Трябва да върнем на възвишената идея на Европейския съюз нейната аура на произхода, за да разберем по-добре какво е останало от влиянието му върху съзнанието на хората. И да напомним на онези от неговите двадесет и седем члена, които са забравили откъде всъщност идва синият цвят и само дванадесетте златни звезди на знамето, което грешната ни Република закача по балконите си. От Новия Завет, от Откровение на Свети Йоан Богослов, 12: „И яви се на небето голяма поличба – жена, облечена в слънце; под нозете й – месечината, а на главата й – венец от дванайсет звезди; тя беше непразна и викаше от родилни болки, и се мъчеше да роди.“
Дванадесет – като апостолите, като портите на небесния Ерусалим и като Израилевите племена. Емблемата, която плува над вече невярващите ни в Господа глави, е от 95 година от нашата ера, от времето на император Домициан, и тържествено отбелязва предстоящото идване на божието Царството. Едно древно мистично видение и един блокиран политически проект – и между двете има връзка.
Прави са онези, които описват постиженията на програмата „Еразъм“ и говорят за подкрепата за нашето селско стопанство, които хвалят ползите или се възмущават от дефектите на еврото, но нима еврофилите и еврофобите нямат интерес да хвърлят дори бегъл поглед към бъдещето – върху залога и самата цел на кръстоносния им поход, без значение дали за или против ЕС.
Време за всичко
За Евротопията всяка желязна епоха води до златен век. Призивът „Никога повече“ се наложи първоначално като спешен приоритет след чудовищното клане от 1914-1918. Рихард Куденхофе-Калерги[1] сложи началото на паневропейското движение, Ромен Ролан – на списание „Европа”, а Дрийо Ла Рошел[2] – на Европа срещу отечествата. Идеята е, че след като нациите са причина за войната, то ако приключим с тези дребни разпределения на територии въз основа на договори и юрисдикция, ще възцарим мира в света. Този правен мистицизъм доведе през 1925 г. до договорите от Локарно, през 1930 г. – до плана на външния министър Аристид Бриан[3] за Европейския федерален съюз, който бе предшестван и от Нобеловата му награда за мир, и от знаменателната му реч от 1929 г., която той държи пред Обществото на народите и предлага между европейските народи да се създаде „нещо като федерална връзка”. Този пацифистки федерализъм доведе до едно оптимистично, макар и рисковано, обявяване на войната извън закона по силата на пакта Бриан-Келог[4]. По онова време Обществото на народите е въплъщение на надеждата, че законът е в състояние да върне властовите структури и отношения в една епоха, унищожена от варварствата.
Случилото се през 1945 г. ще даде втори и по-важен импулс за осъществяването на тази завидна морална цел; повтаря се 1918 г. – ветераните, военнопленниците и оцелелите от лагерите, изпитали на гърба си мъчения и зверства, познали ужасите на тази наша Тридесетгодишната война. Този път изпитателният срок е по-дълъг, като възстановяването си осигурява по-солидни основи, предназначени да го закотвят както в нашите процедури като средство за запазване на демокрацията, така и в нашите атласи благодарение на регионални институции, които са независими от Организацията на обединените нации, наследник на Обществото на народите.
Безполезно е да проследяваме стъпка по стъпка един процес, представляващ комбинация между „юридификация” и „финансиализация” и простиращ се в период от половин век: Европейски конгрес в Хага през май 1948 г., Резолюция от Месина през 1956 г. и Римски договор от 1957 г., създаващ Европейската икономическа общност (ЕИО) няколко години след Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС), за която договорът е подписан през 1951 г. Трудно беше да не сме европейци през 1925 г. или през 1950 г. Проблемът е защо днес стана толкова лесно да не бъдем европейци или да бъдем европейци съвсем малко. И защо има толкова много тържествена суетня около една мъртво тяло, която е и богохулна, и твърде убедителна понякога.
Вроденият дефект
Миграционната криза разкъса опаковката на коледния подарък. Сега най-безсрамно всеки гледа само себе си. Всеки един от европейските партньори възстановява границата си, тъй като няма как физически да попречи на чужденеца да влезе в дома му. Целта е или мигрантът да се изведе възможно най-бързо навън, или да бъде предаден на съседа.
Провалът на първоначалния проект бе заложен в самата му концепция, а деградацията му, изразяваща се в ритници под масата – в начина му на създаване, избран от бащите основатели, на първо място от Жан Моне, икономист, банкер, защитаващ интересите на държавата си и хиперактивен член на общността, бореща се за поддържането на приятелски връзки между Франция и Съединените щати[5]. Моне е чист продукт на „ерата на мениджърите“, свидетел на това как в неговата земя земен рай се поява една нова прослойка – динамична и лидерска, онази на организаторите; той сметна, че може да прехвърли модела „Съединени американски щати“ върху бъдещите съединени щати на Европа . Той прегръщаше думите на Хенри Форд „историята – това са глупости“.
