Иво Милев. Животът и смъртта на Людмила Живкова. Биография. Издателство СЕНС, 2018 г. 734 стр.
Зърнах тази солидна и натрапчиво бяла книга по време на Коледния книжен панаир. Авторът ми беше непознат, но героят на биографичната книга, отбелязан с огнено червени букви, е известен на почти всеки. Опитвам се да следя историческата книжнина, а личността на Людмила Живкова е важна за познаването на „зрелия социализъм“. Подходих с известно колебание към монументалното заглавие, преднамерената белота и обичайните цитати на задната корица (Богомил Райнов, Светлин Русев, Любомир Лечев и Александър Фол). На интернет страницата[1], която издателите на биографията са създали с отработен ПР жест, любопитният читател може да намери информация за автора, за пътя му към Людмила Живкова, отзиви за книгата, както и серия от интервюта на биографа пред различни медии („Телеграф“, „Стандарт“, интернет изданието „Актуално“ и БНР пред Силвия Чолева[2]. И, разбира се, да му се натрапи леко дразнещият етикет „ултимативната биография“.
Иво Милев се представя като автор на художествена (романът “КБ”) и биографична проза (“Николай Ников. 1924-1989. Един парижанин в София”, НХГ, 2015) с хуманитарно и правно образование (езиковата гимназия в Ловеч, Софийски университет) и продуцентските си ангажименти в киноиндустрията, насред които се поражда и интересът му към Людмила Живкова. Куратор и автор е на каталога към изложбата „Тодор Цонев – художникът в сянка“ (Габрово, ДХС, 2018).
В интервютата, където говори за мотивацията си да пише за Людмила Живкова, Иво Милев подчертава „противоречивото й присъствие“, деформирано от сянката на баща й, „наистина Шекспировия сюжет“ на нейната човешка драма и съдба. Но прави и по-борбени акценти. Пред „Телеграф” и „Стандарт” защитава правото да се говори и осмисля миналото по трезв, а не предубеден начин, като чрез труда си търси компенсация за онеправданите досега исторически гласове: Най-малкото става дума за някаква невъзможна “реставрация”. Говоря за зрял поглед към миналото… Дълго време една малцинствена група … иззеха смисъла на живота на огромна част на българския народ, родена и израснала по времето на социализма … поставяха под съмнение труда им, добродетелите им – не говоря за геройски добродетели на съпротива, които малко са ги имали – а за простите ежедневни добродетели на справянето на тези хора със света и обществото, в които им е съдено да живеят. Тези хора се нуждаят от уверение: Не, вашият живот имаше смисъл, защото историята има смисъл. („Телеграф“)
Пред „Актуално“ и Силвия Чолева Иво Милев пък предпазливо говори за трошливостта на “Обективността”: Това, което мога да гарантирам е един чист, четим, документален разказ, основан на множество първични архивни документи, в по-голямата си част неизползвани досега. Личността на Людмила Живкова е положена в една стриктна хронология и един широк контекст на времето, както и на идеите, формирали нейния мироглед и основните принципи на нейната политика. („Актуално“)[3]
Именно балансът между драмата на личността и описанието на социалната и интелектуална среда на израстването й би трябвало да направи една добра биография. В търсенето на тази пресечна точка дойде и желанието ми да прочета книгата. Вдъхновеният предговор ми даде нови сили да захвана повечето от 700 стр., а цитатът от дневника на карикатуриста Тодор Цонев, направен непосредствено след смъртта на Людмила Живкова, с прорицанието си направо ме въодушеви.
