Мартенски музикални дни – финал
Прието е, а и удобно също, да се казва, че развитието на един фестивал е обществено дело. Отдавна обаче е доказано, въпреки че пак е удобно да се забравя, че в подобни дела винаги се откроява експертната личност, която създава, движи и направлява естетически, репертоарно, технически, всякак всъщност, фестивалния проект. Не е никаква тайна, че близо три десетилетия „Мартенски музикални дни” за всички артисти, които участват в него, за критиката и за журналистите се свързват най-вече с името на музиколога Ива Чавдарова. През годините, свидетел съм, многократно имаше нечистоплътни набези да се „усвои” фестивалът, да се промени, да се направи масов, „жанрово разнообразен”, дори се прокрадна, слава Богу, без успех, безумната идея фестивалът да се премести в русенската Арена с популярни концерти за широка публика и повече приходи. Надделя обаче кметският разум и засега този класически форум и на 59-ото си издание удържа традициите си и високото си равнище. Финансирането му се дължи на общината и на много щедрата подкрепа на генералния спонсор Обединена българска банка, на основните спонсори и дарители Инвестбанк, А1, Монтюпе България, Оргахим, Дунарит, Винпром, Дунавтурс, БТБ България, както и на партньорите: посолство на Италия и Италиански културен институт в София, посолство на Франция, Френския институт и Гьоте институт. Равнището на фестивала и тази година доказа, че парите не са хвърлени на вятъра, тъкмо обратното – благодарение на дългогодишния авторитет на директора му, на сериозните професионални контакти, които Чавдарова е създала, всички агенции и артисти, знаейки, че бюджетът не е колосален (за разлика от този на фестивала „Джордже Енеску” в Букурещ, който за 2019 година е 9 милиона евро!), идват с удоволствие, с радост в Русе дори при по-неблагоприятни за тях финансови условия, защото ценят и се чувстват много добре като участници в „Мартенски музикални дни”.
Концертите на клавирното трио „Вандерер” и на струнния квартет „Модиляни” наситиха пространството на залата с еталонна камерна игра.
Французите Венсан Кок (пиано), Жан-Марк Филипс-Варжабедян (цигулка и Рафаел Пиду (виолончело) идваха в София на Софийски музикални седмици през 90-те години на миналия век, в зората на своята ансамблова кариера. Още тогава качествата на триото бяха толкова категорични, че след това светът ги грабна и двайсет и пет години слушахме само записите им. Дойдоха с традиционен класически репертоар – триа от Хайдн, Шуман и Шуберт. „Вандерер” се възприемат и изявяват като един инструмент. Не случайно ги определят като музиканти с телепатичен синхрон. Ансамбълът демонстрира фанатична стилова дисциплина, особено по отношение на звука: при Хайдн – фин, с олекотено вибрато, леко интензивен, по-скоро въздушен; при Шуман – много по-плътен, с осезаем обем, щедро оцветен през абсолютно еднакво вибрато в цигулка и чело, осенен и през педала в пианото, а при Шуберт – в Трио оп. 100, звукът бе в златната среда, между лекотата и плътността, между изящната графичност и колорита. Всичко е в композиторския текст, изпълнителят е длъжен да остане анонимен в музикалното си приношение – това изповядват тези невероятни камеристи.
А на следната вечер сценичното пространство завибрира с квартет „Модиляни” – приятели, учили при квартет „Изаи”. 15 години строят своя ансамбъл, чийто звук е съвсем специфичен – светъл, благороден и ведър във форте-праговете на музикалната фактура и артикулиращ с впечатляваща интензивност тихите зони на творбата. Свириха квартет оп. 18 № 5 от Бетовен с изваяна, кантиленна фраза, с точни кулминации, стилни акценти и забележителни „бързи” реплики в камерния разговор, особено в менуета, който напусна само танцовия си характер, за да навлезе в едно тихо общуване. Смениха блендата с по-тъмна в триото на менуета и така контрастът с репризата затвори естествено частта с драматична приглушеност на темата-кантабиле в третата част, „разиграна” забележително във вариациите. Продължиха с Трите пиеси от Стравински, като построиха фантастична гротескова клоунада с много остроумие, а Вторият квартет от Брамс бе завладяваща елегия, възвишено откровение, които кулминираха с комплицирана трактовка на танцовия идиом във финала, достигнал до симфоничен размах.