А и географията също. Ето защо, смята Жан Моне, ред е на homo oeconomicus да поеме юздите.
И Моне, и Шуман, адепти на една скрита стратегия, искаха и успяха, без много да се разбере, да поставят началото на икономическа Европа, с която да акредитират и да допринесат за аклиматизирането на един нов политически дневен ред. Тяхното убеждение е, че след серия от малки стъпки, от общия пазар би възникнала една федерална Европа, тъй както не искащата деца дама забременява, след като мъжът я обръща с гръб към себе си. И наистина, нещата се получиха точно по този начин (както стана ясно от изоставянето[6] на проекта за Европейската отбранителна общност през 1954 г.).
Това суеверие, характерно за онези, които Балзак нарича „специалните хора“[7], черпи сили от един изключителен исторически момент, когато след войната старите национални антагонизми са замразени поради обстоятелството, че господарите в двете Европи, съответно от Изтока и от Запада, разполагат с възможности за взаимно унищожение.
Доктрината за ядреното възпиране („гарантираното взаимно унищожение“) ни освободи от гражданските ни войни. И световният мир, настъпил след обезсмислянето на традиционното недоверие между държавите и на запасяването с много оръжия, бе именно този, който направи обединена Европа, а не обратното (както обичаме да се самоласкаем).
Но ако реализмът на предприемача можа да се превърне в политически идеал, то това се дължеше на формирането на едно коалиционно управление между две екзалтирани вярвания, до този момент конкурентни, които обаче видяха в съюза си начин да бъдат в услуга на една визия за бъдещето, много повече от изгодна, направо месианска. Това е сливането на две не толкова радикални вярвания, че Месия ще се възцари на – едното е агностично, социалдемократическо, а другото – конфесионално, християндемократическо. От едната страна, имаме обожание към Бога. А от другата – култ към светците, наследен от епохата на Просвещението, уважение и преклонение пред победителите на мира и закона. Този съюз между два морални авторитета и две социални прослойки даде възможност на една технико-юридическа процедура да завладее въображението. Две семейства на духа, две системи с противоположни ценности, антиклерикални и клерикални, които обаче споделят една и съща линейна концепция за времето, стрелнала се към крайна цел и управлявана дистанционно от нея: в по-близкия край – триумфът на Разума; а в по-далечния – триумфът на Спасението.
Две очаквания за пришествие, основани на сигурността, че бъдещето и доброто са едно цяло. Разумът, един обединяващ вакуум, чиято мисия е да събере различните, настоява за конфедериране на проблемните партикуларизми, така че преходът от национално към европейско да отговаря на логична и безспорна необходимост. Спасението е още една стъпка към неограничената благодат, която ще слезе на земята и за която е обявено в Писанията. Именно в Рим, в този сакрален град с голямо символно значение, е подписано това обещание за духовно обновление (1957 г.). На едните Договорът обещаваше мир чрез напредък, а на другите – мир чрез Христос. Един белгийски йезуит[8] незабавно постави символа от Откровението на Йоан върху ватиканска Европа. А един папа визионер – папа Йоан Павел II – бе този, който отслужи в катедралата „Свети Яков” в Сантяго де Компостела „церемония за Европа” (9 ноември 1982 г.), като посочи двама патрона на предприетото начинание – от една страна, Свети Доминик, а от друга – Свети Свети Кирил и Методий, единствените, които биха могли да свържат Западна и Източна Европа. Не е ли папският престол официално упълномощен да хвърли мост между нашите два бряга? И нима християнството създаде и не запази Европа? За да даде плът на химерата, замисълът не съдържаше нищо нереалистично.
Социализмът по време на Тридесетте славни години[9] тържествено отбелязваше стъпка по пътя на окончателното обединяване на човечеството (чрез Светата Троица – социалният арбитраж, колективната сигурност и разоръжаването). Пактовете и договорите ще обезоръжат тъжните страсти, многостранните споразумения ще „вържат ръцете” на едностранните, Духът ще победи Природата. Католицизмът честваше първия етап от консолидирането на християнството в историческата му люлка като своеобразна печалба от помирението, пророкувано от Исая за вълка и агнето[10]. Срещу политическия грях – харизматичното изкупление.
Закъсняло отмъщение на средновековните гвелфи срещу гибелини, на черните срещу белите, на свещеничеството срещу кралствата. Тези две процесии към светлината, благодарение на един и същи съд – Съдът на Европейските общности – си разпределиха практическите отговорности и мисията за разпространение на Църковните учения, като единствената разлика беше, че едната драматургия, която бе само на един или два века, не беше равностойна на другата, имаща хилядолетна история и закотвена в безброй сърца. Въпреки дехристиянизацията, християндемократите оказаха по-сериозна съпротива от „вехтите” социалисти и в Комисията, и в Парламента, и в Съвета. Розовият цвят, преди свързван с управленските позиции, трябва да бъде изтрит за сметка на небесното синьо (и зеленото – колебаещ се избор между двата цвята). Твърдото оцелява за сметка на мекушавото.
