Да. Това е последният шанс за непредвидимото
Истанбул, краят на ноември. Внезапно става топло за палто, навил си ръкавите и ядеш на брега на Босфора, изгладнял и с болящи крака (малко в повече култура наведнъж) балък екмек – първите сандвичи с риба в света. Дворецът „Долма бахче” плува в зимната светлина над водата, а зад него куп шантави небостъргачи.
Това, което му остава на човек от пътуването, са снимките. Те траят колкото едно премигване, но са концентрирано щастие. Предполагам, че повечето от целите на пътуванията ни така или иначе не са истински съществуващите места, а психични състояния. Понякога те са лични римейкове на литературни фикции или социални конструкции от миналото на други хора; а понякога и на нашето собствено. Кормилният лост на туризма е споменът и магията на отминалите ваканции, още по-неустоима заради това, че не може да се повтори напълно, без леко да бъде накърнена. Passato remotо – минало просто, се нарича това в италианската граматика – минало свършено, станало необратимо. Най-силна е тъгата по храбростта, каквато всъщност никога не си имал.
Туризмът е хубав пример за това, че организираме ежедневието си под формата на фикции, които сами си изработваме. Разбира се, че ще се намерят много причини да си останем вкъщи. Сувенирните магазини. Нискотарифните авиокомпании. Наденичките в бюфета на гарата. Но ако трябва да сме честни, просто не можем да издържим вкъщи за дълго. Пътуването е онзи голям бранш от услугите, който казва за себе си, че е пълната противоположност на икономиката – че е удоволствие. Всеки знае, естествено, че това е само половината истина. Пътуването е или колективен копнеж, или програмиране, от което няма спасение. Зависи коя дума предпочита човек. Как изглежда ваканцията в сравнение с другите три значителни начина за промяна на мястото, които съществуват в ежедневието ни? Смяна на местоживеенето – едновременно ужас от загуби и прекалено много притежания, погребани под планини от кашони. Редовното пътуване по определен маршрут? – Живот в претъпкан бърз влак. Бягство? – Никой не се качва за удоволствие в клатушкаща се гумена лодка. Така че туризмът е нещо доста хуманно.
Аз съм историк. Във формата, в която го познаваме, пътуването за удоволствие е приблизително толкова старо, колкото и националната икономика, масовото производство на порнография и парната машина. Придружено е от мрачни прогнози от самото начало. През 1802 г. Стендал се оплаква от многото англичани и руснаци, които са превърнали Флоренция в „музей за чужденци”. През 1898 г. граф Хари Кеслер[1] е бил убеден, че неговото време е било последното, през което е можело да се пътува, защото в чужбина вече не било останало нищо ново за гледане. Още по-точно ни осведомява писателят Джеймс Хамилтън-Патерсън[2] през 2006 г. в литературното списание „Гранта”. Колкото повече хора виждали топящите се глетчери, толкова по-бързо те щели да изчезнат. Страните си заприличвали една на друга и навсякъде все повече туристи виждали тъжната перспектива в огледалото за обратно виждане: „Краят на туризма”. Но всички тези пророци на апокалипсиса са пътешествали неуморно. Който заминава през отпуската си, очевидно слага най-вече себе си в багажа. И никой не е на по-сигурна позиция от този, който смята, че всичко става все по-зле. Културният песимизъм е самоутвърждаващо се поведение. Културният песимизъм винаги ще си спомни за всичко, освен за изненадващото ново.
Историците знаят: Едва когато се заговори за пълния упадък на нещо – от християнския Запад до разрушаването на маломерното семейството – това значи, че то окончателно е триумфирало. Една приятелка от Цюрих миналата зима се върна от тропиците с прозрението, че на Шри Ланка вече нищо не е както преди. „Там вече не сме си у дома.” На плажа и в скъпите хотели било пълно с руснаци, индийци и китайци. Интересно е, че жителите на богатия Запад започнаха да говорят за „прекален туризъм”, когато видяха, че не са единствените клиенти. Прирастът на азиатски туристи от почти две десетилетия превишава този на пътешестващите европейци и американци. И помен няма от упадък. Туристът на бъдещето вече си стяга куфарите. Той е китаец и пътува с жена си, сина си и майка си.
