От 29 август до 8 септември 2018 г. на о. Лидо се състоя поредното издание на най-стария кинофестивал в света: la Mostra, Изложението. В конкурса бяха представени 21 филма: 6 американски; 12 на английски; 14 ситуирани в миналото. Накрая само 7 от тях получиха от международната критика средна оценка над тройка (по петобалната система) и този детайл е забележителен на фона на началния ентусиазъм около състезателния раздел, събрал братя Коен, Майк Лий, Джулиън Шнабел, Куарон, Рейгадас, Лантимос, Гуаданино, Шазел, Одиар, Асаяс… Най-високо журналистите оцениха “Рома” на Куарон, “Братята Систърс” на Одиар и “Фаворитката” на Лантимос – те и получиха едни от най-големите награди от журито, начело с Гийермо дел Торо.
Конкурсната подборка е лицето на фестивала, а Венеция не може да се оплаче от скучна физиономия: „Златен лъв“ през годините са печелили “Словото” на Драйер, “Рашомон” на Куросава, “Иваново детство” на Тарковски, “Гълъб, кацнал на клон…” на Рой Андершон, “Планината Броукбек” на Анг Лий. Факт е обаче, че докато на фестивал винаги се усеща някакъв организиращ принцип, през 2018-а такъв не личеше. В друг случай, било заради последните тенденции в киното, било заради пристрастията на програматорите, непременно изкристализира “лайтмотив” – войната, семейството, градът, краят на света. Единственото видимо основание за тази подборка сякаш беше “новите филми на известните режисьори”. И моето чувство е, че ако селекцията ставаше анонимно, повече от половината заглавия нямаше да са вътре.
Отсъствието на жените неслучайно се превърна във водеща тема. За 75 издания досега голямата награда са печелили филмите на 5 жени: купа “Мусолини” (така се е наричало най-високото признание до 1942 г.) за Лени Рифенщал (“Олимпия”, 1938), после „Златен лъв“ за Маргарете фон Трота (“Оловно време”, 1981), Аниес Варда (“Скитницата”, 1985), Мира Наир (“Сватба в сезона на мусоните”, 2001) и София Копола (“Някъде”, 2010). Върнах се пет години назад в архивите на Мострата, за да видя как стои въпросът с жените в конкурса, и ситуацията е същата: една, максимум две на общо 20-21 режисьори… Порочният кръг е верига от много порочни кръгчета. Вече има десетки изследвания, от които става ясно, че повечето режисьори са мъже; повечето диалози са на и относно персонажи от мъжки пол; повечето жени на екран са млади и привлекателни и се появяват два пъти повече от мъжете в сексуално оцветени сцени. Повечето критици са мъже. Поразрових се колко са жените сред директорите на 15-те състезателни фестивала от т.нар. категория А (най-престижните: Берлин, Кан, Карлови Вари, Сан Себастиан, Москва, Токио и пр.). Три. Като една от тях, Тина Лок, води талинския фестивал от самото му основаване, а другите две – Сесилия Барионуево (Мар дел Плата) и Лили Анстан (Локарно) – са поели длъжността тази година. И да не му се ще на човек да мисли, че достъпът до правенето и показването на филми е ограничен за жените, няма как.
Първенците в конкурса бяха ясни и преди журито на Дел Торо да се произнесе – тази година между зрители, критици и награждаващи разминаванията бяха минимални. Черно-белият “Рома” на Алфонсо Куарон е чудесен малък, макар и дълъг филм, изтъкан от всички неща, които правят фона на Големите събития. Той е едновременно зрелищен и обикновен от първата сцена, в която камерата улавя отражението на самолет в локва сапунена вода, до тази, в която топ изстрелва човек, или другата, в която полицията смазва студентски протест. И взе разбираем „Златен лъв“ (напук на припомнията, че Дел Торо и Куарон са приятели, че първият лично е кръстил продуцентската къща на втория Esperanto Filmoj – понеже “киното е новото есперанто” – и че същата тази къща е продуцирала “Лабиринтът на фавна” на Дел Торо). Куарон е направил възстановка на детските си спомени за домашната помощничка на семейството, индианка, и в “Рома” (квартал в град Мексико) проследява показателна част от бита й. И докато сме на тема “бит” и “Мексико” – Карлос Рейгадас показа във Венеция “Нашето време”, в който играе с цялата си фамилия вяла история за ревност (“бонус” моменти насред трите часа безвремие и безсъбитийност: великолепни пейзажи, концерт за тимпани и сцена с бик, който изкормва муле). “Колкото повече се съсредоточаваме в оригиналността, вместо в погледа и начините на чувстване и представяне, толкова по-нелепо става киното и губи сила” – каза Рейгадас и доказа, че и обратното е валидно.