С дигиталния презентизъм[11] и консуматорския индивидуализъм старите есхатологични обещания трябваше да се върнат към едно вяло управление, влачещо закъснели евангелистки и жанжорески[12] деятели. Поетическото се стопява, излагайки на показ икономиката. Класическо отмъщение на средствата срещу целта, на десятъка за църквата срещу крайната цел на култа. Освободена от аурата си, аурата на последните времена, Европа е сведена единствено до бюджетни ограничения и вече не предизвиква въздишки, а скърцане със зъби. Определящи станаха числата, счетоводната книга се превърна в Свещеното писание, а висшият служител – в експерт счетоводител.
Но ето ти проблем. Онова, което първоначално бе наивност на икономиста, спасявано от останалата традиционна и популярна вяра, се превърна в хоби на професионалистите – икономисти и юристи. Мобинавтите с по няколко паспорта, живеещи в централните райони, онези, които ядат биохрани и се качват на карбонови самолети, продължават да подкрепят членството в ЕС. Това е съдбата на сюнгерите, но „хората, които пушат фасове и карат дизел“ (по думите на един много „европейски” министър[13]), изоставят храмовете и секциите за гласуване. Богатите също имат право на ъгълче от синьото небе, безименния човек обаче направо откача.
Разпределянето на задачите между работните и почивните дни е неизбежно при ежедневното управление и на най-красивите каузи. В ежедневната администрация на един икуменически социаллиберализъм лявото крило – светското духовенство – се грижи за паството, а дясното крило, епископатът – за 3% от него. На Колоквиумите се обсъждат ценностите, а в Комисията – постановленията. Либертарианският банкер е загрижен за далечните хоризонти, либералният банкер – за непосредствените проблеми. При нарушаването на правилата неговите санкции (на либералния банкер – бел. пр.) създават проблеми на vulgum pecus[14], но отляво автохипнозата скоро ще смени десницата в задачата й да осигурява по-меко, успокояващо сетивата осветление. Такива са от памтивека връзките на вярата и недобросъвестността.
Сходна е и дилемата на историка – дали той ще намери потвърждение за въздействието на приказките върху най-разсъдливите умове, виждайки какви змии и гущери те успяха да погълнат, без да престават да се тупат в гърдите. Във Франция „социалистическата” левица, която се бе прицелила в социализма на „социална Европа” от 80-те години на ХХ век, в крайна сметка си присвои законите на пазара (приватизация на обществените услуги, демонтаж на социалната държава, дерегулацията на икономиката) и започна да изповядва далеч не социалистическата догма за свободната и ненарушена конкуренция.
От своя страна, „националната“ десница направи всичко необходимо да издигне Берлин на диригентския пулт, като дори стигна дотам да се отрече от ангажимента, поет и от Париж, и от Берлин, да се зачита равнопоставеността на представителствата в Парламента и равното разпределение на гласовете в Съвета. „Необходима е силна Европа, за да може да се контролира Германия” – мърморят в Париж. „Необходима е силна Германия, за да се контролира Европа”, смятат в Берлин, но, без да го казват на глас, и радвайки се на по-голям успех.
И след като дори мъдрите разсъждения не успяха да доведат до нищо друго, освен да предоставят първото място на първата икономика в пъзела; а федералисткият идеал – на една по наследство и конститутивно обусловена федерална република (Свещената римска империя), нужно беше все пак да се прояви себеотрицание, за да може да се откажат от семейните реликви: във Франция – от „интересите на работниците“, а в Германия – от „националните интереси“. Този жертвоготовен дух заслужава известно признание.
Фройдистите ще видят потвърждение на младежкия по своята същност характер на „илюзиите”, виждайки парада от проекти, предназначени да реформират из основи, да възраждат, да дават ново начало. Силните души се съпротивляват на временните униния. Ние плетем, то се разплита, ние пак го плетем: това е десетгодишният ритъм на „новия тласък”. Трябва да си представим Сизиф щастлив, а отговарящите за доброто настроение аниматори на Европа далеч не са флегматични. Пастирите, загрижени да съживят надеждата в някое мрачно стадо – sursum corda![15] – винаги ще намерят внимателни слушатели.
Без съмнение, добрите апостоли на новия фискален, юридически и изкупителен ред биха избегнали безполезните разходи на време и сиво вещество, като заменят жертвения козел на разочарованието с думите на Спиноза – философът на „природата” – Nec ridere nec lugere sed intelligere[16]. Тогава те биха могли да застанат на известна дистанция от непоносимата лекота на икономизма и да се замислят дали той още от самото начало не бе грешно задействан, въпреки че всичко изглеждаше съвсем естествено. Една хипотеза, която би направила и самоунищожението му напълно в реда на нещата.