Затова в бъдеще пътуването ще означава „да обиколиш навсякъде”. Може да се озоваваме, колкото си искаме в „древните” планински селища на Граубюнден[3] или сред „непокътнатите гледки” на Тоскана или да се редим на опашка пред берлинския нощен клуб „Бергхайм” в края на някоя съботно-неделна екскурзия. Никога вече няма да е както преди. И това е добра новина. Кой иска всяко лято да къмпингува на един и същи къмпинг в Ретроландия? Почиващите сами си образуват нерви, като пътуват на групи. По двойки, които за пореден път ще топят леда помежду си; със семействата си, повтаряйки с децата си същите ритуали, които са извършвали с тях родителите им; или пък като изследователи на самите себе си. В най-лошия случай – с бележник. Между другото, пишещите (като мен например) са особено напрягаща компания.
Всички обаче споделят един копнеж – просто да се махнат от къщи. Да обърнат гръб на модерната си кухня с вградените домакински уреди. Но тази свобода не се получава така „просто”. Тя се нуждае от съответната й инфраструктура – необходимостите на свободата: за по-добре платените – да не кажем богатите, четка за зъби, дезодорант, бельо за смяна и кредитна карта. Други се нуждаят от кемпинг-мобил, миниатюрния двойник на хола и спалнята им. Плюс вградената кухня. Но кой за бога ще се нагърби и със собствена яхта?
Защото отпуската е свобода – дори и в малко насилена форма. Непланираното заминаване и своенравните обиколки не са били предвидени в нито една от двете обществени утопии, нито в „Града на слънцето” на Томазо Кампанела от 1602 г., нито в комунистическия рай или във „Фейсбук”. Това трябва да ни накара да се замислим над витаещите в момента примамливи обещания. Възможно е в бъдеще към свободата да ни понесат самоуправляващи се коли и електрокоптери. Сигурно е обаче, че те ще функционират толкова перфектно, колкото перфектна е днес берлинската скоростна железница.
И това е добре. Защото заминаването е дръзка претенция, нескромно желание, но един от малкото шансове да срещнем неочакваното. Пътуването ще ни прави щастливи и в бъдеще, а най-щастливи, когато има инциденти. Когато облакът вулканична пепел или стачката на пилотите са извадили от строя въздушния транспорт, когато машинистът на влака е оставил пасажерите си накрая на света, когато, както аз в Истанбул слязох на грешна спирка от ферибота – тогава се появява шансът за нещо ново. Всеки пътуващ знае – непредвидимостите са това, което създава истинско свободно пространство. Трябва просто да се използват. Сигурно има причина турската дума за пречка – „енгел” да звучи познато на немски (на немски тази дума означава „ангел” – бел. пр.).
Ние се нуждаем от отпуска, за да избягаме от собствените си желания. И да се озовем встрани от пътя – единственото място, което си струва да посетим. Защото истинският лукс днес е да можеш да оставиш каквото правиш, да се движиш. В бъдеще пътуването ще става с още по-лек багаж – затова на по-малки разстояния. И с по-голям шанс за непредвидимост. Но с по-малко екскурзоводи. Защото те ще са заети с маломерните азиатски семейства в добро настроение.
Който не познава миналото си, няма бъдеще, е казал още прочутият австрийски архитект Фриденсрайх Хундертвасер. Този човек няма да го срещнеш в „Лувъра”. Затова е и цялото изкуство, на което е стъпила западната цивилизация. Необходимост именно във времената на така наречения „сблъсък на цивилизациите”. Кой знае този Запад докога ще го има.
