Как популистката антикорупционна кампания може да подкопае стабилността на режима на Путин
Информациите за арести и задържания на чиновници и бизнесмени се превърнаха в доминираща тема в руските медии. Но основното не е броят им – те се превърнаха в шмиргел, на който се точат всички новини. Количеството отдавна е преминало в качество, но експертите избягват големите обобщения, като предпочитат да коментират фактите поотделно. Впрочем, може да става дума за глобално влияние на тази антикорупционна кампания върху вектора на историческото развитие на Русия за следващите десет години.
Терор с човешко лице
Не мислех, че някога ще се захвана да пиша за руската корупция. Но обстоятелствата така се стекоха, че днес между корумпираните и руската „управляваща класа” стои знак за равенство. При това, по тях удрят едновременно от две страни: от стените на Кремъл и от опозицията в нелегалност.
Изкореняването на корупцията във вида, в който сега се практикува в Русия, фактически се превърна в „терор на белите якички”, политически побой над средната и низшата бюрокрация (включително служителите на всички компании, свързани с държавата), а също свързаните с тази бюрокрация остатъци от частен капитал, повече или по-малко независим от държавата.
Дали те са виновни за многобройните приписвани им икономически престъпления, не е най-важното. Някои са виновни, други – не.
През 1937 г. също не всички поголовно пострадали са невинни – но това не променя отношението ни към тази епоха. Днес обаче терорът е изобретателен, не прилича на образците, които познаваме от учебниците по история. Режимът изглежда мек в сравнение със сталинизма. А и властта не бърза да утежнява ситуацията, която засега е изключително комфортна за нея. На нея й е изгодна неопределеността и незавършеността на формите на репресия. Такъв завоалиран терор напълно се вписва в общата стратегия на „управляем хаос”, която властта следва.
Но едва ли тази ситуация ще продължи да бъде удобна още дълго време: „управляемият хаос”, макар и да е твърде ефективна технология, не е политически инструмент, предназначен за продължително прилагане. Поддържаната с негова помощ „стабилност” прилича на политически изотоп с доста голям, но не безкраен период на полуразпад. Колкото и да е дълъг този период, хаосът няма да бъде завинаги управляем и рано или късно ще се разпадне на простите си съставни части.
В обозрима перспектива Русия я чака или отчаян опит за възстановяване на управляемостта чрез най-обикновен, банален терор, захвърлил маската на човечността, или печално затъване в също толкова банален хаос, който никой няма дори да се опита да управлява.
Особености на националната борба с корупцията
Не е лесно сред шумната антикорупционна кампания да се долови терорът и дори самото повдигане на този въпрос напълно обяснимо поражда скептицизъм. Щом стане дума за терора в днешна Русия, веднага казват, че неговите „абсолютни показатели” са твърде умерени – втори ГУЛАГ засега не е покрил с мрежата си Русия, не е създаден нов „Бутовски полигон[1]”, а за несъгласните има достатъчно места, където могат да си излеят душата. На това основание мнозина допускат, че в Русия няма никакъв терор, а ако има, то е само „хибриден”, „вегетариански” , тоест, не съвсем истински. Терорът обаче е като бременността – или го има, или го няма. А доколкото ми е известно, хибридна бременност засега не е открита.
И абсолютните числа, и обкръжаващата обстановка на репресиите могат да варират, но това не променя същността им. Терорът се оценява по ефекта, който има върху обществото, а не по размаха на зверствата. При определени обстоятелства (за това по-надолу) се изискват не толкова големи усилия да бъде държано обществото в патологичен страх. Но обстоятелствата могат и да се променят.
Това лесно могат да си го представят онези от вас, които са отглеждали в дома си костенурка. Известно е, че пораства толкова, колкото й дава възможност големината на съда, в който я отглеждат. Ако я пъхнат в трилитров буркан – ще си остане колкото юмрук, ако я преместят в басейн – ще порасне един лакът. Терорът в днешна Русия изглежда скромен по размери, защото засега живее в „буркан”. Но ако го преместят в приличен аквариум, ще се разрасне до своите „естествени граници”. Главното е не размерът, а наследствеността.