Русенската опера пак предпочете да се представи с Вердиев шедьовър. След „Макбет” миналата година, сега съставът с новия си главен диригент Сунай Муратов прави нова постановка на „Дон Карлос”. Програмата за премиерата се изчерпваше в листовка, която съобщаваше имената на артистите, съдържанието на операта и съвсем кратки сведения за създаването на операта и русенската й история, в която блестят славни имена от миналото. Сегашното не е толкова славно, но както е тръгнало, след 10 години може да се окаже такова поради липсата на друго. Натрапчиво чувство за „дежа вю” тегнеше през цялото време. Та „Дон Карлос” доскоро се играеше от Русенската опера, а през 2008 г. присъствах на премиерата й в Русе, в която трите мъжки роли се изпълняваха от артистите, които гледахме и на сегашната премиера – Марио Маланини (Дон Карлос), Александър Крунев (Родриго) и Ивайло Джуров (Филип II). Поставена е от Славчо Николов със сценограф Иван Токаджиев и костюми на Ана-Мария Токаджиева. Вече се питам дали ще видя някой „Дон Карлос” без изпружен кръст на сцената – това е третата поред постановка, на която присъствам, експонирала това хрумване. Режисурата на Николов не се отличаваше с ярки идеи, а някъде решенията будеха недоумение: цялата сцена на аутодафето бе лишена от историческа и естетическа логика; петата картина изобилстваше от недоразумения – от поведението и неглиже вида на Филип, през добре ориентираната бодра стъпка на слепия Велик инквизитор, зле инсценирания припадък на Елизабет, та до самобичуването на Еболи с едно колие. Сценографията не изненада с нищо друго, освен с банални хватки, които вървят в нашата оперна практика от десетилетия, за съжаление. Най-резултатна бе работата на диригента, при когото сцената и добре подреденият, но малко силен оркестър вървяха в синхрон. Певците: Маланини продължава да държи ниво и все така е повече певец, отколкото артист… Неговият Карлос бе музикално най-интересен в дуетите му със Светла Кръстева (Елизабет). Кръстева е отдавна позната певица с музикалност, с красив висок сопранов глас, много стабилна интонационно и със сценична култура. Елизабет тя все още не е, но сцените с нейно участие бяха от най-добрите. Петя Цонева като Еболи бе с проблеми във височините и с недостатъчна техника във фиоритурите (втора картина). Искаше ми се Филип Втори на Ивайло Джуров да бъде малко повече владетел, отколкото измъчен старец, мразен от всички. Вокално той е най-близко до образа и ако разшири артистично диапазона му, би бил много убедителен Филип. За съжаление, Александър Крунев страда от тягостно широко вибрато и от различно по качество вокално поведение в различните регистри на партията си, което не благоприятстваше представянето му в значимата роля на Родриго. На хора липсваше мощ и обем в емисията в аутодафе-сцената, а дамският хор бе ансамблово колеблив във втора картина. В заключение бих казала, че съставът на операта би се развивал с различни репертоарни задачи. Ако предпочитат музиката на Верди, можеше да се избере заглавие, което не е било представяно скоро. Не разбирам подобна политика – да се хвърля толкова човешки труд, когато сред водопада от мюзикъли, поп-концерти и всичко възможно в сферата на лекото забавление, „Дон Карлос” ще има следващ спектакъл в средата на май. Страхът от непознатото създава ограничена, инертна, не любознателна публика, от чийто „диктат” се оплакват същите, които я създават такава. Друга е мисията на музиканта!
Струнният квартет „Фрош” изнесе и втори, самостоятелен концерт с две световни премиери от български композитори и две класически за ХХ век композиции. Негина Стоянова и Петя Димитрова (цигулка), Мария Вълчанова (виола) и Атанас Кръстев (виолончело) пресъздадоха Осмия струнен квартет на Васил Казанджиев, който неведнъж е подчертавал, че в най-мъдрия си творчески период е имал шанса да срещне състав като квартет „Фрош”. Написа за тях 5 (от четвърти до осми) квартета. Тъкмо осмият (посветен е и на квартета, и на учителя им, големия български квартетист Николай Гагов) преживя ликуваща световна премиера в концерта им. Публиката почувства драматичната изповедност на творбата, в редуващите се и преплитащи се монолози на всеки инструмент (персонаж, според определението на автора), на бавната напрегнатост на изказа, последвана от задъхана полемика, която се уталожва, за да се открие отново, с още по-екзалтирана настойчивост. Инструментите се конфронтират скоростно в стряскащи глисанди; конфликтът придобива застрашителен характер със своята накъсаност, недоизказаност, внезапност на репликите… Предел носи звука на всеки инструмент – до кулминативния им сблъсък, яростен, нанасящ удари. След една последна ерупция, инструментите-персонажи намират съгласие в унисонно заключение.
Обемът на този текст ми позволява да се спра само и на другата световна премиера – на квартета “Illumina” (Hi, papa Haydn) от Божидар Спасов. Името на Хайдн се озовава отново в творчеството на Спасов след „Incontri invisibili” – Варез среща Хайдн в Сентрал парк”. Тук фикцията е друга: Спасов използва последния (недовършен) струнен квартет на Хайдн като една възможност за „физическа” среща между него и Хайдн – най-напред написва липсващи първа (Интрада) и четвърта (Екзодус – изход от какво?) част, след това върху текста на Хайдн в неговите анданте и менует (завършени втора и трета част) Спасов влиза, „нанася се” със звук, който разширява фактурата, отвежда Хайдновия квартетен език по една височинна звукова спирала, а музикантите произнасят вероятно послеслова на Хайдн към неговото произведение „Изчерпаха се моите сили, стар и слаб съм…”. Идеята ми се струва обратна на тази на Шнитке, който деконструира, разлага, докато тук има съконструкция, диалог с предшественика чрез специфично взаимодействие между два почерка.
