Елена Алексиева. „Свети Вълк”. София: Факел Експрес, 2018
Все ми се струва, че ХХI век започна вчера, а Елена Алексиева, тогава съвсем млада, дебютира в прозата с романа-дневник „Синята стълба“ (2001), после се появи първият й сборник с разкази „Читателска група 31“ (2005). За някои читатели те и досега си остават най-доброто от нея, а може би просто хората помнят с умиление своята младост. През следващите години писателката се разви в най-различни посоки, включително давайки дан на тенденцията към популярно писане. „Жертви на любовта“, сборник с три монодрами (2015) беляза нейното връщане към онова, което с нюанс на неудобство и малко извинително днес наричаме „елитарна литература“. Затова и „Свети Вълк“, дванайсета книга на Елена Алексиева, е интересна дори само с интригата на поредния избор, на поредната стъпка към (или отвъд) широката публика.
С големина от 400 страници, организирани в три равни части, всяка от които спазва класическото единство на време, място и действие, романът изглежда образцово обърнат към традициите на своя жанр. От начало до край той успява да удържи повествованието здраво стегнато в композиционния замисъл. Най-малкото, което можем да кажем за авторката, е, че няма проблеми с умението да съгражда роман. Наистина, и сюжетът помага на ясната композиция. Той проследява скитането на един странен герой в ограничено по размери пространство с цел, която изглежда неясна, но затова пък е съкровено важна за самия герой. За да се почувстваме в познати води, можем да си представим нещо средно между „Pilgrim’s Progress“ на Джон Бъниан и „Скитникът евреин“ на Йожен Сю. Местата на действие в същото време са реалистично посочени и ежедневно познати. Погледнати през очите на героя обаче, те изглеждат екзотично пъстри, приказно непознати, а това ги остранностява и за читателя. Така се оказва, че пътят „от този за онзи свят“ може да прилича на необикновеното приключение, което изживява Алиса в страната на чудесата. Различните части на романа са фокусирани в изображението на три „универсални“ топоса: Вечния град, Вечното село и още едно, трудно обяснимо в рационални термини, но също така вечно място, останало заклещено в разминаването на световете. Героят-скитник е някак отвъдно странен и чужд на обикновения свят. За внимателния читател по-рано, за този, който чете буквално – по-късно, но в крайна сметка за всички става ясна неговата принадлежност към третия свят. Казано в литературни спомени, той може да бъде Исус, Скитника евреин, Алиса или всеки човек. Както и да решим, местата на неговото пътешествие изглеждат пъстри, загадъчни и примамливи по приказен начин. Иначе Вечният град се оказва близо до Перник, а и Вечното село се намира наоколо. Като знаем колко често Здравка Евтимова очуднява пернишките пространства с писане, което напоследък критиката нарече „магически реализъм“, чудя се дали в Перник няма нещо специално и привлекателно? И дали бихме могли да говорим за „пернишки литературен стил“, или за „пернишки магически реализъм“? При Елена Алексиева (донякъде както и при Здравка Евтимова в последните книги) има една важна тенденция: литературният текст е наситен с културни, митологични, фолклорни препратки и авторката с притулена закачливост подмамва читателя да се впусне в процеса на тяхното разгадаване. „Свети Вълк“ излъчва силно усещане за игра и удоволствие, изживени в процеса на творческа работа. Ако читателят се отдаде на това усещане, той започва да го споделя и щастливо потъва в дълбините на асоциативния лабиринт, където отвива все нови и нови пластове на символичния смисъл. Ако пък се окаже резистентен на заразата с удоволствие, започва да вижда известна разпуснатост на творческото въображение, пресилване на магическото, интелектуално самолюбуване. Аз лично четох книгата с удоволствие и увлечение. Друг ще я прочете по различен начин. А що се отнася до избора между два вида публика, широка или елитарна, този път Елена Алексиева е взела решение, което може да бъде наречено соломоновско: за всяка публика има по нещо. Най-важно ми се струва това, че романът е представителен за духа на нашето време, в което границите между жанровете, между високо и ниско, между Париж и Перник имат все по-малко значение.