Все пак (сам съм изненадан), нещо ми е малко мъчно! Май че беше нещастно това момиче… Нещо пресилено, неспокойно имаше в нея… Защо ли му трябваше всичко това?… Бурни напъни и бърза смърт… Бър, бър, бър, дюр… Все си мислех, че някога трябва да спре, как исках да я посъветвам за това… Да спре, да се замисли… Може би тогава би намерила по-верния път… Тя бълваше мислите си като машина и се въртеше все в омагьосания кръг на затворените си мисли, в които нямаше ни хоризонт, ни перспектива. Отрицателното и положителното в нея се уравновесяваха до непреодолимост. А това беше, все едно, също преждевременна смърт… (стр. 13)[4]
Показателно за амбицията на биографа, но най-вече за последователното усилие, което е вложил, е солидният справочен материал в края на тома. Използваната литература обхваща като че ли всички възможни източници на информация и факти около Людмила Живкова: 1) морето от мемоари, посветени на нея – от най-близките до сравнително периферни свидетели; 2) многото теософски, езотерични, философски и религиозни традиции, които (предполагаме) са оказали влияние върху нея; 3) голямото количество служебни архиви, завещани от дейността й в Комитета за култура, както и следи от живота й в архива на ДС; и 4) представителна извадка от научни и биографични изследвания както върху самата Людмила, така и върху по-общия социален и интелектуален контекст от втората половина на XX в. Единствената липса, за която и Иво Милев съжалява, е ползването на личния й архив, съхраняван от семейство Живкови.
Структурата на изложението следва хронологията и житейското изграждане на Людмила Живкова – бащата и майката, рождението, ранните години, годините на учение, избори, странстване, началото на пътя, пътят и неговият край – както сполучливо вметна Пламен Дойнов в спонтанен разговор: „типичният bildungsroman„. Тук няма да се впускам в описание на фактите и срещите, а ще се опитам да отлича някои от основните похвати в разказа на биографа и до каква степен те ни дават правдоподобна картина за Людмила Живкова и нейната роля в интелектуалния и социален живот на НРБ от 60-те до 80-те години. Както и да спомена някои, според мен, изтървани изследователски шансове.
Интелектуалното алиби и широката амбициозна програма на младата Живкова Иво Милев вижда във възстановяването на разкъсаната през годините на „революционното насилие“, на сталинизма и на идеологическите крайности национална памет и плът. Позовавайки се на Георги Марков (Нито чехите, нито унгарците, нито поляците познаваха в първите десет години след войната онази безумна вакханалия на терор и насилие, която познаваха българите), авторът прави смела и директна аналогия между него и оформящите се схващания на Живкова – желанието й да заличи годините на разкъсване и терор, които Марков така проникновено описва. За целия този период [студентските години и научната кариера – бел. м.] тя иска да докаже на себе си, на него, на света и на баща си, че България може да бъде променена, така че констатациите на Марков да останат само тежка, безславна история. (стр. 57).
Несъмнено в началото на 60-те години съществува силна и най-вече обществено видима (под мотото на настъпващата десталинизация и плаха либерализация) интелектуална енергия за нормализация на социализма и вписването в неговата неоспорима марксистка парадигма на по-дългата историческа и интелектуална национална традиция. Съвсем удачно Иво Милев ползва изследването на Ивайло Знеполски („Как се променят нещата?“), за да обрисува интелектуалната среда, в която Людмила Живкова се озовава по време на студентството и по-късните си научни занимания сред изгряващи авторитети, като Николай Генчев, Александър Фол и Илчо Димитров… Ранният Маркс, с неговото разбиране за отчуждението, за хармоничното развитие на човека и възможността за неговото усъвършенстване, ролята на естетическото ще станат основни и в опитите на Людмила да намери ключа към реформа на системата на реалния социализъм, която сама е попаднала в безизходица … да използва ортодоксални елементи в аргументацията си, за да изрази и мотивира неортодоксални позиции, както прави Желю Желев още през 1962 г. (стр. 112)
Този жест на разказвача – механичното прехвърляне на автентични интелектуални настроения, рефлекси, идейни системи, теории или пък модели на поведение и разпознаването им като премислени убеждения и интелектуална програма в лицето на Людмила Живкова – ще прерасне в повтаряща се схема с различна степен на убедителност в последвалите епизоди от разгръщащия се жизнен път на Людмила Живкова.