Успешното малко бягство и жизнерадостното вдишване на непланираното в бъдеще няма да се състоят на Ко Самуи (остров в Тайланд) или Кастильоне дела Пеская (град в Италия), нито пък в долината Енгадин (Швейцария). За Истанбул не съм толкова сигурен. Но иначе – и това е добрата новина – навсякъде. Смартфонът е този, който по такъв чудесен начин ни приближи до това откъсване от всичко. Трябва обаче само да го изключим. Или да го хвърлим в най-близкия пункт за специализирани отпадъци. И тогава ще започне голяма, голяма ваканция.
Валентин Грьобнер
Да пътуваш – съвременно ли е? Не. Това е само карнавал на социалните прослойки и ролево караоке
Да не мислите, че не обичам да пътувам. Много по-зле е. Не разбирам цялата концепция. Ако имаш работа в Берлин, добре. Но да използваш свободните си дни, за да го разглеждаш? Да мързелуваш, да ядеш и да пиеш, да си говорите до среднощ с приятели, защото на следващия ден никой няма да става рано – това, да. Но да се мотаеш осемстотин километра по магистралите, да те посрещат хора, които са те изчислили включително до порциона храна, и по цял ден да лежиш край басейна на триста метра от претъпкан плаж?
Или да вземем прочутите образователни пътувания. Във Флоренция от ранни зори се редят на дълги опашки пред катедралата само защото в екскурзоводския справочник тя е отбелязана с пет звезди или каквото там им дават. А всички църкви, където могат да се видят много по-добри творби, са почти празни. Колко хубаво, ще каже някой. Но колко трябва да си се образовал предварително, за да продължиш образованието си в капелата на Гоцоли? Значи и Флоренция се включва само ако има какво да правиш там, ако ще това да е, за да размишляваш над Гоцоли. За мен е загадка да тръгнеш да пътуваш само защото подозираш приключения, почивка или образование.
Сигурно по тази причина туризмът е възникнал късно като историческо явление. Модерното общество вече е съществувало, но в началото на никого не му е хрумнало, че всички трябва да имат не само свободно време, но и да го прекарват в съзерцание на Матерхорн, на Монголия или на опашката първо пред „Лувъра”, после пред Мона Лиза. Наистина пътуването, освободено от други мотиви, освен от това да си обиколил свят, е познато и от преди времето на Романтизма. Но то не се е практикувало от всички социални слоеве. Нямало е „индустрия за наслаждение на природата” (Георг Зимел) и посещенията на градове, с цел разглеждането им, без делови повод е било привилегия на съвсем малка прослойка.
Вече пътуват не само най-висшите прослойки и вече пътува не само Първият свят. Всички пътуват и само болните и крайно бедните имат извинителна бележка да не го правят. Някога пътуването за удоволствие е обхващало съвсем ограничен брой цели. Поголовното включване на почти всички региони и места в списъка на туристическите обекти е явление с нова дата. Днес не само че пътува почти всеки, но и почти всеки е пътувал много. Пътува се дори до военни бункери или до още по-страшни места. Хората предпочитат да заминат за Вердюн[4], вместо да ги хванат, че са си останали в къщи.
Изпробвани са много отговори на въпроса защо се пътува с цел туризъм. Развитието на туризма е оборило почти всички или поне ги е направило да изглеждат прекалено елементарни. Носталгията по далечното е също толкова слабо обяснение, колкото и нуждата от почивка на модерния човек. Не е далечното, защото много туристи отиват на едно и също място, а и къмпингите по бреговете на езерото Вагинг вероятно само в редки случаи утоляват жаждата за приключения в непознати земи. Някои социолози дори различават туристите, които сериозно полагат усилия да видят и преживеят нещо ново, когато тръгнат на път – Ниагарския водопад, маорско селище, скакалци като основно ястие – от онези, които само се мажат с крем и лежат на пясъка. Но дори и това, което звучи убедително в аргумента за далечното, изстрелва туризма до парадокси като „Амстердам в Турция” (Orange County Hotel – Кемер (в Анталия) ) или Хайдиленд (ез. Валензее, Източна Швейцария).
