Ровейки сред листове и папки в шкафове и чекмеджета, попаднах на програмата на пиесата ми „Полегати дъждове”, поставена от Илия Добрев в Ямболския театър през 1979 година. Спомних си ония млади времена, вълненията около премиерата, чудесните актьори Стефан Попов и Мария Статулова, още съвсем млади и неизвестни на публиката, чудесната музика, която Юри Ступел беше написал за спектакъла по мои стихове, песните, които изпя Пепа Николова, сценографията на Елена Иванова… Наистина, какъв екип от таланти бе събрал Илия! Представлението имаше магия. И посвещението му в програмата: „Раде, чудесно е това, че те срещнах, че сме приятели и започнахме заедно в това невероятно красиво чудовище, наречено театър!!! Илия Добрев”.Спектакълът се прие добре, родителите ми дойдоха на премиерата, което беше цяло чудо, и татко носеше две туби свиленградско вино! На този спектакъл дойдоха с колата на Рашко Сугарев цяла група приятели – Митко Коруджиев, Георги Величков, Любчо Петков, получих чудесни телеграми: „Мила Рада, честита премиера! Радвам се, че спечелихме един талант за театъра.За съжаление, само духом ще бъда с теб. Целува те Снежа!” Телеграмата е от Снежина Панова, един рядък театрал и истински ценител. И от Радой: „Честита премиера! Пълен успех! Радой.” Не знам дали успехът беше пълен, но нашите вълнения бяха красиви, а ямболската публика – отзивчива и сърдечна. Спомням си как през зимата отидохме с Илия да нагледаме представлението, нещо да не се е развалило, сакън! Върнахме се с вечерния влак, Илия си намери публика в лицето на кондуктора, разказа десетки вицове и вагонът се огласяше от смях. Когато стигнахме на гара София, той ме качи в колата си, която предвидливо бе оставил на гарата, въпреки моите протести, защото с кондуктора бяха изпили повече от по две бири. София бе побеляла от сняг, много притихнала и завардена от милиция – няколко часа преди това бяха посрещнали другаря Брежнев! Бях притеснена заради бирите, но Илия бодро, с продължителни насмешки над моите страхове, благополучно ни докара до ул. „Хан Крум”.
Илия е един от най-светлите образи сред приятелите ми. Богато надарен по природа, умен и чувствителен, той оставяше част от себе си във всяка играна роля. Илия беше сам и единствен сред плеядата изключително талантливи български актьори през този период, сам и самостоятелен като дарба, която развиваше непрестанно, неповторим и запомнящ се. Виждам ги с Нина Стамова в пиесата на Едуард Олби „Кой се страхува от Вирджиния Улф” в постановката на Младен Киселов. Това беше в НДК в малкия театър в приземието. Но, господи, какво откровение! За мен тази пиеса не е свързана със знаменития филм и неговите световноизвестни актьори Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън, а колкото и неправдоподобно да звучи – с играта на Нина и Илия! Илия изигра стотици роли на сцените на българския театър, десетки – в киното и телевизията. Наистина, той умееше всичко – от силно драматичните и дълбоки образи до героичните, а със същия успех и сатиричните и смешните. Една дарба в широк диапазон, която бе дадена на човек, влюбен в театъра, невероятно работлив, вечно забързан; и тъй съм го запомнила – винаги вдъхновен! Сякаш вдъхновението беше неговата територия, неговата даденост, неговата задача! Светъл дух живя сред нас, смееше се, разсмиваше ни и сякаш летеше през годините. Илия работеше с душа и сърце, вечно бързаше, работеше отдаден с всичко, което притежаваше, работата беше неговото кредо, неговото щастие! И сцената! В кухнята на „Хан Крум” – много приятелски вечери. И много смях. Заливахме се от смях, защото Илия или имитираше някого – свой колега, човек от улицата, или разказваше стар или нов виц – с пълна сериозност, след която избухваше смехът. На нашите ежегодни приятелски вечери у Петър Златев всички чакахме Илия да разкаже поредния си или запомнения виц, да го изиграе, което той правеше неотразимо. Благодарна съм на Илия не само за постановката на първата ми пиеса, която благодарение на него остана запомнена не само от мен, благодарна съм му за бодростта и смеха, който преливаше у нас – хора кахърни. Това е рядък дар – да можеш с присъствието си, с погледа, лицето и с една дума да помогнеш! Това в моя живот единствен Илия можеше. Беше му дарено, дадено. Не знам дали ще имам другаде възможност да благодаря и на неговата вярна спътница – актрисата Нина Стамова. Та искам да го направя тук. Нина, която трептеше и преживяваше за Илия, Нина, с нейната силно драматична природа и прекрасен талант, беше човек с широко разтворени врати и душа за приятели и страдащи. От най-ранната ни младост и до вчера тя изпълняваше моите стихове с невероятно проникновение и точност, ходили сме на различни места из България, навсякъде Нина Стамова намираше дълбочината и силата на стиха ми с прецизност и вярност. И никога не е ставало дума за заплащане. Нина, благодаря ти за истинското приятелство!
Нина бдеше неизменно и бодро до късни нощи над Илия. Тя съпреживяваше всяка негова репетиция, роля, успех, всеки негов жест на недоволство, всяка обида и огорчение от колеги и ръководства, които за жалост не липсваха. Нина Стамова беше будният ангел над съдбата на Илия.
Аз не усещам Илия в отвъдното. Той се остави тук, където имаше работа. Не знам как, но за мен той е жив някак. Виждам го. Мисля го още тук, още устремен, помагащ, смеещ се, обичащ! Има такива хора, които не могат да си отидат. Някак, по някакъв начин те ни придружават и ни дават кураж, дух, дават ни смелост от техния живот и съдба, за да живеем и преодоляваме, когато ни е писано. Дълбок поклон, скъпи Илия! Незабравим и същностен!