Федеративната граматика
Конструкцията, кръстена от Жак Делор НПО (Неидентифициран политически обект)[17], е по-скоро шедьовър на Irrealpolitik, отколкото на Antipolitique. Това е опасността, когато искаш да направиш нещо ново и необичайно, да си повярваш, че си по-интелигентен от другите (макар и без съмнение това да е така), с цел да финтираш онова, на което Верди казваше „силата на съдбата”. Хем знаем, че историята не преподава уроци, хем се правим на полу-хитреци; с какъв акъл си представяме, че можем да прескочим „животинските опростявания” (Valéry), които още от неолита сякаш предшестват чисто политическата операция (характеризираща самия политик преди политиката), чиято същност е да трансформира голямото във всичкото.
Тя е обобщена от северноамериканския девиз ex pluribus unum (който превръща вътрешната несвързаност не в слабост, а в сила). В Европа има кина, но няма европейски филм (без да броим europudding[18]). В Европа има спортисти, но на Олимпийските игри не участва отбор на Европа (с изключение на „Райдър къп”, състезание в голфа, равнозначно на „Купата Дейвис”); и когато френският състезател по овчарски скок се качи на подиума, сънародниците му се радват на Марсилезата.
В Европа има вестници, но няма европейски всекидневник (след изчезването на New York Herald Tribune). Европа няма постоянно място в Общото събрание на ООН. Напразно брюкселските механици ревностно изпълняваха министерските изисквания – идеята машинарията да се разрасне в организъм се провали.
Не се сбъдна надеждата, че създавайки Европейския парламент с декрет, ще се появи и народ със същото име, не се изпълниха очакванията, че единната валута ще роди единна икономика. Като сложиш каруцата пред коня, няма как да искаш да прокопаеш канал. Достатъчно е да сложите редом долар и евро, за да се убедите лично каква е разликата. Еврото е като банкнота от Монополи, без дата, място и девиз, призрачна илюстрация на абстрактната ничия земя. Доларът олицетворява паметта и територията, с география (местности), с генеалогия (бащите основатели) и с метафизика (in God We trust). Еврото не ни разказва за никаква история, ландшафт или трансцендентност. Парадоксалното е, че тъкмо под формата на зелена банкнота с подробна информация, доларът успя да се превърне в световната валута, в инструмента на универсалната хегемония. В същото време, не можем да отречем, че няма универсалност, която да не е „присадена” върху някаква местна особеност – както в романите, така и на Форума. Човешкото растение има нужда от хумус. А етика, лишена от етос, плува във въздуха.
Както казваше Еме Сезер[19], един просветен човек, „разсаждане – да, изкореняване – не”. Не Zollverein – митническият съюз – създаде германското единство, а битките при Садова и при Седан, Нибелунгите (плюс бирата, Лутер и Шварцвалд). Можем да разберем желанието на нашите немски приятели да изкупят желязото и огъня на Бисмарк, както ужасите на кръвта и почвата на Хитлер, като извиват пръчката в обратната посока, само и само да я изправят. Но при социалните отношения концепцията за малокръвието се затваря в кръг. Бледо розовото дори може да предизвика избиване в най-черното. „Конституционният патриотизъм” на Юрген Хабермас, който сякаш е в състояние на безтегловност, един философски блян, ползващ се с добра репутация в университетите ни, поставя под съмнение възможността един логоцентричен екстремизъм да излекува романтичния. Благородна прищявка, свързана с откъсването от земята. Появила се в отговор на една друга прищявка – свирепа и заровена в пръстта. Но резултатът не е нищо повече от две прищевки.
Ако ЕС прилича на няколко души, събрали се за групова снимка, то той в особена степен дължи това на неспособността си да се впише във времето и в пространството. „Европа” остава слаба дума, която едва-едва ангажира хората, които я използват (название, което не може да бъде заместено с по-общо понятие, като страна, държава, нация или отечество). Тя не предизвиква в гражданите си никакви емоционални трепети, няма цвят, нито аромат – тя е конструкция, твърде интелектуална е. По-лесно е да я проектираме, отколкото да я почувстваме, да я изчислим, отколкото да си я представим; като плод на въображението на лишен от музикалност дух, като идеята фикс на умните глави – тя не докосва сърцата на обикновените хора. Джордж Оруел не можеше да понесе мисълта, че един англичанин би могъл да слуша „Бог да пази краля”, без да козирува. Ние бихме се притеснили за психичното здраве на минувача, който изведнъж се вкамени насред улицата, чувайки „Одата на радостта”.
