на доброто». В лагера индивидите са превърнати в роби, но не е пречупен напълно стремежът им да останат верни на човешката си природа. Моралът, такъв, какъвто Тодоров го разбира, не би могъл да изчезне, без да предизвика някаква мутация в човешкия вид.
Тоталитарната държава, казва Тодоров, си присвоява всички крайни цели и това, че тя единствена има право да ги определя, има двоен ефект: «От една страна, това кара тоталитарните субекти да чувстват известно успокоение, защото личната отговорност за решенията понякога е твърде тежко бреме. От друга страна, властта ги принуждава да се придържат само към инструменталното мисленe и поведение, което при всяко действие се концентрира върху средствата, а не върху целите (…) Често си задават въпроса: как така «обикновени хора», «добри съпрузи и бащи» са могли да извършат подобни жестокости; какво се е случило с моралното им съзнание? Отговорът е, че благодарение на това изземане на крайните цели и свеждането на хората до инструменталния начин на мислене, тоталитарната власт може да ги накара да изпълняват възложените им задачи, без да има нужда да се изменя моралната структура на личността.»[7] Ето защо, заключава той, нищо не ни принуждава да преразглеждаме представата си за «човешката природа». Тази позиция няма нищо общо с вярата на наивния хуманизъм, че човекът е изначално добър. Тодоров си дава сметка, че човекът е в основата на много злини. «Съвременният хуманизъм – критическият хуманизъм – се отличава с две черти, вероятно банални, но които са силни със своето съжителство. Първата е отчитане на човешката способност да върши ужаси. Тук хуманизмът не се проявява като култ към човека изобщо и в частност – като вяра в благородната му природа; не, изходната точка тук са лагерите в Аушвиц и Колима, най-значителното доказателство през този век за злото, което човек може да стори на човека. Втората черта е твърдението, че доброто е възможно: не става въпрос за всеобщо тържество на доброто, за установяването на земен рай, а за добро, което позволява на човека конкретно и индивидуално като крайна цел, като същество, достойно да се цени и обича.»[8] Част от този критически хуманизъм е, че тоталитаризмът не е всесилен, че злото не е в състояние да разруши човешката личност, да изличи моралните принципи, най-общо резюмиращи се в способността да се върши добро, дори в пределни условия. И в «Памет за злото, изкушения на доброто» Цветан Тодоров подкрепя тази си увереност с представянето на една галерия от светли личности, чиято съдба е силно белязана от тоталитаризма, озовали се в непосредствена близост до злото, но оцелели в лагерите, както нацистки, така и комунистически: Примо Леви, Давид Русе, Маргарете Бубeр-Нойман, Роман Гари и Жермен Тийон. Както пише Тодоров, те присъстват в книгата му, за да ни помогнат да не се отчайваме, за да ни бъдат водачи на пътя през злото.
Не веднъж Тодоров повтаря, че това, което представлява интерес за него, не е тоталитаризмът сам по себе си, а въздействието му върху нравственото поведение на индивидите. Очевидно в този смисъл за него някои характерни черти на тоталитарния режим имат по-голямо значение от други. За него терорът във всичките му превъплъщения е основна черта на тоталитаризма и от тази гледна точка лагерите са умален модел на цялото общество, а самата тоталитарна държава е концлагер със смекчен режим. Ето защо, извън активното му внимание остават други важни черти на тоталитаризма – единствената партия, сливането между партия и държава, идеологията или харизматичния вожд. Поради това не бива да се изненадваме, че в книгите си Тодоров много бегло засяга политическата природа на комунизма.
