Той е една от легендите в днешния музикален свят, фигура, широко известна и извън кръга на меломаните, позната от сцената и екрана, от многобройните му записи и разностранни артистични и социални изяви. Пространната му биография бележи сякаш възможните върхови моменти в един музикантски път като постижения, награди, позиции, популярност… Естествено, доста дни преди концерта му в София – за първи път с Найден Тодоров и Софийската филхармония, билетите се бяха свършили, концертът се транслираше и на живо в интернет, а залата – препълнена до последния допълнителен стол. И вечерта на 1 април наистина бе събитие, очертало една от кулминациите в юбилейния сезон на филхармониците.
Самата концертна програма бе изградена като драматургично цяло в единен, консеквентен поток, в който публиката бе потопена и неотклонно водена (без обичайната пауза) в непрекъсната възходяща емоционална градация.
Първото прозвучаване у нас на оркестровата пиеса на унгарско-австрийския композитор Иван Ерьод с шеговито двусмисленото заглавие „Fermeturе-Ouverture” вписа още един опус във вече респектиращата поредица първи изпълнения и световни премиери през този сезон на Филхармонията, оцветили с най-различни нови нюанси съвременното ни звучащо пространство. Кратката, няколкоминутна ефектна творба в стремително темпо и искрящи багри премина като фойерверк и наистина „отвори” пътя към бляскавата звучност на големия оркестър на Рихард Щраус – симфоничната поема „Дон Жуан”. Една от най-често изпълняваните поеми на майстора на оркестровото писмо тази вечер прозвуча особено вдъхновено, излята с подем на един дъх, но и с много вътрешни детайли и гъвкаво преливане между различните пластове на емоционални състояния, динамика, тембри. Оркестърът, воден от Найден Тодоров с енергичен импулс и много пластичност, разгърна цялата мощ на динамичния си потенциал, същевременно с прецизно нюансирана темброва палитра и премерени контрасти между споената компактна оркестрова звучност в мащабните tutti и красиво изваяните сола на цигулка, флейта и обой, между пламенната поривност и приглушената деликатна кантилена, рисувайки музикалната жестика с почти визуално внушение за образността в скритата фабула на поемата.
И веднага след това – Джошуа Бел в цигулковия концерт на Дворжак. Вероятно за тези, които го виждаха за първи път, бе изненадващо естественото му, сякаш по момчешки непринудено поведение и ведро очарование. Но още с първите тонове на прекрасния си „Страдивариус” Джошуа Бел наложи усещането за присъствие на необикновена, силна, магнетична личност, чието излъчване като че ли осезаемо изпълни залата, обгърна неотклонно музиканти и публика в общо единно преживяване. Много бързо впечатлението от инструменталната лекота и изумителен виртуозитет или уникалната красота на звука в съкровените лирични моменти изчезна от съзнанието, завладяно изцяло от дълбочината на силното духовно внушение, от интензивните приливи на една емоционална мисловност, придаваща на всеки миг, на всеки детайл неповторимо въздействие.
Концертът на Дворжак не е сред често свирените опуси в цигулковия репертоар (за самия Джошуа Бел това бе първото му концертно представяне), той принадлежи към по-ранните творби на композитора и безспорно в много отношения отстъпва на прочутия виолончелов концерт от зрелите му години. Голямата продължителност – над 30 минути, без пауза между първите две части, и непрекъснатата линия на виртуозно наситената цигулкова партия изисква от солиста не само съвършен инструментализъм, но и непрестанно „отстояване” в динамичния диалог със симфонизирания оркестър. (Неслучайно навремето прочутият Йозеф Йоахим, на когото концертът е бил посветен, се е въздържал от премиерното му представяне.) В своя градеж на творбата Джошуа Бел умело преминаваше през отделните образни сфери, обединявайки епизодите с променливи емоционални състояния във виртуозно наситената първа част, преливаща в матовите тонове на лиричната меланхолика във втората, последвана от виталната синкопирана ритмика на жанровия финал. Макар и протагонист в този мащабен концерт-симфония, големият музикант нито за миг не се отклони от равнопоставеността на споеното триединство солист-диригент-оркестър. Правеше безспорно впечатление силната връзка и единомислие между него и диригента, може би и някакво вътрешно сходство като тип експресивност в индивидуалния им натюрел. Рядко се усеща толкова непосредствено и този ток между сцената и залата, който сливаше солист, диригент, оркестър и публика в единен емоционален подем.
И навярно с желанието да се доизживее тази връзка, Джошуа Бел продължи контакта със своите слушатели и в спонтанното индивидуално общуване и раздаване на автографи във фоайето на залата дълго след концерта.