Германският камерен ансамбъл Crush пристигна за концерта-честване на 70-годишния юбилей на Божидар Спасов с надслов Con Spasso. Вълнуваща вечер, в която звуча музика от учители и приятели на Спасов: Едисон Денисов, Фридрих Голдман, Лукас Тобиасен, Петър Керкелов, Драгомир Йосифов и самия Божидар Спасов. Това бе дълбок, изпълнен с носталгия концерт, с изискана драматургия, в която всяка пиеса се изпълняваше без аплодисменти, разделена от предишната чрез изработени от Тобиасен електронни модули от музика на Спасов. „Химери” на Тобиасен „играе” електронно преобразуване на музика чрез акустични инструменти. Пиесата „Спокойно, леко колебливо” (кларинет, акордеон и виолончело) на Голдман строи вибриращи темброви пластове, като „изтегля” до крайност възможностите на тембъра. До нея „Координати на един храм” от Керкелов контрастира с обратния процес – от пълнокръвна звукотемброва емисия към илюзия за звук, разтворен, разпаднат във времето и пространството. Световната премиера на Драгомир Йосифов Robigus/Rovigo е посветена на „учителя Спасов” – заглавието произлиза от поезията на поляците Ружевич и Херберт, а музиката е силна, откъртена, въздейства с по-настойчива образност и оголеност на емоцията, с някакъв стремеж да изтръгне от своя слушател ответен жест, с чувството, предизвикано от разрушението, на което е свидетел. Към края си пиесата се трансформира в злокобно перпетуум мобиле, последвано от слова, може би те са меланхоличният повик на Херберт към Ровиго? А пиесата на Спасов Asylphonia II за ансамбъл, електроника и (за първи път в България) с видео – разтърсваща драматична повест за съдбата на търсещия убежище, в исторически и съвременни, лични за композитора и рода му аспекти, за възможния и реален трагизъм, музика, която изпепелява.
Изявите на Русенския фестивален оркестър се разрастват с всяка година – припомням, че той е съставен от различни поколения възпитаници на русенското училище по изкуствата, които идват от цял свят. Тази година към двата им концерта на фестивала се прибави и гастрол в Букурещ, организиран с присъщите за двете дами, Мария Дуканова (директор на училището) и Чавдарова, енергия и последователност, където в невероятната зала „Атенеум” оркестърът повтори програмата, с която закри фестивала. От създаването му досега негов диригент е Емил Табаков.
В първата програма клавирното дуо Аглика Генова и Любен Димитров бяха избрали Концерта за две пиана и оркестър на Макс Брух – рядко изпълнявана творба, която във висша степен проблематизира романтичната фактура – нещо, с което дуото се справи отлично. Слушала съм Осмата на Дворжак с Емил Табаков, но и сега ме изненада с добавени идеи за музикалното ставане. Струва ми се, че за това го импулсира и искреното музикантско поведение на оркестъра, радостен да колаборира в идеите на диригента по отношение на възможните поведения на фразата в светлата пасторалност на тази музика. Впечатляващ прочит на Прокофиев (№ 2) представи Светлин Русев във втората програма – и в русенския, и в букурещкия концерт на състава – при това в градация. Беше безапелационен стилово и звуково, изгради характера на творбата с ресурсите на емоционалния си опит – с въздействащ лиризъм, със звук, който в този концерт изисква и да е аскетично „обран”, и да е пълнокръвен, наситен. съвсем заслужено получи страхотните овации на публиката и от двете страни на Дунав… Не мога да отмина партньорството на оркестър и диригент; в концерта има епизоди, в които идеите за соловия инструмент биха били доста по-бледи без енергията на ритъм, тембър и щрих, с която го зарежда оркестърът, разгърнат фантастично в този прочит. И в сюитата „Жар птица” с пианисимо-началото, в което ниският щрайх сякаш изплува от тишината и мрака, с брилянтно чистия рисунък на инструменталните движения в Танца на Жар птица, с тътнещия ритъм и грандиозния звуков обем в танца на Кашчей и в приказната звукова застиналост на приспивната песен. Затова възторгът на публиката и в Русе, и в Букурещ към диригент, солист и оркестър бе съвсем резонен.
Завърши запомнящ се с идеите си фестивал, а в Русе организаторите му вече „строят” следващото му, 60-о издание. Към цялото богатство на този изключителен форум се прибавят и майсторските класове на големите в музикалното изкуство Минчо Минчев, Стефка Евстатиева, Красимир Щерев, Геор Фридрих Шенк, квартет „Сигнум” и Георги Василев. Тази красива история трябва да продължи.