По необяснима за мен причина “Братята Систърс” на Жак Одиар спечели симпатиите и „Сребърен лъв“ за режисура. В този неоригинален (и по Рейгадас, и всякак) уестърн двама братя убийци яздят все пò на запад по следите на двама бегълци сред престрелки, пиянства и опити за ефектни фрази: надали някой ще запомни точно тези роли на Джон Си Райли и Хоакин Финикс. Уестърн беше и “Балада за Бъстър Скръгс” на братята Коен (заснет първоначално като сериал за “Нетфликс” от 6 епизода, но в крайна сметка “свит” до 135-минутен филм със звезден състав), който взе отличието за сценарий: него не успях да гледам, но ако се вярва на “Варайъти”, той е “поп фантазия, която търси смисъла в цялата бруталност на Стария Запад”. Пропуснах и голямата награда на журито – “Фаворитката” на Йоргос Лантимос с мощното женско трио в главните роли: Оливия Коулман като кралица отпреди три века (купа “Волпи” за най-добра женска роля), Рейчъл Уайз като придворна дама и Ема Стоун като прислужница. IndieWire го нарече “коронното постижение” на Лантимос. Купата “Волпи” за най-добър актьор си заслужи Уилям Дефо в “На прага на вечността” на Джулиън Шнабел: особняшко, интелигентно тълкуване на последните години на Ван Гог отвътре – откъм главата и сърцето на самия художник. “Понякога болестта може да лекува…”
Пепеляшките. През 2004 г. Майк Лий взе Златния лъв с “Вера Дрейк”, а сега, с “Петерло” – доста по-сложен и разкошен – не само не привлече вниманието, но и сякаш го отблъсна. Основното възражение беше срещу едно от най-големите му, според мен, достойнства: многото и богат текст. “Петерло” (като “Ватерло” – поражение и срам) е на пръв поглед разказ за конкретно събитие – смазването на мирен работнически протест в Манчестър преди 200 години, но дава много човешки контекст, който смущаващо се връзва с днешния ден, и постулира всякогашната нужда от общо, смислено действие откъм низините. И друг солиден и солидарен филм – “22 юли” – не успя да поклати уестърните в душата на журито. В него Пол Грийнграс анализира възхитителната реакция на норвежкото общество в дните след зловещия атентат на Ютоя (острова, където преди 7 години един психопат уби десетки хора, повечето ученици)…
От ненаградените ми се ще да спомена още два филма, които пък силно допаднаха на зрителите. Визуално безукорният “Творба без автор” на Флориан Хенкел фон Донерсмарк (“Животът на другите”) е тежка тричасова ширпотреба, която, ако не прибягваше до невероятни съвпадения и други елементарни ресурси на мелодрамата, не се обясняваше излишно и траеше наполовина, щеше да е хубав филм, свързващ по изобличаващ начин фашистката и комунистическата епоха в Германия. Смях се на духа на възрастния човек, чиято съвест не му дава да поздрави с “Хайл Хитлер”, но чиято среда не му дава да не го направи, та той изплюва вместо това “Драй Литер!” (“три литра”). Плаках заради същия този дух, който, след униженията на соца, го принуди да отнеме живота си, но почти нищо друго в този така нагласен да се харесва филм не ме убеди. “Суспирия” на Лука Гуаданино прескочих нарочно, защото така и не заобичах автора на оригинала, майстора на евтините ужаси Дарио Ардженто. Неговата “Суспирия” е от 1977 г. и е карнавал на безсюжетността, лошата игра, истеричните цветове, агресивната музика и неравния ритъм с чести трясъци и крясъци, които стряскат на животинско ниво. Римейкът на Гуаданино предизвика дълги аплодисменти и коментар от “Гардиън”: “…има секс и стил, но не омагьосва”.
