Ще се съобрази ли някой с новите хоризонти пред България?
„България 2019 – Нови хоризонти: Съмнения, надежди, перспективи” – сборник с концепции за бъдещето – бе представен на 26 март в „София Хотел Балкан“. Негови автори са политолозите Борис Попиванов, Александър Димитров, Страхил Делийски, Георги Джартов, демографът Георги Бърдаров, икономистът Ваня Григорова, социолозите Евелина Славкова, Стефан Георгиев, Първан Симеонов, както и юристът Теодор Славев. Съставител на изданието е социологът Стефан Георгиев от Института за социална интеграция. Освен от Института, идеята за сборника е подкрепена и от Фондация „Фридрих Еберт”, чийто директор Хелене Кортлендер отправи специално приветствие към присъстващите на събитието. Модератор на срещата бе Габриела Величкова от Института за социална интеграция.
Като най-големи предизвикателства пред бъдещето на България Първан Симеонов набеляза следните: социалното разслояване и регионалните различия; недостигът на стратегическо мислене, придружен от табуизиране на темата за оптимизация на разходите; политиката за човешките ресурси, обхващаща младежта, гетата и др.; липсата на конкретна политика спрямо Македония и Балканите като цяло; „скапващите се” социални системи; необходимостта България да разработи свой „бранд” и да се „специализира” в нещо.
По повод идеологическите спорове в българското общество, политологът Борис Попиванов обяви, че се наблюдава ренесанс на идеологиите – патриотизъм, национализъм, включително неонацизъм. Той изтъкна засилващата се консервативна вълна, но и все по-споделяните социални и солидарни идеи сред българските младежи. В бъдеще политологът прогнозира обособяване (самозатваряне) на относително материално задоволени елити, по-образовани, по-знаещи и по-можещи, които, за разлика от масата, ще прегръщат постматериалистки – зелени, феминистки или други, каузи. А онези млади, за които по-добрият материален стандарт ще продължава да бъде цел номер едно, ще останат в среда на социално напрежение, благоприятстваща радикалните решения на социалния проблем чрез следване идеите на неонацизма и неокомунизма. В същото време, Попиванов припомня в разработката си, че в условията на конфронтация у нас добри традиции има балансьорството. Обществото ни неведнъж е бягало от крайностите и е търсело позиции, примиряващи противоположните влияния и интереси.
При представянето на книгата говори и вицепрезидентът на България Илияна Йотова. Без да се обявява за лош пророк, тя припомни как преди време БАН завършва много голям изследователски проект за причините за демографската криза и кани няколко министерства, с които да обсъди резултатите. Те обаче не само не идват на дискусията, но и отказват да прочетат изследването . Така днес то събира прах в папките на БАН. В същото време, по проблема с демографската криза у нас има две школи – според едната, тя може да бъде овладяна чрез пряко стимулиране на раждаемостта с подкрепа за майчинството, например. Втората школа защитава позицията, че проблемът може да се реши единствено с умна икономика, която да задържи младите в родината.
Демографът от Софийския университет Георги Бърдаров, автор на концепцията, изложена в книжката, е представител на втората школа. Той обаче е категорично против катастрофалните и апокалиптични прогнози. Според него, демографската криза не е необратима и може да се реши в две стъпки: задържане на младите хора в страната и привличане на българите от чужбина. А за да се постигне това, усилията трябва да се насочени в три посоки: образование, реализация и социална сигурност. А по-конкретно, предложенията на Бърдаров са следните:
– в средното образование да се въведе дуалната[1] форма на обучение, работеща с много голям успех в немскоезичните страни. В нея да се включи бизнесът, като инвестира в материално-техническата база на училищата и осигурява практика на учениците в реалното производство;
– в сферата на висшето образование да се намали броят на ВУЗ-овете и да се премахне системата „парите следват студента“;
– да се повишат стартовите заплати – според изследвания, психологическият минимален праг за младите хора към момента да остават в България и да имат семейства е 2000 лева месечно;
– да се подсигурят повече места в детските ясли и градини;
– чрез образование[2] да се решат проблемите с гетоизацията на ромските общности. (Бърдаров цитира изследвания на специалисти, според които броят на ромите е между 700 – 800 хил. души. или над 10% от населението. Разликата с официалните данни (350 000 души) се дължи на т.нар. „преферирано етническо самосъзнание“ при ромите – ако изповядват християнство, се самоопределят като българи, а ако изповядват ислям – като турци.) Вече има позитивни примери: в село Долни Цибър в Северозападна България, известно като „ромския Кеймбридж“; в Куклен, където близо 100% от момичетата роми завършват средно образование благодарение на дейността на фондация „Инди Рома”; и в ромската махала в Стралджа в училището „Св.Св. Кирил и Методий“, където се прилага т.нар. „исландски модел“[3] за справяне с агресията и бягството от училище.