Но и интересът му към самите лагери, било нацистки или комунистически, е ограничен – не се интересува толкова от тяхната уредба и условия за съществуване, колкото от поуките, които могат да бъдат извлечени от тяхната реалност. В лагерната действителност вижда една общовалидна ситуация, която, макар разкрита през конкретни съдби, има характера на условен декор. Признава, че този негов избор «противостои на една гледна точка, която би поставила в привилегировано положение историческата специфика (подчертано от мен – И.З.) на всяко особено събитие».[9] С други думи, за него тоталитаризмът не е изключително явление, свързан с определен исторически момент. Той не възниква на празно място, неговите корени са в самия политически живот от онова време, но също може да ги открием и в съвременния политически живот като потенциална заплаха. Тоталитаризмът и демокрацията са антагонистични режими, но между тях няма пропаст, те в еднаква степен са част от политическия живот. Опора за това твърдение намира в Примо Леви, който в книгата си «Ако» се стреми да извлече от преживяното в Освиенцим обобщение и поука за целия свят, а не само за онази част от света, която е създала лагера: «Дори толкова изключителен епизод от човешкото поведение, пише Леви, може да послужи за осветляване на основните ценности.» Моята книга, добавя Тодоров от своя страна, се явява само опит да следвам препоръката на Леви. «Бих искал по-добре да си изясня тъкмо нашия нравствен живот и наблягам на преживяванията в лагера поради тази причина; това не значи, че двата свята се препокриват (…) Поуката от пределните положения е, че всекидневният морал, подходящ за съвременността, би могъл да се изгради върху признаването на лекотата, с която може да се извърши както добро, така и зло.» [10]
Животът в лагера и животът в демократичното всекидневие са свързани от антропологичната двойственост на съществуването: моралното действие, според Тодоров, се противопоставя на свързаното с набелязването на конкретни цели практическо действие и се проявява в процеса на общуването между индивидите. Моралът е основополагащо измерение на междучовешкия свят, ето защо той приема като най-обща негова дефиниция това, «което ни подсказва дали едно действие е добро или лошо». Този критерий е в сила във всички конкретни ситуации, в лагера или извън него. Онова, което е направило възможно крайното зло в лагерите, са и често срещани всекидневни черти на съвременния демократичен и сигурен живот – фрагментираност на света, инструментализиране на политиката и обезличаване на човешките отношения. Извършеното добро в лагерите не е свързано с постигането на никакви странични цели, то, според Цветан Тодоров, който следва мъдростта на древните и на Русо, идва единствено от човешката природа.
В «На предела» Тодоров скицира, макар и в непълен вид, формулата на хуманистичния морал, която по-късно ще изкристализира в «Недовършената градина». «Разказите от лагерите ме убеждават, че моралните действия винаги се извършват от индивиди (в този смисъл те са «субективни»), а са насочени към един или повече индивиди (те са «личностни»): Азът възприема другия като личност, сиреч той се превръща в цел на неговото действие. Нарекох «грижовност» моралното действие в чист вид: при него Азът се стреми към благополучието на един (или повече) ти.»[11] Това дава основание на Андре Комт-Спонвил да определи позицията му като «релационен индивидуализъм»[12]
Не е трудно да забележим, че понятието за морал, което Цветан Тодоров използва в редица отношения, се различава от широко разпространеното разбиране на морала като сбор от правила, предписания и ценности, които функционират като норма в дадено общество, на базата на дадена доктрина (религия, философия, етика) и регламентиращи характера на човешките действия. Тези морални правила се променят в зависимост от народите, епохите и политическите системи. Тодоров разполага своето размишление в традицията, очертана от мислителите, разглеждащи моралните правила като универсални, установени чрез човешкия разум, на базата на определена представа за човешкото същество. Но той не залага толкова на разума, когото упреква, че в модерната епоха много често приема образа на инструментален разум и, следвайки Русо, е склонен да приеме, че обществото и съвременната цивилизация по различни пътища по-скоро отклоняват човека от присъщата му първична морална същност. Следователно, правилата на моралното поведение се задават от човешката природа и индивидът, а и от обществото.