Тези влияния и „избори“, както ги озаглавява Иво Милев, са от различен регистър. Определяща е срещата на „Мила“ с д-р Георги Лозанов (под негово влияние попада и Мара Малеева), който я въвежда в йога и източните философии, парапсихологията, ясновидството. Лозанов сближава Людмила с Ванга, която изследва. Показателни за обсесивната му личност и интелектуална натрапчивост е запознанството им – причаквал я пред жилищната й кооперация. След сближаването им през 1966 г. се основава Държавният научноизследователски институт по сугестология. Ученето като мислен контакт между учител и ученик, йогийски техники, практики на релаксация, където се достига до свободно състояние на съзнанието… Така мозъкът е освободен от напрежението и стреса, поставящи му бариери, и може да попива като гъба. Всичко се случва без усилие… Самата Людмила и първият й мъж се възползват от тази техника на учение. След като основните знания и факти бъдат внушени бързо и безболезнено, училищата могат да станат място за творческо преподаване и мислене. (стр. 125-8)
Да попива като гъба. Всичко се случва без усилие… Тази метафора удобно приляга на много от увлеченията на Людмила Живкова по разни мисловни движения, интелектуални моди и субкултури. А и нейният придворен рефлекс – да й се „получават нещата“ във всяка една сфера – създават лъжливо впечатление за успех и център, в който стои тя.[5] Кариерата на Дойнов в стопанското управление с прилагането на нови кибернетични подходи времево ще съвпадне с кариерата на Живкова в културната сфера, а нейната входна виза там ще бъдат същите нови за България и нейните доморасли властници управленски кибернетични методи за управление и вземане на решения. (стр. 170) В светския и политически пласт на живота й, освен Дойнов и НТР, важни се оказват срещите й с иранската императрица Фарах Реза през 1974 г. (красива и образована азербайджанка – [по този повод има много показателна снимка на императрицата и Людмила, където не е трудно да се различи по-бляскавият оригинал от търсеното отражение… ефект на снимката, нищо повече]), по-късно с мексиканската президентша, с Индира Ганди. Когато посещава Иран, Людмила Живкова се вдъхновява истински от направеното там по повод 2400 години от основаването на Персия. Според цитирания Петър Младенов, тя много се впечатлява и от спектакъла „Звук и светлина“, пренесен по-късно във Велико Търново заедно с честването на 1300 години България. (стр. 220-3)
От друг порядък, но в същата схема на идеен пренос (чрез които се мотивира дълбочината на Людмилините идеи), са интелектуалните връзки, които биографът хвърля между Людмила Живкова и Гьоте-Шилер, например. Разсъждавайки върху идеите им за потисническия характер на модерната държава, която унищожава индивидуалността, Милев прави аналогия със ситуацията на Людмила, като я превръща в изконен противник на тоталитарната държава – еманация на модерната система за обезличаване. Така се получава капанът на всички системи за обществено щастие. Същият капан, в който е попаднал и комунизмът като всеобща рецепта за щастие. Едва ли би било за Живкова трудно да разпознае в тези думи реалността на епохата си и света… Но също така, тя виждала и кризата у западните капиталистически общества, където пък доминира сетивността, консуматорството (ако в социализма доминира студеният тоталитарен разум на историята). Людмила следва мотото на Шилер за висшето изкуството като единствено способно да създаде идеала от съюза на възможното с необходимото (стр. 254-5). Всичко това прелива в самобитния, нашенски образ на Орфизма, една аристократична религия за избрани, която изпълнява своето предназначение, като дава вяра в безсмъртието на душата и възможността на един вечно завръщаш се живот. Богомилството било несъвършено в това отношение, защото предлага рецепта за личностно спасение сред масите, но не може да реализира социално програмата си. Комунизмът и неговата революция изпълняват социалната си рецепта, но унищожават индивида. Във вечно завръщащите се исторически дилеми [между колектива и индивида – бел. м.], обнадеждаващото, според разбиранията на Людмила, е, че движението се извършва спираловидно и е винаги един спирален път нагоре и встрани – с нови променливи и нови възможности. Отговорността на човека е да ги реализира, още повече, ако този човек притежава политическите възможности за това. А това вече е национално отговорна мисия!, възкликва авторът. (стр. 282)
С напредването по „пътя“, все по-доминиращи в живота на Людмила стават теософските и окултни системи на Блаватска, Рьорих, Орбиндо или, накратко, Учителите. Натежават и по страниците на книгата. Тук биографът старателно и задълбочено ни ориентира в житейските траектории на семейство Рьорих и идейните превъплъщения на теософията, учението агни йога, организационните им форми и съдба – съществен принос на биографията. Важното за Людмила Живкова е, че тя е трайно спечелена за идеологията и фразеологията на техните мисловни системи и практики. Хармонично развитата личност означава хармонизиране и поставяне в равновесие на трите компонента на личността – рационален, емоционален и волеви. Запазването на равновесието между рационалното и емоционалното в човешката личност води до пробуждането на волевите процеси в личността, слага началото на действителното пробуждане и реализация на творческото духовно начало на човека, вярва Людмила Живкова (стр. 428). Този светоглед трябва да проникне във всички обществени сфери през изкуството и образованието, труда, ежедневието, институциите – онова общо понятие за културата като облагороденост, което учени като Александър Фол развиват.