По-подробно за образованието и за нуждата от смяна на перспективата в тази сфера говори Стефан Георгиев. В началото на разработката си той цитира „Homo deus: Кратка история на бъдещето“ на историка Ювал Ноа Харари, според когото в средата на XXI век човек на няколко пъти ще трябва изцяло да пресъздава себе си – това означава както промяна на работата, така и на професията, хабитата, социалната среда. Причината е, че с напредъка на Индустрия 4.0 и на изкуствения интелект, отделният човек ще бъде свидетел на многократно изчезване на различни професии. Ето защо Георгиев предлага:
– да се наблегне на неформалното и самостоятелно учене, като се използват възможностите на европейската програма „Еразъм+”;
– към 2020 г. да се постигнат заветните 5% от населението (между 24 и 64), които да бъдат ангажирани с дейности по Националната ни стратегия за учене през целия живот (към края на 2017 г. едва 2.3% от сънародниците ни са въвлечени в подобен тип дейности);
– да се отговори на предизвикателството, свързано с превръщането на образованието в елитарно занимание – през последните години у нас се появяват множество школи и подходи, които предлагат алтернативна визия за обучение: домашно образование и „Ънскуулинг” (unschooling – отучаване от училище), методиките „Монтесори”, „Сугестопедия”, „Демократично образование”, „Валдорфска педагогика”, „Глобално образование” и др. Според Георгиев, притеснителният ефект от тези нови подходи е разтварящата се ножица между конвенционалното образование и алтернативните школи с „лайфстайл привкус”;
– да се трансформира дневният ред в българското образование чрез преосмисляне на учебните планове и образователните приоритети – въвеждане на практически приложимо гражданско образование; фокусиране върху проблемите на околната среда; засилено развиване на дигитални и социални умения; изучаване на чужди езици;
– да се насърчи компетенцията за учене у младите хора;
– и не на последно място: да се прекратят „фалшивите”, непродуктивни и поляризиращи дебати на тема образование от последните години, свързани с отпадането на някое стихотворение или творба от учебника по литература.