От тази гледна точка, изборът му на нацистките и комунистическите концлагери като поле на разгръщане на моралната му доктрина съвсем не е случаен. Въдворените в лагерите индивиди са извадени от социалната си среда и от обществото изобщо. Безспорно съществува и някакво лагерно общество, но това е по-скоро антиобщество, въплъщение на някаква антиутопия – по-скоро един вид извратена враждебна природна среда, в която водещ е императивът на оцеляването. Лагеристите и надзирателите не образуват общество, това са две противопоставени групи – роби и господари – чиито отношения се регламентирани от кода на насилието. Тук хората са освободени от всякакви морални норми и предписания, постулирани от обществото извън лагера. Тук индивидите по дефиниция не могат да изградят общност – лагерът е емблема на съществуването като сбор от самотници. Ето защо не съществуват други основания за морално действие, освен личната необходимост да бъде извършено, произтичаща от самата човешка природа. Така че моралните постъпки (чийто характер е изцяло белязан от специфичната среда), доколкото съществуват, са дело на индивидуален избор, индивидуално морално действие, което не цели да задава норма, макар и да оставя следа като пример. Моралното действие в лагера е действие в условията на несвобода, следователно е резултат на свободен избор. Цветан Тодоров разбира морала «преди всичко като свобода и качество, отколкото като примирение и пасивно приемане на света»[13]. Моралът тук, заявява той, не е просто препоръчителен, той съществува. Разбира се, в ограничен периметър, откъдето и тази минимална дефиниция за морала, която приема: способността на хората винаги да различават доброто от злото. Не че тази негова дефиниция губи валидността си в съвременните либералнодемократични общества, но би се оказала крайно недостатъчна, за да обхване сложната реалност, пред която са изправени съвременните хора.
Тезата на Цветан Тодоров повдига и въпроси, на които не намираме отговор или намираме само частични разяснения. Човешката природа е присъща на всички лагеристи, но в екстремните условия много малка част от тях проявяват морални добродетели и то, както сам отбелязва, не винаги. Ако се вгледаме в това, което представляват оцелелите лагеристи, на чиито разкази Тодоров обляга своите разсъждения, ще видим, че това са по-скоро изключителни личности, които са се отличавали от многочислената пъстра маса на лагеристите. Хора от различни краища на Европа, от различни социални прослойки, с различни професии, на различна възраст, с различни интереси… преди лагера те са били част от друг свят или по-скоро, те са принадлежали към различни светове и са белязани от различия, за които е трудно да приемем, че автоматично изчезват в лагера. Повечето от тях вероятно са съхранили моралните норми от предишното общество, към което са принадлежали, но малцина притежават вътрешната свобода, която ги подтиква да пренебрегнат императивите на лагерния живот. Не е ли точно природата, която застава между тях и моралното действие, колкото и минимално да е то. Все пак, много трудно е да разделим в моралното действие на лагеристите частта, която идва от индивидуалния избор, и от интериоризираните от другия живот норми на морално поведение.
От друга страна са надзирателите, също човешки същества, чиято човешка природа не може да отречем, а и в някои от разказите става ясно, че дори те понякога проявяват малки жестове на добронамереност или поне на невзискателност. Но по принцип, тяхното поведение и действия са олицетворение на злото. Откъде идва това зло? В съзвучие с древните и сократическата традиция, Цветан Тодоров смята, че действията на злото са резултат на човешка заблуда, произлизаща от влиянието на различни фактори – политически, идеологически. Хората погрешно разпознават злото като добро, склонни са да смятат, че злото, което вършат, е добро. Оттук и неговите резерви към понятието «абсолютно зло» и тезата на Хана Арент, че то е необяснимо. Това е изразено дори в отношението му към субектите на злото – надзирателите в концлагерите. Дори на тях, злодеи или извратени типове, Тодоров гледа като на човешки същества, които не са лишени напълно от морал. И те, според него, не престават да правят разлика между добро и зло; не са претърпели ампутация на моралните органи, а само считат, че жестокостта в действията им е за добро, щом държавата, определяща критериите за добро и зло, им го заповядва. Обявява се против издигането на непреодолима стена между злодеите и нас, другите, като въплъщение на нормалността и доброто. Тоест, и в палачите вижда човешки същества и се стреми да обясни какво ги е направило такива, да обясни защо един човек може да върши едновременно и добро, и зло. «Надзирателите не са лишени от морал, те просто следват друг морал.»[14] Но точно това не говори ли, че моралът е зададен от обществото? По този начин Тодоров поставя под въпрос собствената си теза за човешката природа като източник на моралното действие, извън обществено създадената норма.