За лингвиста тази игра-конструктор прилича на синтактична грешка или на солецизъм (неправилна употреба на иначе съществуваща форма), или на барбаризъм (неправилно употребена чуждица). Изследването на засвидетелстваните факти от обединението предполага една федеративна граматика, в която под различни форми са събрани няколко инварианта: ръководител, враг и разказ. Катализатор, граница и сюжет. Границата препраща към вътрешно/външно, свързано с противопоставянето на една чужда власт – британска, австро-унгарска или френска. Катализаторът се отнася до някакъв исторически фактор и тук свързването ще бъде – индустриалецът янки с Линкълн, Савойската династия с Камило Бенсо ди Кавур, Прусия с Бисмарк.
Големият разказ препраща към легенда, към колективна фантазия. Една география, една въоръжена сила, един въображаем свят – това са лостовете, които отварят пътя на множественото към единичното, разпръсквайки „лукса на безполезната вегетация” (каквито са били местните династии в очите на Железния канцлер).
Изявлението Italia fara da se[20] е самонадеяно, ако помислим за чуждестранната помощ, с която Италия се е облагодетелствала, независимо дали тя е била насочена към държавата или към отделни нейни граждани. В същото време, то не е невярно, имайки предвид самосъздаването, училището и помагащата армия; италианските патриоти, които вече няколко десетилетия са силни с диалектите си, доста лесната картография, общия културен фонд (както на Мацини, така и на Гарибалди) и католическите съкровени тайни. Италия постигна своето единство, започвайки война за независимост срещу Виена. И Прусия се опълчи на Хабсбургите, а Съединените щати, в първоначалната си форма, срещу Британската корона. Да съществуваш, означава да се разделяш, да се заявяваш, да се противопоставяш, да включваш и да изключваш. Това са стари истини вероятно, но, за съжаление, историята на нашия регионален съюз не е изключението, което да потвърждава правилото.
Дори напротив, тя – уви! – потвърждава важния характер на две операции: първо, създаването и поддържането на враг, защото всяко прегрупиране е плод на страха и то в много по-голяма степен, отколкото на глада; и второ, изработването на носещ мит или на „легенда за идентичността” (Карло Осола). И причината за това е, че не може да има самоуважение, за мен, без идеал, достоен за уважение, за нас.
Возило без мотор
Едно идеологическо образувание, подобно на мюсюлманската умма или на Съюза на съветските социалистически републики – за което се предполага, че е било завоювано – може да бъде разпознато по размитите му пунктирани линии. Това обаче не се отнася за Съединените американски щати, които всеки може да намери на картата на света. Еластичността си има цена: аморфността. Човек не може да очаква от нещо без очертания и без лице да има телефонен номер, воля или кардиограма. Една ограниченост, едно „само тук, а не там”, натъжават и разочароват, но всяко очертаване на граници в пространството, което само по себе си е злощастно, има две положителни последици. На първо място, кристализират някакви несгоди, дори кавги, които са прелюдия към всяка идентичност. Няма личност без преодоляване, без справяне с трудности. Именно след битката при Поатие[21] (в една Мосарабска хроника, описваща битката сто години по-късно) се появява прилагателното „европейски”. То се „преражда” при битката край Лепанто[22], а след това и при съпротивите срещу Сталин, който е направил много за Съюза. Заплаха, враг, това е един тонизиращ будилник. Ако се беше оказало, че идеалът на ЕС е да бъдем приятели с всички, без да се конфронтираме с никого – с изключение на разпръснатите по света терористи, които, без значение дали са маргинализирани или не, представляват заплаха, макар и не жизненоважна, но все пак заплаха за сигурността – то трябваше да направим извода, че историята на „Европейския съюз” е историята на излизането на Европа от историята. Честно казано, тази компания въобще не е влизала там, за да забие небесносиньото си благочестиво знаме на полето на битката, освен като проповедник или като допълваща сила. Когато „Европа” грееше над света, за добро или за лошо, тя не беше институция или конфедерация.
На второ място е ключовото предимство на хоризонталното отграничаване: необходимостта от отвес, съгласно принципа на непълнотата (най-кратко можем да го обобщим като „нито една система не може да бъде доизградена и затворена само с помощта на нейните собствени елементи”). В противен случай, образуваното съединяване се разпада на трансцендентност и претоварена иманентност. Несигурността (географската) и амнезията (историческата) разбиват рефлекса на солидарността, на спонтанната взаимопомощ между частите, които нищо дълбоко не ги свързва. Казват за Европа, че нейният характер е в липсата на характер, че нейната идентичност е да приема всички идентичности. С какво тогава да се идентифицираме? На какви ценности да се опираме, като не броим тези, които не са обвързващи и не могат да бъдат по-общо формулирани – ценностите, споменати в Устава (Хартата) на Обединените нации и във Всеобщата декларация за правата на човека? Как да почерпим сили, изпълвайки се с малко гордост, тогава, когато нацията вече не вдъхновява? И как да се проектираме върху едно „отникъде”, когато хората, които са „отнякъде”, са достатъчно зле у тях си?