Следваща тема, която разглеждат социалните изследователи, е свързана с труда на бъдещето. Според икономиста и съветник на КТ Подкрепа” Ваня Григорова, социалните, икономически и финансови процеси разпростират ефектите си далеч извън националните граници и поради това решенията, за които тя смята, че са работещи, са колкото български, толкова и световни, а именно:
– гарантиран минимален доход след актуализиране на вече съществуващия, съобразен с линията на бедност (от 75 лв. на 348 лв. за 2019 г.). Така хората, които не разполагат с никакви средства за преживяване, ще имат възможност поне да покриват минималния ежедневен прием на калории;
– универсален базов дивидент или универсално право на капиталов доход – това е базов доход, финансиран чрез изплащани дивиденти от бизнеса към обществото. Застъпник на идеята е бившият гръцки финансов министър Янис Варуфакис. Според него, всички значими продукти и услуги, които днес се предоставят от частни компании, включително и мултинационални, са създадени благодарение на публични инвестиции в изобретения, инфраструктура, човешки ресурси, здравеопазване, образование. Но докато оперативните държавни разходи за услуги се „плащат“ през данъците на корпорациите, то капиталовите инвестиции не се компенсират по никакъв начин. Ето защо публичните вложения би трябвало да се върнат към обществата под формата на дивиденти от създадения капитал и тук Варуфакис вижда мястото на универсалния базов дивидент;
– въвеждане на защитни мерки за труда и обществата, които да са на принципа произвеждаш там – продавай там. По-конкретно, това означава или по-високи мита за внос на стоки, произведени в Третия свят, или тотална забрана на вноса им;
– нормативно „обличане” на Европейския стълб на социалните права – това са 20 водещи принципа в области, като трудови права, здравеопазване, социална политика, образование, социални системи;
– създаване на Европейски алианс за сближаване на заплатите в посока нагоре. По този повод в разработката си Григорова дава следния пример – когато у нас чужд инвеститор започне да търси работна ръка, той предлага по-високи заплати от местния бизнес. Всеизвестна практика е, макар и недоказуема, че представители на български работодатели се свързват с местния кмет с цел той да съобщи на чуждата компания, че не трябва да обещава по-високи трудови възнаграждения. В резултат, заплатите се „нормализират“. Тази практика би могла да бъде прекратена именно благодарение на инициативата на Европейската конфедерация на профсъюзите;
– създаване на Камара на работниците по австрийски образец. Григорова уточни, че в Австрия, освен тази камара, съществуват и синдикати, които сключват колективни трудови договори. Но Камарата на работниците има по-сериозно влияние. В нея членуват всички трудещи се, като редовно плащат членския си внос. Това дава възможност на Камарата да работи с близо 4000 експерти, които покриват всички аспекти на трудовите отношения. Това е причината в Австрия да са ключови тъкмо договорите, сключени между работодателите и работниците, а не толкова трудовите закони.
Следваща важна тема, разгледана в „България 2019 – Нови хоризонти”, е българската външна политика. Георги Джартов, който близо 15 години активно се занимава с Азия, смята, че отношенията България – Китай трябва да бъдат приоритет. Причината затова е, че самите амбиции на Пекин – търговски, икономически и дипломатически, създават редица благоприятни възможности за страната ни. В същото време, през последните няколко десетилетия България не успява да се възползва нито от реформите в Китай, нито да надгради установените контакти или дори да запази досегашните си позиции. Страната ни чувствително изостава в сътрудничеството си с Пекин дори спрямо съседите. В разработката си Джартов илюстрира липсата на политическа воля и административен капацитет за създаването на динамична и гъвкава външна политика с цел активно участие на България в китайския инфраструктурен проект „Нов път на коприната“. Тук Джартов отбеляза, че „София можеше активно да лобира заедно с Брюксел Пекин да подкрепи подобряване на съществуващите и изграждане на нови ж.п. линии по маршрута Видин-Кулата, които да следват приоритетния коридор „Ориент/Източно Средиземноморски“ и съвпадат с Новия път на коприната.
В края на доклада си Джартов препоръчва да се направят следните задълбочени изследвания: „Жълта книга”, която да събере съществуващата информация за китайските намерения и проекти, както в България, така и в региона; „Зелена книга”, която да обобщи становищата, оценките и намеренията на различни институции и организации по повод „Жълтата книга”; и „Бяла книга”, която да представи заключенията и предложенията от „Жълтата” и „Зелена книга” в лесно разбираем формат, подходящ за широка обществена дискусия.
Очакванията са, че на тази дискусия ще присъстват представители на министерства. А ако случайно отсъстват, като единствено извинение би се приело обяснението, че пишат „Жълта”, Зелена” и „Бяла книга” по изследването на БАН за демографската криза. Не го ли направят, можем да се обзаложим – на хоризонта ще запъплят тъмни облаци с китайски капки.
–-
[1] Дуална форма на обучение – комбиниране на теоретичните знания с практични умения.
[2] Само 0.5% от ромите имат висше образование, а 9% – средно.
[3] След края на учебния ден учениците са включении в извънкласни занимания – спорт, изкуства. Условието е само едно – децата да бъдат през целия ден на училище. Само за една година посещаемостта в училището се е увеличила с 40 процента.