Другият спорен момент в неговата теза е отношението му към т.нар. прагматични или практични мотиви на човешките действия. Тях той свързва с постигането на конкретни цели и им приписва инструментален характер, което го води до отказването им на морална стойност. Но в живота извън лагера, в едно свободно демократично общество, е много трудно да отделим прагматичното и морално действие, доколкото човешките отношения не се развиват на празно място, а обикновено при съвместни действия за постигането на практични цели в рамките на общността. Което означава, че критериите за морално действие могат да бъдат и прагматични, постигане на резултати в съответствие с определени ценности и в полза на цялата общност.
Стремежът на Тодоров моралното действие да се изведе от човешката природа и свободната инициатива на индивида, както и критичните нагласи към деформациите в социалната среда на съвременните общество, ни връщат към проблема за неговата «неутралност», за отстояването на идеята за «трети път». Той е убеден, че «моралът на едно действие не произтича автоматично от политическата справедливост на борбата» (в името на народа, расата, класата или дори човечеството).[15] Тъй като лагерите не са нищо друго, освен резултат на определени политики, защитени от съответните идеологически мотивировки. Това обяснява липсата на особен интерес у Цветан Тодоров към Александър Солженицин. Нека си припомним споделеното от него в «На чужда земя» за 70-те години, когато във Франция излиза «Архипелагът ГУЛаг». Книгата разтърсва френската комунистическа левица и активира антикомунизма, в продължение на месеци изнесените факти са обект на публична дискусия, но той дори не проявява интерес да прочете книгата. Към изнесените от него причина за това вероятно трябва да прибавим и наличието на вътрешни резерви към директната обвързаност на Солженицин с политиката и използването на неговото свидетелстване в политическите борби в самата Франция. Ето защо, при изследването на съветската действителност предпочита да се позовава на Василий Гросман, макар той самият да не е репресиран от властите и да не е пряк свидетел за лагерната реалност. Книгите «Живот и съдба» и «Всичко тече» са предложени от Гросман за печат в съветските издателства, но отхвърлени от цензурата без особени последствия за него самия. И ако Тодоров предпочита да говори за Колима, а не за ГУЛаг, причината е във вътрешната близост на позицията му с Гросман, който не обяснява моралната си позиция нито с етническата си идентичност (на евреин), нито с идеологически или политически аргументи (развива писателската си дейност изцяло в полето на легалността). Неговата критика на тоталитарната действителност е от позициите на човешкия морал и е насочена към индивидите, намиращи се в различни позиции по отношение на несправедливостта. Той, казва Тодоров, «винаги е желал да бъде член на една единствена общност – човешкия род».[16]
Аушвиц и Колима, Сталин и Хитлер имат на какво да ни научат, но те, според Цветан Тодоров, не могат да ни помогнат с нищо за това, което става пред очите ни. «За да остане плодоносно миналото, трябва да го прекараме през филтри, да го интегрираме в дебата за справедливостта и несправедливостта».[17] Като основният критерий е отношението към другия, към другото човешко същество. Противоборството между тоталитаризма и демокрацията е протичало не само на бойното поле и в икономиката, но и на равнището на основните политически и морални принципи. Агресията на тоталитаризма над демокрацията, според него, разкрива по пътя на контраста елементите на хуманистичната мисъл, от която демокрацията се вдъхновява и от които не трябва да отстъпва. Тодоров остро осъжда политиката, която потъпква ценностите на хуманизма. «Бих пожелал един непрекъснат Нюрнберг да заседава, за да осъжда всяко престъпление срещу човечеството, за което не нацистите са единствено виновни.»[18] И той посочва провалите на демокрацията, поддала се на «изкушението на доброто», изрежда трагичните епизоди като наказателните бомбардировки над Лайпциг и Хамбург в края на Втората световна война, атомните бомби над Хирошима и Нагасаки, «хуманитарните бомби» над Сърбия, войната в Ирак… Но списъкът на несправедливостта в съвременния свят не се изчерпва с това и Тодоров не изпуска от поглед социалния проблем. В «Недовършената градина» неговият призив за активна гражданска позиция почти се вменява като морално задължение: «Да се отдаде предимство на автономията на Аза, не означава да му се осигури само правото на глас, за да може да избира кой да управлява. Държавата и нейните институции си имат собствена логика, което ги кара да се разрастват и засилват, докато се превърнат в самоцел. Дълг на всеки гражданин е да се съпротивлява на тази тенденция, тъй като става дума за държава и институции, които би трябвало да му служат. А примирението с мнимата неизбежност на социалните и икономически «закони» противоречи на хуманистичните принципи.»[19] Това директно обръщение към гражданите, съзвучно с търсенето на «трети път», изненадва, тъй като не веднъж самият Тодоров е изразявал резерви към «журналистическия импресионизъм, така характерен за едно определено френско писане».