„Въображаемото управлява света”, изповядва Наполеон, комуто дължим фабриката за образи в Епинал[23]. Това е вярно за всички страни, но не и за Евроландия, която се придържа към несигурните реалности, въпреки предупреждението на Пол Валери: „Какви бихме били без помощта на онова, което не съществува?” Последното му предупреждение от 1945 година заслужава най-малкото да поразмислим върху него: „Би било недостойно европейският дух да се предаде – дори и на реалността”. Защо недостойно? Защото хората могат да се обединят единствено в името на онова нещо, което ги надхвърля.
А това, което ги надхвърля, не е свързано с непосредствената реалност. „Ще се развеселим единствено във вечността” – казваше Сент-Екзюпери. Това е златен век на миналото или на бъдещето, едно царство, което „не е от този свят”[24]; къща „на върха на хълма”[25]. Това е фантасмагория, красива лъжа, фалшива новина, роман, велика история – наречете го, както искате, но легендата е тази, която слепва нещата. Предопределението на съдбата[26] (Manifest Destiny) при американците, Tan-Xia при китайците, Избраният народ в Израел… и така нататък. Нито една трайна заедност няма да просъществува на базово ниво, ако не се обвърже с някаква неправдоподобност на по-високо ниво. Няма inter без méta. Няма общност без фикция.
И тъкмо защото малкият азиатски нос приютява максимално количество разнородно население на минимум пространство, за разлика от Северна Америка, където имаме минимално разнородно население на максимум пространство, той има нужда от по-ярък обединяващ фактор в сравнение с други места. Ограничение от памтивека. Духът създава идеята, емоцията дава силата. Идея без емоция не се превръща в двигател.
Хегемонистичното преобръщане
Андре Малро някога отбеляза, че „съвременният свят носи в себе си, като раково образование, отсъстващата си душа”. Да добавим няколко нюанса. Не можеш да унищожиш нещо, което не можеш да заместиш[27], а в сферата на душата, както и на природата, която не търпи вакуум, няма трайни отсъствия. Еразъмската душа на Европа, където преди войната Стефан Цвайг, Салвадор де Мадариага и Ромен Ролан можеха да общуват, трябваше да отстъпи пред една друга душа – техноидна и счетоводителска – задвижващата ни сила днес.
Diminutio capitis, промяната в положението от 1945 година можеше единствено да актуализира паневропейската визия от междувоенния период. Обаче трябваше да има дух, за да се роди тяло. Един самостоятелен дух, който да може трудно да бъде смутен, за една оригинална личност. Но европейският дух, независимо дали средиземноморски, рейнски или балкански, беше удавен от Световния океан.
Прекрасният индустриалец от другата страна на Атлантическия океан окупира четири пети от киноекраните, две трети от музикалните радиопрограми и от комиксите, почти всички галерии за съвременно изкуство, философските факултети и факултетите по приложни науки, играчките, вкусовите рецептори и списанията.
Когато тялото с неговите усещания, вкусове, ритъм, апетит и зрителни способности търпи промяна, духът също се променя. И тази Европа, за която един стриктен хроникьор още през 1937 година казваше, че „се стреми да бъде управлявана от Американска комисия”, успя да задоволи желанието си да намери сигурно убежище благодарение на плана „Маршал” от 1947 година. Това стана, след като тя се превърна в Dominion (свободна отвътре, послушна навън) – според термина, който несравнимият професор по история и география Жюлиен Грак използва, за да опише безсилието й да се движи самостоятелно.
Европеецът има амбиции, но в крайна сметка прави това, което от Вашингтон му наредят, и се въздържа от онова, за което те не са му дали разрешение. „Европейците се приспособиха към положението си на васал“, изненада се вчера Жан-Пиер Шевенман[28]. Това е неприятна дума, също както и думата „сюзерен”. Вместо това, трябва да се говори за трансатлантически отношения; общност на ценностите; споделяне на тежестта или burden sharing (новоговорът на дипломатите има забележителни функции – упойващи, дори еуфорични). Неуместно е да се говори за васалитет, особено след като на Запад той се преживява като вземане на буксир (към постмодерността), а на Изток – като защитен вал (срещу Русия). Източната Европа, която още преди Милан Кундера се смяташе за „отвлечената Европа”, се оказа любимото осиновено дете на чичо Сам. За това „дете” ЕС е услужлив смокинов лист, един stop over пред присъединяването към НАТО и към Обсипаното със звезди знаме, при което един Голям брат ще бъде заменен с друг.
Но можеше ли в нашите страни да е иначе, след като една динамична и всеобхватна цивилизация дойде да превърне във фолклор местните ни култури, трансформирайки ги в екомузеи, туристически дестинации и пренаселени „Венеции”? Не чрез сервилност, а чрез инкултурация стана така, че екстериториалното действие на американските закони се прие за нещо естествено.
