Русия и Китай – това са днес двете държави, които основно разклащат представата за Запада като водеща сила света и в голяма степен подлагат под съмнение световния ред, базиращ се на западни ценности и норми. Но докато Москва открито предизвиква Запада – с военната си агресия срещу Украйна, с бруталното си участие в сирийската война и с кибератаките срещу западните демокрации, то Пекин разширява световното си влиянието с по-фини методи. Образно казано – ако режимът на Путин действа на световната сцена като слон в стъкларски магазин, то Пекин се доближава до лостовете на световната власт по-скоро на пръсти.
Дълго време това подхранваше илюзията, че в дългосрочна перспектива Китайската народна република е по-приемливият антипод на Запада. И то не само защото националната икономика на Китай е втората по големина в света, докато икономическият потенциал на Русия е около нивото на Южна Корея. От идеологическа и организационна гледна точка, благодарение на своята по-хомогенна властова система, Китай е по-добре подготвен да стане част от водещите световни сили, отколкото руската мафиотска държава, чиито империалистични амбиции представляват агресивна защитна реакция срещу страха, че ще се разпадне и загине.
Режимът на Путин демонстрира, че е изключително ефективен, когато става дума да подрие или разклати западните демокрации. А Китай, който до този момент действа много по-сдържано от Русия, се оказва основната държава, която се облагодетелства от разрушителната дейност на Москва. Пекин като че ли се придържа към основния императив, приписван на Мао Дзъдун: стой си в планината и гледай как долу в долината тигрите взаимно се разкъсват.
Докато Съединените щати със смахнатия си президент Доналд Тръмп постепенно губят водещите си позиции в света, ръководителите на Пекин все по-настойчиво заявяват претенциите си да бъдат световен лидер. Същевременно, въпреки дългогодишните надежди на Запада, че Китай рано или късно ще либерализира политическата си система в резултат на изключителния си икономически растеж, Пекин продължава да дърпа все по-силно идеологическите юзди. Повторното връщане на Пекин към идеологията е придружено от безпрецедентно въоръжаване и системно разширяване на електронната система, осигуряваща тотално следене на целия китайски народ.
Напоследък китайското ръководство нееднократно заявява, че следва отдадено социализма по китайски модел. Така, потвърждавайки неговите марксистки корени, Пекин обявява, че китайската комунистическа партия, упражняваща монопол върху властта в страната, трябва да държи тотален контрол върху всички сфери на икономиката и обществения живот. Всичко това не оставя никакво съмнение, че китайският „нов подход към Великото китайско възраждане” (Си Дзинпин) включва в себе си и разработването на цялостен социален модел, противоположен на западната демокрация.
След края на епохата на Мао, който е обявен за уникален и непогрешим червен бог, нито един лидер на Китайската народна република не е концентрирал в себе си толкова голяма политическа и идеологическа власт като Си Дзинпин. При него, също като по времето на Мао, централизацията на властта върви паралелно с масивно идеологическо унифициране на общественото съзнание.
За разлика от Мао обаче, новият „велик кормчия“ не ходи с пролетарски дрехи и не носи каскет с червена звезда. Той по-скоро прилича на генерален директор на многонационална компания. И докато някога, в епохата на маоизма, Китай бе откъснат от света и потопен в примитивна комунистическа автаркия, то днес новият му лидер стои начело на бурно развиваща се икономическа супердържава.
Пекин разширява световното си влияние чрез проекта „Новият път на коприната“, в който инвестира стотици милиони долара. В сърцевината на този проект е мрежа от транспортни маршрути в Европа и Азия, които Китай разширява, отпускайки кредити. А страните, получаващи заемите, стават зависими от Китай.
Китай има подобен обезпокояващ успех и в Африка, където срещу ниски кредити и безплатни строителни проекти Пекин започва да контролира добива на различни суровини и слага ръка върху немалко земи на територията на различни африкански държави. Такава икономическа помощ се харесва на деспотичните африкански режими, тъй като Пекин не я обвързва с никакви досадни изисквания от типа на зачитане на човешки права или борба с корупцията.
Целта, към която Си Дзинпин официално обяви, че се стреми, а именно – Китай да си възстанови заслужените позиции в света, говори, че Пекин възприема китайската социалнополитическа система като задължителен модел за следване от цялото човечество. Китайската смесица между социалистическа ретро-теория и краен национализъм е вдъхновена от претенциите на Пекин за културно превъзходство. Те се дължат на възвеличаването на китайската цивилизация, за която се твърди не само, че съществува от много хилядолетия, а и че превъзхожда всичко около себе си.