Както точно обобщава Иво Милев, благодарение на общуването си с разни идеи и традиции, с езотериката и тайните учения, с интелектуалците около нея (най-вече Фол), Към края на 70-те тя вече има оформен собствен светоглед и система от разбирания, собствена доктрина, която е приложима навсякъде и може да даде отговор на всеки въпрос. Доктрината й е всеобхватна, практическата й част се гради на йерархия на ценности, в чиято наличност Людмила не се съмнява, в този смисъл е йерархизирана и може да бъде изтълкувана като нетолерантна. (стр. 533)
Това са само някои от многото влияния, които книгата убедено каталогизира, а тук ги посочвам бегло (може би и подвеждащо), за да илюстрират различните етажи от изявата на Людмила – политически, управленски, интелектуални, религиозни, та чак до ежедневния стил на живот. Поднесена през думите на Шилер, на Гьоте, Дюи, Орбиндо, Генчев, Димитров, Жечев, Куюмджиев и др., Людмила изглежда исторически и идейно разбираема. Погледната през думите на Учителите, изглежда тавтологична, екзотична и непрозрачна. Огледана през действията и свидетелствата на бюрократите и институциите, които гради, изглежда използвана[6]. Людмила започва да се оформя в читателското ми въображение като един вторичен продукт, упорит и амбициозен в търсенията си лаик, облечен във власт. Интелектуалното всеядство, което в днешния ден доста удобно се сближава с всеядната мода, ню ейдж еклектиката и „синтеза“. А през очите на дистанцирания свидетел Рената Волф, интервюирала Живкова, в София, в хотел „Москва” са потискащо сиви, а Людмила е „ужасно сурова и студена жена“ (стр. 608).
Този донякъде трудно удържан интелектуален и личностен образ би могъл да устои единствено, ако повествованието се опре на трагичната предопределеност на героя – въпреки обстоятелствата, дългът е изпълнен и жертвата е направена в името на идеала. За да може, след смъртта на Людмила Живкова, Тончо Жечев красиво да жалее по нейната готовност за вграждане в обновлението и строителството на съвременната българска култура… онази необходима доза нереализъм, необходими за всички велики дела (стр. 406). В този ключ се рисува и трагичната развръзка на живота на Людмила Живкова, където би трябвало да се оформи нейният ултимативен образ – неразбрана, наранена, предадена от собствения си баща, тя не намира поддръжка и изоставена от всички, тлее в изтощение. Колко силно разказът се идентифицира с този герой показва един дребен епизод, в който Богомил Райнов критикува публичните изяви на Живкова – викането, честото използване на „трябва“, „длъжни“… и който предизвиква автора да заключи: Често ще падат [семената, които Л. пръска – б. м.] върху суха и неблагодатна почва, но някъде те ще покълнат и така с времето ще дават все по-богат и богат урожай. Никога в новата историята на България не са произнасяни по-ясни, категорични и точни послания и никога подобни не са срещали по-отявлено неразбиране и неприемане. (стр. 531-2)
Този ключ към финалната развръзка отваря и темата за „враговете“ на Людмила – палачите на жертвата. Заобиколена от догматици, бюрократи-зложелатели, от подозрителната и „всемогъща ДС“, ревнувана от съветските лидери, в края на дните си тя започва да изглежда трагично обречена. Този свръх амбициозен, но исторически абстрактен образ все пак заглушава и прави почти невидими в хода на повествованието реалността на институционалната и догматична инерция, личностните и идейните опоненти, аргументите и живите алтернативи на делата и ролята на Людмила Живкова в тогавашното общество. Губи се и значимостта на някои реални