Людмила Улицка. „Непрекъсната линия”. Превод от руски Ася Григорова. София: Колибри, 2019
Името Людмила Улицка събужда най-бързо представата за романи като „Искрено ваш Шурик“ и „Казусът Кукоцки“ – изключителни, оригинални творби, които само по неясни и още по-малко оправдани причини не са й донесли Нобелова награда до този момент. И все пак вече седемдесет и шестгодишната руска писателка е авторка и на множество разкази: кратки и дълги. „Малката проза“ изобщо има силни традиции в руската литература, поне от Пушкин насам. „Непрекъсната линия“ съдържа пет кратки разказа, излезли заедно през 2002 година. Всеки от тях е самостоятелна, завършена по своя сюжет творба, но петте заедно са обединени от общата героиня и разказвачка в първо лице Женя, както и от силната вътрешна продължителност на една обща тематична линия. Това би позволило да ги наречем и повест със специфична фрагментарна структура. Шестата творба е дълъг разказ или по-кратка новела, публикувана година по-късно, през 2003. Тя, от една страна, допълва разказа за живота на своята героиня във вече напреднала възраст. От друга страна, внася тематичен контрапункт на „непрекъснатата линия“ от първите пет разказа, разкъсва я и внушава представата за сложността на живота, който не може да бъде побран в нито една, дори най-добрата, литературна конструкция.
Тематичната линия, която свързва първите пет разказа (авторката като че ли подтиква критиците да използват клишето с червената нишка, корицата също не е устояла на това изкушение), е ясно различима дори на пръв поглед. Това са лъжите, с които различни жени, между десет и осемдесет години, доизмислят своя живот. Немското издание дори поставя на книгата свое заглавие, очевидно сметнато за по-атрактивно – „Лъжите на жените“. От него читателят може да остане с усещането, че жените повече обичат да лъжат или че поне умеят да лъжат по специфичен („женски“) начин. Първото със сигурност не е в замисъла на Людмила Улицка, но второто крие известна истина. Това, от което се интересува авторката, всъщност не са точно „лъжите на жените“, а по-скоро психологията на жените, които познава. Така разбираме и нейното упорито твърдение, че тази книга, уж за лъжата, е всъщност „най-правдивата от всички книги, които съм написала“. Жените лъжат, защото са по-чувствителни към скуката и сивотата в своето ежедневие. Лъжата поправя техния живот, прави го приказно цветен и драматично смислен; тя е корективът на онези сили от икономически и социален характер, които не може да пребори със собствени сили нито една отделна жена. Затова жените лъжат/мечтаят от малки. Героините на Улицка са много разнообразни, попадат в различни възрасти и социални групи: десетгодишната Надя, искряща от жизненост; разбуждащата се красавица Ляля; рижата лъвица Айрийн; възрастната професорка по литература Ана Вениаминовна; руски проститутки в Швейцария. Обединява ги само едно: приказното въображение. Разказите се подреждат в последователността на един общ сюжет чрез двайсетгодишното развитие на героинята-разказвачка Женя: неосъществена академична изследователка на руската поезия от XIX век, после писателка на телевизионни сценарии, майка на две момчета и накрая собственичка на малко издателство с напредването на „демократичните промени“ в Русия. Тази оптика на изображение: голямата история през малката частна история на един главен герой, ни е добре позната от романите на Улицка. Разказите са увлекателни, психологически проникновени, литературните характери имат прецизни и релефни контури. А когато стигне до последните двайсетина страници, читателят чистосърдечно си поплаква, защото Улицка там е в най-добрата си форма.