Терорът се различава от обикновените авторитарни практики преди всичко с неуправляемостта и непредсказуемостта на репресиите. Те се извършват сякаш в автономен режим, подчинявайки се единствено на своята собствена, скрита от чужди очи логика. Именно заради това терорът е способен да поражда тотален, парализиращ страх. Това винаги е игра без правила, в която няма модел на поведение, персонална стратегия, която гарантирано да извежда „играча” от зоната на риска. Имаше Магомедови и Арашукови – и вече ги няма Магомедови и Арашукови[2]. А защо тези ги няма, а други, същите като тях, са останали – никой не знае. Затова всички се страхуват от всичко. Същността е в това, а не в мащаба. И имайки предвид тази особеност, борбата с корупцията в Русия в съвременния й вид е именно инструмент за терор. Разбира се, терорът е насочен на първо място срещу управляващата класа и нейните „съюзници”, макар че го отнасят и огромен брой случайни хора, включително и безкрайно далече от онези сфери, където вечно нещо делят.
Днес всеки руски чиновник може да бъде обявен за корумпиран, защото корупцията, като метод за решаване на проблеми и като начин на живот, е заложена във вътрешния код на съществуващата система за управление и без нея страната не може да просъществува нито ден. Да си част от системата и да не си корумпиран е практически невъзможно. Изключенията само потвърждават правилото.
Фаворизиране или терор – кое ще победи?
Днес наистина ставаме свидетели на една шантава особеност, която я нямаше в предишния сезон на Големия терор. Кампанията по изкореняването на корупцията преминава на фона на неудържимо разрастване на фаворизирането. Днес двата процеса се развиват паралелно, но това не може да продължава дълго. Или едното, или другото.
Изтънченият познавач на руската история Ричард Пайпс[3] смяташе, че още Николай I е сложил край на фаворизирането. Въпреки че битовата корупция в Русия винаги е била с епични мащаби, съответстващи на гигантския размер на нейния бюрократичен апарат, вертикално интегрираната корупция начело с хора „проксита”[4], олицетворяващи върховната власт и на които им е позволено всичко (фаворитите), беше вече ликвидирана към средата на XIX век.
Вървейки по проправеното от Елцин русло, Путин върна фаворизирането в Русия.
Той възроди кастата на „недосегаемите руснаци”, които не ги ловят нито закон, нито „борба с корупцията”. Впрочем, това не се отнася за техните лакеи, които сега масово се озовават в затвора като заложници или заради самите себе си (печалната съдба на Александър Шестун[5] е ярък пример, че днес всеки „чадър” е по условие продупчен). Това кардинално отличава съвременния терор от сталинския. При Сталин нощем никой не спеше спокойно – нито Молотов, нито Хрушчов, нито самият Берия. Всичките вървяха по една и съща тясна пътечка покрай стената, но някои успяха да стигнат по-далече другите.
Всичко това щеше да бъде просто един поучителен пример от историята, ако принципът на фаворизирането не влизаше в остро противоречие с принципа на терора. Фаворизирането почива върху непоклатимите привилегии на клана, гарантирани дотогава, докато той не изгуби влиянието си и не се окаже изместен от друг клан. От друга страна, непоклатимата основа на терора е тъкмо в липсата на каквито и да било гаранции за когото и да било.
Кремълските фаворити се стремят на всяка цена да разширят радиуса си на неприкосновеност, като включат в него колкото се може повече придворна прислуга. Машината на терора се стреми да сведе кръга на недосегаемите до минимум, като изключи от него самите фаворити. Делото срещу Алексей Улюкаев[6] показа колко трудно става преодоляването на проблемите, породени от този „сблъсък на принципи”.
Игор Сечин провокира ареста на Улюкаев, действайки в духа на новото време. Но Путин не се оказа готов да стигне толкова далеч. Ето защо на Сечин малко му свиха сармите, а неговият лубянски генерал Олег Феоктистов[7] за известно време изпадна в немилост. Това доведе до тектонични размествания в силовия блок, но на Улюкаев вече нищо не можеше да му помогна.
Не е възможно ставащото днес в Русия да се разглежда извън контекста на Големия терор, който завинаги е записан в анамнезата на страната. Проблемът е в това, че той не остана в миналото, а се запази в социалната памет на поколенията благодарение на мощна мутация в културния код. И реверансите на днешната власт към Сталин са напълно обясними. Тя има за какво да го обича. Днешният режим на „управляема демокрация” нямаше да бъде възможен, ако обществото не страдаше от посттравматичен синдром, възникнал вследствие на Големия терор.
