Изложба на Роземари Трокел в галерия „Структура”
Роземари Трокел е значимо име в съвременното изкуство. Нейната изложба в галерия „Структура“ се осъществява благодарение на подкрепата на германския Институт за международни отношения ifa, който работи за популяризирането на немската култура извън страната, и на Гьоте институт София. Изложбата е част от серия от монографични изложби, подкрепени от ifa, които включват Зигмар Полке, Георг Базелиц и Герхард Рихтер. Това, че Роземари Трокел е включена в компанията на живите легенди на съвременното немско изкуство, говори ясно за нейния статут в Германия. Възможността българската публика да види изложба на художник от тази величина е добра новина. Подобни изложби все още са рядкост у нас, но все пак ги има. В последните десетина години в София видяхме изложби на Деймиън Хърст, на Кристо, на Улай. Да се надяваме, че в бъдеще те ще зачестяват. Това дава възможност и на художниците, и на публиката, и на културните институции, а и, да се надяваме, на колекционерите в България да си сверят часовниците. Това не означава, че трябва да се отнасяме идолопоклоннически към гостуващите звезди, нито пък да ги пренебрегваме с провинциално комплексарско високомерие.
Първото, което прави впечатление в изложбата на Роземари Трокел, е голямото разнообразие на използваните медии: текстилна „живопис“, рисунка, фотография, инсталация, видео. От печатното издание с текстовете за нейното творчество става ясно, че тя прави също скулптура и керамика. Това свободно и едновременно с това дистанцирано боравене с медията е характерно за много съвременни художници, включително и български. Границата между традиционните и новите медии е заличена и те се използват еднакво ефективно в зависимост от конкретната идея, която стои в основата на всяка отделна работа. Работите на Роземари Трокел са поредният пример за това, че не медията прави съвременна една работа, а начинът, по който се борави с нея. Това особено важи за рисунката, която стои в центъра на настоящата изложба и изглежда най-традиционна и най-отдалечена от новите медии. Всъщност, в рисунките си немската художничка изглежда, поне за мен, най-интересна и провокативна.
Роземари Трокел не е от художниците, за които можем да добием представа и да запомним с една отделна работа. Работите на Базелиц или Рихтер, например, се запечатват лесно в паметта и е достатъчно да сме видели няколко техни работи, за да добием представа за творчеството им. За техните работи все още е в сила традиционното естетическо понятие „стил“. Не е така при Трокел. При нея не можем да говорим за „стил“ и причината за това не е разнообразието на медиите, с които си служи. В известен смисъл, тя е от художниците, които съзнателно работят срещу идеята за стил, за разпознаваем визуален идиом, който се свързва с името на даден художник и има характера на своеобразен фирмен бранд. Най-ясно това се вижда в нейните рисунки. В стилово отношение, те са изключително разнообразни. Ако ги видим поотделно, можем да решим, че са правени от различни художници. Това, което ги свързва обаче, е концептуалният подход. Във всички тях има нещо странно, което се долавя веднага, но трудно може да бъде назовано. При по-внимателно вглеждане ще установим, че в тях винаги има някакъв елемент, който саботира първоначалния прочит и ни пречи да идентифицираме ясно онова, което виждаме. Това спящо по корем момче в „Siesta” (2000 г.) с ръка, отпусната край леглото върху пушка, лежаща на пода. То спи ли или е мъртво? Лицата на тези красиви спящи млади мъже. Те спят ли или са мъртви?
Повечето от рисунките на Роземари Трокел, както и останалите работи в изложбата, са озаглавени „Без название“. Свикнали сме да виждаме такива заглавия до абстрактни платна или скулптури, защото там нямаме репрезентация на нещо, което може да бъде назовано – човек, предмет, традиционен жанр, местност, събитие и т.н. Немската художничка е поставила такива заглавия и на работи, които изглеждат съвсем конкретни – портретни рисунки, фитографии и др. С това като че ли подчертава, че идентификацията на образа с онова, което изобразява, не е нужна, че образът е тук, за да ни каже нещо за нас самите и нашите навици да мислим и възприемаме видимото. Основното в тях е подриването на идентичността на нещата. Това най-ясно е демонстрирано в серията от рисунки, в които тя комбинира образите на Бертолт Брехт и Бриджит Бардо. И двамата с инициали B.B. Резултатът е някакво хибридно лице, нито мъж, нито жена, с устните на Бардо и челото на Брехт. Отблъскващо не защото е „грозно”, а защото не позволява идентификация, защото свързва несъвместими значения, представи, митове.
В изложбата има и една „Машина за рисуване” от 1990 г., която произвежда еднотипни абстрактни платна с черни вертикални ивици с неправилна форма. Ивиците се получават от прокарването по платното на няколко пръчки с парчета коса на върха им. Кичурите са взети от косите на цяла дузина звезди на съвременното изкуство – Георг Базелиц, А.Р. Пенк, Андреас Шулце, Кики Смит, Зигмар Полке, Алекс Катц, Мартин Кипенбергер, Синди Шърман и още много други. Преди да разбере чии са кичурите коса, зрителят не би обърнал особено внимание на платната. Когато види имената, когато си даде сметка, че това са уникални части от телата на тези художници, веднага започва да се вглежда усърдно в линиите и да търси разлики. Роземари Трокел по ироничен начин е свързала уникалното с механичното в производството на картините, поставяйки зрителя в неудобната позиция мъчително да се опитва да идентифицира повтарящите се линии, вместо да махне с ръка и да каже, че те са еднотипни. Нито едното е вярно, нито другото. Отново идентификацията е блокирана.
По повод на машината на Трокел, се сетих за една друга машина, създадена две години по-рано, през 1988 г., от българския художник Любен Костов. Неговата машина беше от дърво и имаше по-различен смисъл, тя даваше възможност на всеки да бъде абстрактен художник, но така или иначе, и в двата случая имаме подигравка с романтическото понятие за гений. Машината на Роземари Трокел е наречена „шедьовър” от Урсула Целер и е показвана по света в изложби като настоящата. Не съм сигурен колко човека в България знаят кой е Любен Костов и помнят неговата машина. Разликата между него и Роземари Трокел не е в идеите и таланта, а в социокултурния, икономическия и политическия контекст, в който се появяват техните работи. По отношение на този контекст, усилието на Трокел за подриване на идентичността не работи. И то изцяло в нейна полза.