Конкурсни аномалии. С право най-ниски оценки от критиката получиха “Набедена” на аржентинеца Гонсало Тобал, “Славеят” на австралийката Дженифър Кент и “Залез” на унгареца Ласло Немеш („Синът на Саул“). Общото между тях? Главните им героини са млади жени в неволя; и трите са втори филми за авторите си; толкова са сръчни, че ги гледаш до края и се чувстваш измамен. “Набедена” разказва за Долорес – момиче, чиято най-добра приятелка е убита, след като е качила секс видео с нея в Мрежата. Филмът старателно избягва да отговори на въпроса за вината на героинята си, но не използва енергията, освободена от подозрението, за да изследва нещо етично – просто си върви. Единствената режисьорка в състезанието, Дженифър Кент представи историята с най-много насилие (“ийстърн” за момиче в някогашна Австралия, мъстящо за смъртта на семейството си), изпреварен по ненужна кървавост само от “Да убиваш” на Шиня Цукамото (който с размах съсипва любопитната си предпоставка “Какво ще стане, ако някой самурай се чувства неспособен да убива?”). “Залез” получи наградата на ФИПРЕССИ навярно заради своята форма (съдържание се налагаше всеки да приписва според нуждите си): момиче в някогашна Австрия се лута от следа на следа, за да разбере нещо, което така и не се разбира… Като от други времена в състезанието се беше вмъкнал и “Капри-революция” на Марио Мартоне – млада козарка и синьо море, космат веризъм и голи хипита, мистериозна музика и претенциозни движения, “мъдрости”, отронени с каменно лице, и куп герои, за които няма как да ти домилее. “Това сме ние: всеки приказва, без да слуша другия” – ядосваше се един италиански репортер, който, като мен, напусна преди края.
Хоризонти и отвъд. В раздела “Хоризонти” отделно жури обяви за най-добър от 19-те съставляващи го филма “Морският дявол” на Путипон Арунпен. Именно този спокойно вълнуващ дебют, който обрисува сближаването на двама младежи от различни етноси в селце на тайландската граница, ще си запазя за спомен от Мострата. Замислен да “работи почти като абстрактна творба или инструментална музика”, както каза авторът, той си служи премерено с движение, звук, мелодия, цвят, светлина, кадриране, темпо, за да стигне до дълбокото на зрителя. В същия раздел наградата за най-добра актриса получи безспорно добрата Наталия Кудряшова за спорно смисления “Човекът, който удиви всички” на Наташа Меркулова и Алексей Чупов, който ме удиви главно с убогостта на живеенето в руската провинция, не и с идеята си за тежко болен човек, който започва да се облича като жена, за да не го познае смъртта… Друг филм на руски режисьор донякъде ми върна баланса: “Акварел” на Виктор Косаковски се занимава покъртително красиво за окото и уморително мълчаливо за ума с превъплъщенията на водата в екологично разклатеното ни съвремие – езеро, ураган, водопад… Ваденето и пропадането на колите в смръзнатия Байкал за мен беше една от най-удивителните гледки на този фестивал.
Интересна среща се получи между два филма в различни подборки: “Дванайсет години нощ” (игрален на Алваро Брехнер) и “Пепе – сюблимният живот” (документален на Кустурица). “Дванайсет години…” проследява перипетиите на Хосе (Пепе) Мухика и двама от другарите му тупамароси (от въоръжената крайна левица) през времето, в което властта ги държи затворени при нечовешки условия. “Пепе” е фокусиран излключително в днешни дни, след президентския мандат на Мухика (2010–2015), през който той се прослави със скромността и ефикасните си решения за Уругвай. “Дванайсет…” се оказа добре построен филм, който предизвика признателно ръкопляскане. Такова дойде и след “Пепе”, при все че той по-скоро накърни образа на бунтаря – в думите му тук-там прозираше нещо арогантно и не знам дали то някак не отразяваше самия Кустурица, захапал пура и доволно кимащ в едър план…
Рамката. В “Първият“ Райън Гослинг играе Нийл Армстронг в периода непосредствено преди “малка крачка за човека, голям скок за човечеството”. С меки цветове и сдържани емоции, филмът е необичайно обран и интимен като за режисьора Деймиън Шазел и напук на очакването за космос и героизъм, предлага човешко вглеждане в саможертвата и гласове на съмнение (Кърт Вонегът пита в архивни кадри: не е ли по-добре да направим Ню Йорк годен за обитаване, вместо да летим до Луната, за да се покажем на руснаците?). В Driven на Ник Хам нюансираната игра на Джейсън Судейкис и Лий Пейс (каскадьорът от The Fall, славния кавър на “Йо-хо-хо” от Тарсем Сингх) правят занимателно едно далеч не тъй гръмко събитие: възходът и падението на компанията за спортни коли на Джон Делориън през 80-те… Мострата беше открита и закрита с тези два хубави филма за реални личности – предприемчиви бели мъже от могъща нация, чиито съпруги са главно техни спътници и огледала, и майки на децата им. На мен ми се стори нееднозначно.