(Второто размишление – в следващия брой)
–
[1] Tzvetan Todorov, Face à l’extrem, Paris, Ed. du Seuil, 1991.
[2] Прави впечатление коментара, който прави на съдбата на баща си, който в годините на Втората световна война, когато България е съюзник на Германия, симпатизира на комунистите, които са били начело на борбата с режима, определян като фашистки (но позволяващ улични демонстрации против антиеврейската политика на управляващите и парламентарни действия, довели до спасяването на българските евреи). «Заедно с тях е имало и много симпатизанти, между които е бил и моят баща, по онова време скромен библиотекар и литератор, с оформени вече убеждения. Можеше ли да си представи тогава, когато реакцията му да поддържа антифашистката борба е била съвсем естествена, а не пределна, че по този начин допринася за установяването на друг тоталитарен режим, с многократно по-обширна система от лагери, който ще избеси, разстреля и унищожи в затворите всички представители на опозицията и никога няма да допусне никаква опозиционна сила да демонстрира из улиците, нито пък да се изразява някакво лично мнение. Как би могъл той да отгатне пределното в ежедневното?» На предела, с. 135-136.
[3] Hannah Arendt, “Le Totalitarisme”, in: Les Origines du totalitarisme. Eichmann à Jérusalem, Paris, Quarto Gallimard, 2002, p. 783.
[4] Пак там, с. 811.
[5] Цветан Тодоров, Тоталитарният опит, т.I Човешкият отпечатък, с. 34.
[6] Пак там, с. 34.
[7] Пак там, с. 133.
[8] Цветан Тодоров, Памет за злото, изкушение на доброто, с. 375.
[9] Цветан Тодоров, На предела, с. 295.
[10] Пак там, с. 291 и 303.
[11] Пак там, с. 299.
[12] André Comte-Sponville, “Préface”, in: Tzvetan Todorov, Lire et vivre, Robert Laffont / Versilio, Paris, 2018, p. 20.
[13] Цветан Тодоров, На предела, с. 299. Теоретичната опора на тези му разсъждения безспорно трябва да търсим в Жан-Жак Русо, за когото човешкото действие е резултата от две сили – природа и свобода. Природата заповядва, но човекът е свободен да се съгласи или да се съпротивлява на идващата от нея повеля. Приемането на човешката природа като база на универсалността на моралната норма в някаква степен е в унисон и с тезата на Леви-Строс за универсалността, която няколко години преди това по принцип подлага на критика в «Ние и другите».
[14] Цветан Тодоров, На предела, с. 133-134.
[15] Цветан Тодоров, Тоталитарният опит… с. 35.
[16] Цветан Тодоров, Памет за злото, изкушение на доброто, с. 75.
[17] Цветан Тодоров, Пак там, с. 373.
[18] Цветан Тодоров, На предела, с. 143.
[19] Цветан Тодоров, Незавършената градина, с. 378.