Що се отнася до нуждата от почивка, която се приписва най-вече на онези в пясъка, то би било странно, ако тя се увеличава от намаляващото физическо натоварване в офисите и фабриките. За възстановяване на работоспособността днес съвсем малко хора се нуждаят от ваканция. Разпространеният израз за „сивото ежедневие”, от което да се избяга в отпуската – на плажа! не звучи убедително в общество, което се грижи за развлечението на хората по всички възможни начини. Защо да се напиваме в чужбина или да пътуваме до далечни острови, за да каталясваме периодично? Освен това хич не е ясно дали почиващият наистина си почива. Вярно е, въпросът се задава почти ритуално, когато човек се завърне към обичайния си живот, но туризмът е същевременно и кризисен експеримент, който изисква известно усилие от подложените на него. Липса на време, смяна на хранителните навици, социален стрес при взаимоотношения в двойката или семейството, повишена концентрация в чуждоезикова среда, която се опитва да измъкне максимума от туристите, десетки изгубени вещи – има много причини да смятаме отпуската за нещо напрягащо.
Остават два аргумента. Единият – мотивът за търсене на автентичност – слага под общ знаменател неспокойните градски жители, къмпингуващите и спортистите, както и посетителите на културни забележителности и обекти от войната, за които отпуската е свързана с дворци, музеи, исторически места и Дисни-паркове. Той важи и за трогателните азиатци, които намират къде е Люцерн, защото смятат, че наистина оттук са ръчните часовници, които могат да се купят и на летището в Осака. Истинското слънце, което залязва в червено на Капри, истинската култура, истинско шампанско „Бретан”, истинското вино „Бароло” и истинската консумация, която върви с тях, са постижими само чрез пътуване.
Другият аргумент вижда в туризма игра. И при това равностойна игра. На малцина е съдено да са богати, красиви, овластени, безцеремонни и култивирани. Но за две-три седмици е позволено на всички. Служителите си играят на шефове, хотелските гости – на царе – и командват персонала. Задръжките падат, често още в самолета или влака, гражданите стават селяндури, хората със средни доходи се возят с часове на рикша или поръчват на момчето all they can drink, мениджърите се влачат по пътя на св. Яков, за да открият в себе си пилигрима или дори монаха. Туризмът е вид карнавал на прослойките и ролево караоке. Аз съм друг, казва поетът у туриста или поне бих могъл да бъда. За две седмици, примерно, винаги е страхотно. И само ако сме били някъде, можем да кажем „Де да можехме да сме тук.”
Тепърва трябва да се изясни как се връзва всичко това с приказките за идентичността, които вървят в момента и според които всички търсят своята идентичност. Смятат, че тази, която са имали, е заплашена, или искат да си възвърнат изгубената. За съжаление и с идентичността е като с пътуването. Да не мислите, че не искам да имам идентичност? Много по-зле е.
Юрген Каубе
„Франкфуртер алгемайне цайтунг”, 22.11.2018 г.
Превод от немски Ирина Илиева
––
[1] Граф Хари Кеслер (1868 – 1937) е роден в Париж, но освен във Франция живее в Англия и Германия. Той е дипломат, писател и меценат на модерно изкуство.
[2] Джеймс Хамилтън-Патерсън (1941) е роден в Лондон, но е живял в Австрия, Италия и Филипините. Един от романите му „Духовете на Манила” е изключително критичен срещу режима на филипинския президент Фердинанд Маркос.
[3] Граубюнден – най-големият кантон в Швейцария.
[4] Вердюн e град в североизточна Франция, край река Маас. Градът е железопътен възел, известен с битката при Вердюн, наричана още „месомелачката”. При това сражение по време на Първата световна война, продължило от февруари до декември 1916 г., между френската и германската армия, загиват близо един милион души, а резултатът е краткотрайно предимство на германците.