Разбира се, без значителни промени, този идеологически микс не може да бъде пренесен в други части на света. Но има впечатляващ потенциал авторитарните режими да го използват в своите управления. Споделяният в Китай колективистичен идеал на „социалистическото общество” може лесно да бъде пренесен във всяка етнически хомогенна и идеологически унифицирана „народна общност”.
Не се наложи да чакаме дълго и малко, след като американският президент Доналд Тръмп обяви, че Съединените щати вече не могат да бъдат „световен жандарм“[1], Си Дзинпин даде да се разбере какво да очакваме от световен ред, който не е гарантиран и не е определян от Съединените щати. Си Дзинпин не само обяви, че Пекин никога не се е отказвал от претенциите си към Тайван, но и че по никакъв начин не изключва възможността да приложи сила за неговото присъединяване към Китай.
Заплахата на Си Дзинпин не е никак за пренебрегване, още повече, че Тайван е една от малкото функциониращи демокрации в Далечния изток – с процъфтяваща икономика, активно плуралистично гражданско общество и иновативни форми на пряка демокрация. Тайван е живо доказателство, че твърдението: „китайската култура” е несъвместима с демокрацията заради традициите си”, е само една пропагандна лъжа на Пекин.
В същото време, Тайван не е официално признат от международната общност и дори западните демокрации на дипломатическо ниво го третират като „черна овца”, съвсем както би искал китайският тоталитарен режим. Така или иначе, досега териториалната цялост на Тайван беше на практика гарантирана от американските военни. Но заради непредвидимите изолационистки идеи на Тръмп, възникват съмнения дали това може да продължи и в бъдеще. Случващото се не може да не притеснява държавите от Южноазиатския регион, които вече се чувстват застрашени и заради Китай, и заради отправената от него заплаха.
Нищо хубаво не предвещава фактът, че въпреки търговската си война с Китай, Тръмп обича да се хвали с приятелските си отношения със Си Дзинпин (той обикновено се чувства най-добре в компанията на автократи). Съвсем наскоро Тръмп шокира американците, заявявайки, че като партньор при водене на преговори, Китай е „по-честен” в сравнение с водещи политици демократи в американския Конгрес.
Всичко това кара човек да се съмнява дали с политикоикономическия си конфронтационен курс Тръмп наистина иска и може в дългосрочен план да постави на място китайския режим. Не е изключено, сключвайки сделка с Пекин, Тръмп да е заложил тъкмо на Китай – КНР да е държавата, която да определя реда в Южна Азия. Във всеки случай, при въображаемата политика на откритост, която води севернокорейският диктатор Ким Чен-ун, Пекин ще играе все по-голяма роля.
Европейците сами трябва да се противопоставят на китайските предизвикателства и трябва да го правят много по-решително, отколкото досега. Този императив е константен и по никакъв начин не се променя от оправданото недоверие на европейците към политическата стратегия на Тръмп.
Това вече се осъзнава и по върховете на германската икономика. „Между нашия модел на либерална, открита и социално ориентирана пазарна икономика и китайската икономика, определяна от държавата, съществува системна конкуренция”, се казва в наскоро публикувано изявление на Федералния съюз на германската индустрия.
На този фон е престъпно наивно да се смята, така както някои германски политици правят, че тъкмо Китай е потенциалният партньор на Европа, с който да защитава „мултилатерализма“ от националистическия курс на „Тръмп“, заявен в лозунга „Америка преди всичко“.
Трябва да сме наясно – когато Пекин пропагандира „многополюсен световен ред”, той по никакъв начин няма предвид основаваща се на правото система на мирно и равноправно сътрудничество. Той има предвид премахването на международния ред, изграден върху принципите на правовата държава и зачитането на човешките права.
Вероятно западните държави прибързано отпразнуваха края на комунизма. Той мутира в китайски държавен капитализъм и като призрак води нов живот. Сега в изправения пред разделения Запад мнозина виждат спасението във възможността да се шмугнат в националните си апартаментчета.
И това е наистина плашещо.
Рихард Херцингер
Ди Велт, 01.02.2019
–-
[1] Това стана в края на декември 2018 г., по време на изненадващо тричасово посещение на Доналд Тръмп във военната база „Айн ал-Асад” край Багдад. Там американската президентска двойка поздрави военнослужещите за Коледа.