Този синдром се проявява заради много ниския праг на търпимост към страха: прилагането на относително скромни репресивни мерки срещу наплашеното по наследство общество дава умопомрачителни резултати.
Оказа се, че при по-нисък праг на търпимост към страха стабилността на авторитарната система може да се поддържа чрез твърде примитивен и архаичен хардуер. Малък репресивен натиск на входа, малка либерална „свирка” на изхода, колкото да се изпусне излишният свеж въздух – и ето ти цялата „управляема демокрация”. Но в този толкова прост и надежден хардуер вкараха несъвместим софтуер. И тъкмо заради това възникнаха проблеми.
Отначало взеха на въоръжение съвсем древната, но налагащата се като успешна програма „Опричнина”[8] – те използваха платформата на съветските институционални руини и от тях създадоха полуфеодално общество, натъпкано с разнообразни съсловни привилегии. Но след като системата се възмути от коварството на Запада, отказал да признае Украйна и другите територии на бившата Империя за зона на „естествени интереси” на Русия, върху същата тази платформа заредиха програмата „Терор”, малко по-свежа в исторически план, но твърде взривоопасна.
Тези две програми, както стана ясно, са несъвместими помежду си. Засега взаимодействието им води само до периодични бъгове, главно в периферията на системата, най-мащабният от които беше споменатото по-горе „дело Улюкаев”. Но по-нататъшното й използване неизбежно ще изостри конфликта и след като на дисплея започне да се появява blue screen[9], системата ще започне да иска презареждане. Ненамесата и отказът от приемане на радикални решения за смяна на целия софтуер, в края на краищата, могат да доведат до black out[10].
Днес оракулите на руското бъдеще правят прогнозите си, като най-вече мерят „температурата” на обществото и се опитват да познаят кога ще бъде следващото й рязко покачване. Но, според мен, методът, който би ни дал повече информация, е да се изследва как се увеличава нефункционалността на „кремълския софтуер”. Той се зарежда, както му дойде, спрямо собствената си вътрешна логика, напълно независимо от протичащите в обществото процеси. В същото време, множащите се бъгове в системата и избиването на ръжда по хардуера провокират в обществото разнопосочни и зле координирани процеси, които водят да повишаване градуса на обществената активност.
Ако това е отправната ни точка за бъдещи прогнози, то може да предположим, че темповете на деградация на системата ще бъдат не толкова бързи, колкото смятат онези, които днес вече откриват в обществото признаци на зараждащ се политически тайфун. Една ефективно работеща система може дълго да потиска изблиците на обществено възмущение от различен характер, поддържайки режима стабилен.
Но нейната ефективност не е неизчерпаема. Сривът, в резултат на несъвместимостта между въведените по различно време програми, е неизбежен. Факт е обаче, че той ще настъпи най-рано след няколко години, а може би и след цяло десетилетие.
Ако съвсем в началото на петия си мандат Путин имаше пред себе си три сценария на развитие, то с приближаването на шестия му мандат броят им намалява до два.
Опцията „трети път”, при която Русия задълго (тоест, за срок от няколко десетилетия, горе-долу толкова, колкото е продължителността на живота на съветската цивилизация, както намеква Владислав Сурков[11]) се „застопорява” в сегашното си състояние било на „управляема демокрация”, било на „контролируем авторитаризъм”, изглежда ще бъде свалена от дневен ред още към края на текущия президентски мандат. Актуални ще останат само двата крайни сценария: или тотален терор, или тотална деградация. Причина за такова рязко стесняване на пространството за политически маневри може да стане тъкмо актуалната кампания „за борба с корупцията”, чието значение често се подценява. Вкарвайки в политическо обращение елементи на „минималистичен” терор, тази кампания предизвиква неразрешимо вътрешно противоречие в системата, чието отстраняване ще се окаже възможно или чрез преминаване към „максималистичен” терор, или чрез въвеждане на системата в състояние на административна анабиоза[12], когато на практика всички подсистеми, от периферията до центъра, ще престанат да работят.