Няма как да си обясним по друг начин факта, че така лесно приемаме и данъците (върху стоманата и алуминия), и рекета (на банките), и подслушванията (от страна на американската Агенция за национална сигурност), и взимането като заложник (германските автомобилни компании), и издаването, и отменянето на заповеди в екстремни ситуации (най-вече военни), и изнудванията (на предприятията ни в Иран), и др.
Хиперсилата се натурализира и ние преживяваме нейните вътрешни конфликти като наши собствени (с цялото си сърце заставаме зад г-жа Клинтън, добрата Америка, срещу лошата – тази на Тръмп, като се чувстваме свързани с Демократическата партия).
„Властта – това е да царуваш над въображението“, казваше Жак Некер[29], а американизацията на публичното ни пространство („първичните избори”) последва същия процес, настъпил в интимните ни фантазии. Четем го и във вестниците: мечтата на европейския държавен глава е да се превърне в „предпочитания събеседник” на американския президент, без значение кой. На това се дължат игрите в Г-7 и в Г-20, както и най-красивият спомен на един френски министър на културата – това бил денят, чухме го да разказва, в който успял да украси министерството на културата с присъствието на минаваща през Париж холивудска звезда (гаранция за многочасови телевизионни участия и попадане на първите страници на вестниците). Това, че последният председател на Европейската комисия Жозе Мануел Барозо, веднага, след като завърши мандата си, отново изгря на небосклона в качеството си на президент на „Голдман Сакс” в Ню Йорк, вече не предизвиква никакво учудване.
Средновековният християнски свят имаше латинския за лингва франка. Това беше езикът на водещите тогава богословски науки. Постмодерна Европа го замени с английския, езика на така наречените „икономически науки”. И макар че след „Брекзит” това е родният език на едва 1% от населението на ЕС, Малта и Ирландия, той се превърна в езика за работа, комуникация и програмиране. Всеки знае, че универсалният език е много повече от средство за предвижване, с което да се премине от идея към знак. Това са чифт очила, които форматират идеите и оцветяват света. Ние не говорим, ние мислим на езика, който говорим, и в този случай не мислим на езика на Шекспир, а на anglobal – езика на рекламите, кръчмите и екраните. Ние всички се съгласяваме с Умберто Еко, че преводът е истинският и единствен език на Европа, след което се присъединяваме към колегите си в лекционните зали, или сме принудени, като изследователи или преподаватели, да усвоим един олигофренски лексикон, с който все пак имаме шанс да не се разберем правилно. Принципът сost-killing спестява разходите за превод по време на нашите така наречени „културни” церемонии, които имат смесен – разсмиващ и приспивателен, ефект. Има ли някой, който не е преживял непобедимата скука на симпозиумите в Рим, Париж, Мадрид, Атина и т.н. със стотината думи на пиджин[30], със задължителната starting joke[31], с почти протоколните презентации в Power Point?
Вследствие на тейлоризацията на интелектуалните дейности, фабриката за ограничени хора чрез един европейски шперц, чрез един евроубийствен неразбираем език, добавя към излъсканата и безизразна Европа онова, което едно време бихме нарекли „добавка душа”. Симултантният превод, няколкото брошури наместо една, това, без съмнение, обременява бюджета, но цената, която ще трябва да платим за превръщането на една многоезична Република в монокултура, ще бъде много по-висока. Това ще е цената на жертвата на необикновения гений върху изравняващия всичко олтар на cheap и easy (на евтиното и лесното – бел. пр.). In varietate concordia[32], гласи девизът. Единни, но в крайна сметка, единни в една „еднострунна” Европа, в която движението на духа ще бъде обратно пропорционално на стокооборота, а университетите на всяка страна ще бъдат копи пейст на съседските, поставени в континенталния формат на висшето образование и следдипломното обучение (зашеметяващи такси за записване, семестриално разпределение, кредитна система и т.н., и т.н.).
Режис Дебре
Февруари 2019 г.
(Из брошурата „Европа фантомът”, издадена на 26 януари 2019 от „Галимар”.)
Превод от френски Иван Николов
–-
[1] Рихард Куденхофе-Калерги (1894-1972) е австрийски политик. От 1923 г. до 1972 г. е председател на политическото движение Паневропейски съюз.
[2] Дрийо Ла Рошел (1893-1945) е известен френски писател от средата на ХХ век, чийто литературен радикализъм (член е на обществото на сюрреалистите) се трансформира в политически. Участието му в Първата световна война оказва сериозно влияние върху него. Преживява тежко загубените позиции на Франция в световната политика и упреква французите, че се опиват от посредствеността си. През 20-те години ХХ век, като наблюдава сходни явления в Европа, решава, че е дошъл краят на епохата на самостоятелните държави.
[3] Аристид Бриан (1862-1932) е френски политик. Няколко пъти е бил министър-председател на Франция и министър на външните работи. През 1926 г. става носител на Нобеловата награда за мир. Един от най-добрите оратори на своето време.
