Да! Защото е последен шанс за непредвидимото
Това, което му остава на човек от пътуването, са снимките. Те траят колкото едно премигване, но са концентрирано щастие. Предполагам, че повечето от целите на пътуванията ни така или иначе не са истински съществуващите места, а психични състояния. Понякога те са личен римейк на литературни фикции или социални конструкции от миналото на други хора; а понякога и на нашето собствено. Кормилният лост на туризма е магията на отминалите ваканции, още по-неустоима заради това, че не може да се повтори напълно, без леко да бъде накърнена. Passato remotо – минало просто, се нарича това в италианската граматика – минало свършено, станало необратимо. Най-силна е тъгата по храбростта, каквато всъщност никога не си имал.
Аз съм историк. Във формата, в която го познаваме, пътуването за удоволствие е приблизително толкова старо, колкото и националната икономика, масовото производство на порнография и парната машина. Придружено е от мрачни прогнози от самото начало. През 1802 г. Стендал се оплаква от многото англичани и руснаци, които са превърнали Флоренция в „музей за чужденци”. През 1898 г. граф Хари Кеслер[1] е бил убеден, че неговото време е било последното, през което е можело да се пътува, защото в чужбина вече не било останало нищо ново за гледане. Още по-точно ни осведомява писателят Джеймс Хамилтън-Патерсън[2] през 2006 г. в литературното списание „Гранта”. Колкото повече хора виждали топящите се глетчери, толкова по-бързо те щели да изчезнат. Страните си заприличвали една на друга и навсякъде все повече туристи виждали тъжната перспектива в огледалото за обратно виждане: „Краят на туризма”. Но всички тези пророци на апокалипсиса са пътешествали неуморно. Който заминава през отпуската си, очевидно слага най-вече себе си в багажа. И никой не е на по-сигурна позиция от този, който смята, че всичко става все по-зле. Културният песимизъм е самоутвърждаващо се поведение. Културният песимизъм винаги ще си спомни за всичко, освен за изненадващото ново.
Историците знаят: едва когато се заговори за пълния упадък на нещо – от християнския Запад до разрушаването на маломерното семейството – това значи, че то окончателно е триумфирало. Една приятелка от Цюрих миналата зима се върна от тропиците с прозрението, че на Шри Ланка нищо не е както преди. „Там вече не сме си у дома.” На плажа и в скъпите хотели било пълно с руснаци, индийци и китайци. Интересно е, че жителите на богатия Запад започнаха да говорят за „прекален туризъм”, когато видяха, че не са единствените клиенти. Прирастът на азиатски туристи от почти две десетилетия превишава този на пътешестващите европейци и американци. И помен няма от упадък. Туристът на бъдещето вече си стяга куфарите. Той е китаец и пътува с жена си, сина си и майка си.
Затова в бъдеще пътуването ще означава „да обиколиш навсякъде”. Може да се озоваваме, колкото си искаме, в „древните” планински селища на Граубюнден[3] или сред „непокътнатите гледки” на Тоскана; или да се редим на опашка пред берлинския нощен клуб „Бергхайм” в края на някоя съботно-неделна екскурзия. Никога вече няма да е както преди. И това е добра новина. Кой иска всяко лято да къмпингува на един и същи къмпинг в Ретроландия? Почиващите сами се изнервят, като пътуват на групи. По двойки, които за пореден път ще топят леда помежду си; със семействата си, повтаряйки с децата си същите ритуали, които са извършвали с тях родителите им; или пък като изследователи на самите себе си. В най-лошия случай – с бележник. Между другото, пишещите (като мен, например) са особено напрягаща компания.
Всички обаче споделят един копнеж – просто да се махнат от къщи. Да обърнат гръб на модерната си кухня с вградените домакински уреди. Но тази свобода не се получава така „просто”. Тя се нуждае от съответната й инфраструктура – необходимостите на свободата: за по-добре платените – да не кажем богатите, четка за зъби, дезодорант, бельо за смяна и кредитна карта. Други се нуждаят от кемпинг-мобил, миниатюрния двойник на хола и спалнята им. Плюс вградената кухня. Но кой за бога ще се нагърби и със собствена яхта?
Защото отпуската е свобода – дори и в малко насилена форма. Не планираното заминаване и своенравните обиколки не са били предвидени в нито една от двете обществени утопии, нито в „Града на слънцето” на Томазо Кампанела от 1602 г., нито в комунистическия рай или във „Фейсбук”. Това трябва да ни накара да се замислим над витаещите в момента примамливи обещания. Възможно е в бъдеще към свободата да ни понесат самоуправляващи се коли и електрокоптери. Сигурно е обаче, че те ще функционират толкова перфектно, колкото перфектна е днес берлинската скоростна железница.
И това е добре. Защото заминаването е дръзка претенция, нескромно желание, но един от малкото шансове да срещнем неочакваното. Пътуването ще ни прави щастливи и в бъдеще, а най-щастливи, когато има инциденти. Когато облакът вулканична пепел или стачката на пилотите са извадили от строя въздушния транспорт, когато машинистът на влака е оставил пасажерите си накрая на света, когато в Истанбул слезеш на грешна спирка от ферибота – тогава се появява шансът за нещо ново. Всеки пътуващ знае – непредвидимостите са това, което създава истинско свободно пространство. Трябва просто да се използват.
Ние се нуждаем от отпуска, за да избягаме от собствените си желания. И да се озовем встрани от пътя – единственото място, което си струва да посетим. Защото истинският лукс днес е да можеш да оставиш, каквото правиш, да се движиш. В бъдеще пътуването ще става с още по-лек багаж – затова на по-малки разстояния. И с по-голям шанс за непредвидимост. Но с по-малко екскурзоводи. Защото те ще са заети с маломерните азиатски семейства в добро настроение.
Който не познава миналото си, няма бъдеще, е казал още прочутият австрийски архитект Фриденсрайх Хундертвасер. Този човек няма да го срещнеш в „Лувъра”. Затова е и цялото изкуство, на което е стъпила западната цивилизация. Необходимост именно във времената на т. нар. „сблъсък на цивилизациите”. Кой знае този Запад докога ще го има.
Валентин Грьобнер
Франкфуртер алгемайне цайтунг, 22.11.2018 г.
Превод от немски Ирина Илиева
[1] Граф Хари Кеслер (1868 – 1937) е роден в Париж, но освен във Франция живее в Англия и Германия. Той е дипломат, писател и меценат на модерно изкуство.
[2] Джеймс Хамилтън-Патерсън (1941) е роден в Лондон, но е живял в Австрия, Италия и Филипините. Един от романите му „Духовете на Манила” е изключително критичен срещу режима на филипинския президент Фердинанд Маркос.
[3] Граубюнден – най-големият кантон в Швейцария.