Дори днес губернаторите, обкръжението им, многобройните чиновници от централния и местните апарати вече изпитват колосално психологическо напрежение и са политически демотивирани. А това е само началото. В перспектива може да се очаква пълна деградация на отделните звена на държавната машина, което ще предизвика тотален хаос и депресия. Така Русия се изправя пред твърде неприятен избор между два пътя на развитие на капитализма: „севернокорейски” (сталински) и венецуелски (мадуровски). Както по всичко изглежда, това ще бъде изборът на шестия мандат. Тъжна опция, ако си припомним, че преди сто години Ленин избираше между „американски” и „пруски” път…
Владимир Пастухов
P.S. Не ние сме прокарали пътищата, които избираме, лутайки се в прерията на историята. Те са обективно съществуващи. Но изборът е субективен акт, който в Русия до голяма степен зависи от решението на един човек. Тъй като отгатването на посоката на движение на мислите и волята на този човек може да бъде предмет единствено на теологичен анализ, не се наемам да предскажа по кой път от двата очертани ще се опита да завие Русия през следващото десетилетие. Това е въпрос не на знание, а на вяра.
Мога само да предположа, че в критична ситуация властта ще предприеме опит за разширяване границите на терора, но аз лично се съмнявам в неговия успех. Най-вероятно той ще провокира процеси, чиито характер и посока на развитие далеч ще надхвърлят обозримия хоризонт днес.
Всъщност, самият създател на сегашната държава Борис Николаевич Елцин се оказа на своя исторически танк тъкмо в резултат на преврата, организиран от архиконсерваторите от ГКЧП[13], които обаче мечтаеха за съвсем различен финал.
В. П.
Новая газета, 18.03.2019
Превод от руски Виржиния Томова
Владимир Пастухов е доктор на политическите науки, работи в Лондонския университетски колеж.
–-
[1] Бутовски полигон – местност близо до село Дрожино, Московска област. На това място от 30-те до 50-те години на ХХ век в резултат на сталинските репресии са погребани десетки хиляди души, сред които и много свещеници. Само за периода август 1937 г. – октомври 1938 г. са разстреляни 20 761 човека, на които са известни имената. През 2001 г. мястото е обявено за паметник на историята и културата с местно значение.
[2] Става дума за сенатора от кавказката Карачаево-Черкезка република Рауф Арашуков, подсъдим за кражба на гориво от „Газпром” на стойност 30 милиарда рубли. Заедно с него по обвинението отговарят баща му Раул Арашуков, съветник на генералния директор на компанията „Газпром межрегионгаз”, и началника на отдела „Газпром межрегионгаз Махачкала” Курахма Магомедов.
[3] Ричард Пайпс (1923-2018) – американски историк, съветолог. Съветник на президента Роналд Рейгън по въпросите на Източна Европа и СССР. Дългогодишен преподавател в Харвардския университет.
[4] Хора „проксита” – имат се предвид пълномощници на властта.
[5] Александър Шестун е бивш кмет на Серпуховски район, Московска област. През юни 2018 г. той е арестуван по обвинение за незаконно придобито имущество на стойност около десет милиарда рубли – около 130 милиона евро.
[6] Алексей Улюкаев (1956) – бивш министър на икономиката в периода юни 2013 – ноември 2016. Напуска поста, след като е обвинен, че е взел подкуп в размер на 2 млн. долара от изпълнителния директор на „Роснефт” Игор Сечин.
[7] Олег Феоктистов е генерал от ФСБ, бивш началник по сигурността в „Роснефт”. Смята се, че той е човекът, организират делото за корупция срещу министъра на икономиката Алексей Улюкаев.
[8] Практика, свързана с опричника – член на личната гвардия на Иван Грозни, служител на тайната полиция по негово време, олицетворение на насилника с държавна власт.
[9] В случая blue screen се използва като синоним на блокиране на системата.
[10] Тук „вlack out” се употребява в смисъл на внезапно изключване на системата.
[11] Става дума за пространната статия на помощника на президента на Русия Владислав Сурков във в. „Независимая газета” от февруари 2019 г. Виж бр. 8 на в. „К” от 08.03.2019 г.
[12] Анабиоза – състояние на организма, при което видимите жизнени процеси са забавени или спрени поради неблагоприятни външни условия.
[13] ГКЧП (Государственный комитет по чрезвычайному положению) Държавен комитет за извънредно положение.