постижения, за които тя има своя дан[7]. Съвсем бегло се споменават някои от съвременните критици на Людмила Живкова в рубриката на Народна култура „Красотата на нашия живот“ – статия на Иван Стефанов „Възпитание чрез изкуството…“ (Народна култура, бр. 3, 12.01.1974 г.), на Иван Славов (бр. 9, 23.02.1974), който предупреждава, че планираната от Комитета по култура система може да се превърне в „естетически тероризъм“. Под линия се споменава и докладът на Спас Натев от 1977 г. за „вредата от естетическото възпитание“ (ЦДА, ф.1122, оп. 2, а.е. 44, л. 51). Именно тук, според мен, е пропуснатият шанс на книгата да изгради плътен социален контекст на мисленото и случващото се около Людмила Живкова. Към този дефект може да се допълни и рядкото, но отчетливо раздразнение и прибързано отхвърляне на позициите на автори, пишещи в най-ново време по темата – Знеполски, Хранова, Никола Георгиев, Иван Еленков. Обвинява ги в предубеденост и опаковане на случилото се в готови концепции и идеологии – например, незаинтересованите либерални наблюдатели като Иван Еленков и Албена Хранова, чийто кошмар са единството, концептуализацията, целостта, континуитета в отношенията човек – природа – общество – народ – нация… (стр. 558).
Не мога обаче да оспоря усилията на автора в тази мащабна книга да въвлече обилния изследователски материал, да проследи многостранните, та даже хаотични увлечения на Людмила Живкова, за да има възможност усърдният читател сам да направи независима или дори обратна на авторовия оценъчен тон интерпретация. Именно разказването на огромния информационен корпус и направените връзки е голямото достойнство на книгата. То ме удържá като читател и подтикна да напиша настоящия текст. Подхрани и моята оценка. Старателно обработените източници, съчетани със собствените ми интуиции и по-общи знания, ме навежда убедено към мисълта, че драмата на Людмила Живкова е по-скоро пример за интелектуална посредственост и липса на средоточие, завихрени в институционалната и властова тежест на Дъщерята на Тодор Живков. В тази силна гравитационна вълна са увлечени много различни герои, сегашни и минали, идеи и идеологии, лични и групови проекти, успехи и провали, огромни институции. Можем да я видим и като размах, граничещ с произвол, властова аномалия, но не и като личностно ядро на културните и интелектуални процеси в НРБ от онези две десетилетия.
–-
[1] https://www.ludmilajivkova.com
[2] Интервютата са показателни за нюансираните жаргони, през които можем да четем текста му. https://www.ludmilajivkova.com/intervyuta-ivo-milev
[3] https://www.actualno.com/faces/ivo-milev-jivotyt-na-ludmila-jivkova-e-shekspirova-drama-news_709811.html)
[4] Иво Милев, Животът и смъртта на Людмила Живкова, София: СЕНС, 2018.
[5] Николай Тодоров я цитира в Дневника си „Какво става, др. Тодоров, сега всички се надпреварват да си приписват заслуги, че са ме насочили тук и там. Аз сама си програмирах всичко, никому не дължа своето развитие“ (цит. от стр. 125).
[6] Цитат от нейно изказване: „Има хора, които направо саботират дейността на новото ръководство или несъзнателно не си изпълняват задълженията; има хора, които не са на равнището на задачите, които се поставят в тази сфера… Не се знае кой пие и кой плаща в този Комитет. В кабинета на др. Левчев, не знам за какъв период от време, са се похарчили 300 лв. за напитки. На какво прилича това, др. Левчев!“
[7] Опазването на историческия център на София, например. Биографът отрежда прекалено малко място на този реален конфликт. Въобще не идентифицира страните в него и как се разрешава.