[4] Пактът „Бриан-Келог“ е по-популярното име на Договора за отказ от войната като средство на държавна политика. Идея за него дават френският външен министър Аристид Бриан и американският държавен секретар Франк Келог. Договорът е подписан в Париж на 27 август 1928 г. от 11 страни – Австралия, Великобритания, Германия, Индия, Ирландия, Италия, Канада, Нова Зеландия, САЩ, Чехословакия и Южна Африка. През май 1929 г. се присъединяват Полша, Белгия и Франция, през април – Япония, през юли – България. Общо 62 страни го подписват. Влиза в сила на 24 юли 1929 г.
[5]През Втората световна война е икономически съветник на правителствата на САЩ, Франция и Великобритания. През 1963 г. е сред първите европейци, удостоени с американския Президентски орден за свобода.
[6] На 27 май 1952 г. представители на държавите членки на ЕОВС подписват договор за създаване на Европейската отбранителна общност (ЕОО). Инициативата е на тогавашния френски министър-председател Рене Плевен, който се стреми към създаване на обща европейска армия под ръководството на европейски министър на отбраната. Тя обаче засяга сериозно националните права, тъй като въоръжените сили се числят към областите на първичния суверенитет на националната държава. През август 1954 г. проектът за ЕОО се проваля във френското Национално събрание.
[7] Имат се предвид най-вече хората от държавната администрация.
[8] Вероятно се има предвид един от бащите основатели на Европейския съюз – белгиецът Пол-Анри Спаак, който е ревностен католик.
[9] Тридесетте славни години обхващат периода на бурно икономическо развитие от 1945 г. до 1975 г.
[10] Исаия 65, 25: Вълкът и агнето ще пасат заедно, И лъвът ще яде слама както вола, И храна на змията ще бъде пръстта. Не ще повреждат нито ще погубват В цялата Ми света планина, казва Господ.
[11] Презентизъм – философска теория, според която съществува само настояще, няма минало и бъдеще.
[12] Името на френския философ, преподавател и депутат Жан Жорес, деец на френското и международното социалистическо движение (1859-1914), става символ на пацифизма и отхвърлянето на убийствените войни.
[13] Бенжамен Гриво, говорител на правителството.
[14]Vulgum pecus – невежото множество, средностатистическият човек.
[15] В католическата литургия – реплика от страна на свещеника: „Горе сърцата”, с която се слага началото на най-важната й част.
[16] Nec ridere nec lugere sed intelligere – не се смейте, не плачете, а разберете.
[17] Докато е два мандата председател на Европейската комисия (1985-1995), Жак Делор обича да повтаря, че Европа е Неидентифициран политически обект.
[18] Europudding – нарицателно за слаб филм, създаден като европейска копродукция.
[19] Еме Сезер (1913-2008) – френски поет и политик, основоположник на литературното течение „негритюд”. Цитираните му думи са от реч, посветена на идентичността на афроамериканците.
[20] Италия ще действа самостоятелно.
[21] Битката при Поатие от 732 г. бележи края на арабското нашествие в Европа, след като франко-бургундските сили побеждават арабските завоеватели от Омаядския халифат.
[22] Битката при Лепанто (7 октомври 1571 г.) се води в Патраския залив при нос Скрофа в Йонийско море между Обединените сили на Свещената лига и флота на Османската империя. Победата на коалицията от европейски католически държави слага край на надмощието на османците в Средиземно море.
[23] Това са отпечатани шарени картинки, на които са изобразени известни исторически сцени от Франция. Те носят името на първия техен печатар – Жан-Шарл Пелерен, който е родом от Епинал и през 1796 г. създава печатница.
[24] Йоан 18;36: Моето царство не е от този свят.
[25] Съдии 16; 3: … после ги сложи на раменете си и ги отнесе на върха на хълма, който е срещу Хеврон.
[26] Предопределението на съдбата е политически възглед в САЩ през XIX век. Според него, американската нацията е предопределена да колонизира пространствата на Северна Америка.
[27] Перифраза на думи на Наполеон III, смятани за най-проникновената политическа сентенция на XIX век.
[28] Жан-Пиер Шевенман (1939) – бивш френски министър на отбраната и на вътрешните работи. Подава оставка от министерството на отбраната, когато Франция се включва във войната в Ирак.
[29] Жак Некер (1732-1804) е френски държавник от швейцарски произход, финансов министър при Луи XVI. Той организира свикването на Генералните щати през 1789 г., а уволнението му става повод за щурма на Бастилията.
[30] Пиджин – помощен смесен език, възникнал на основата на даден чужд език, но със значително опростяване на правилата му и с нови елементи от местния език.
[31] Starting joke – шега, която водещият семинара разказва при откриването му.
[32] In varietate concordia – единни в многообразието.
