Представете си история за последното семейство на света. Къде е то и кой ви я разказва? Ако попитате Милко Лазаров, когато поставиш пред себе си такъв въпрос, трябва две неща да те водят напред: чувството ти за естетика и интуицията. Това негово убеждение се усеща силно в „Áга” – лаконично и прецизно наблюдение на възрастна двойка насред огромна ледена пустош, където човекът е пренебрежително малък, но и забележително умел в това да я обитава. Като на бяло платно прозират темите за пукнатините в семейството, загубените традиции, човешката намеса в природата и дори глобалното затопляне. И макар тази посока да звучи като крачене по тънък лед, всъщност „Áга” повдига тези въпроси точно толкова мъдро и пестеливо, колкото са и героите в него – двама души, които трябва да се изправят срещу края на своя свят.
Но в началото, както веднъж вече сме виждали в „Отчуждение”, Милко Лазаров започва филма си с песен – близък план на възрастна жена, която свири на якутския инструмент хомус. Звук, непознат на юг, но странно подобен на този от всеки друг фолклор, на нещо, което е на път скоро да изчезне, някаква полужива, вече екзотична традиция, която веднага маркира една от големите теми на филма, без да я назовава.
Главният герой Нанук (Михаил Апросимов) е ловец – все по-рядко има късмет в занаята си и все по-често пробива дупки в дълбокия лед, за да вади от тях поне риба, която да носи при своята съпруга Седна (Феодосия Иванова, непрофесионална актриса) в самотната им юрта. Топлината в лаконичните отношения между двамата бързо контрастира на замръзналите пейзажи навън и е впечатляваща със своята естественост – всъщност, играта в. „Áга”, особено в първата част, оставя впечатление за документалност и може би затова е сравнявана често с класиката на Флаерти „Нанук от севера”. Важно е обаче да се спомене, че ежедневието, което наблюдаваме, стъпва повече върху това на еленовъдите, отколкото на автентичните инуити, макар за зрителя едва ли има голямо значение. Във всеки случай, протяжните, дълги кадри на ярко-белите пейзажи, уловени на 35-мм лента от Калоян Божилов, внушават някаква апокалиптична изолираност, нарушена само от спорадичното минаване на някой самолет, който заглушава с шума си звука на непрекъснатия вятър. Както по-късно го прави и радиото, донесено с моторна шейна от единствения им гостенин – млад човек, който съобщава на семейството, че тяхната дъщеря Áга, напуснала преди време юртата, е заработила в диамантена мина. И ето как Милко Лазаров успява да покаже, че този далечен свят все пак е част от нашия собствен; и бавно прокарва път към идеята, че това семейство може би също прилича на нашето.
Около трагедията на семейния разпад Лазаров започва да строи и символиката на филма. От една страна, го прави с метафората за дупката – пробиването на леда в началото, инвазията на човека в природата, по-късно се развива и в съня на Седна, в който бяла мечка („Нанук” означава бяла мечка на езика на инуитите) се превръща в красив мъж, който я води дълбоко в дупка, където има куп паднали звезди и където „човек забравя всичко”. Дупка, която означава едновременно смъртта, но и която на дъното си събира семейството.
От огромно значение въобще е разчитането на знаците на природата. Тъкмо чрез нея намират израз всички емоции, които героите тихо преживяват. Седна, например, иска да отиде с Нанук, за да съзерцава скала, напомняща семейство, което „никога няма да се раздели”, а той започва все по-често да вижда предзнаменованията, които ще доведат до края на света му – като мъртвите животни, покорени от болест, с рани, подобни на онази, която отнема живота на Седна. Нанук все по-често вижда насред снега и елен, който, според Библията, е символ на търсещите Христос. Животното обаче има и друго значение – то е символ на детството и на традицията, на най-доброто време, когато семейството е било заедно, затова не е случайно, че когато решава да отиде при дъщеря си в града, по пътя му се появява елен, който те убиват с колата. Тоест, традицията е разрушена завинаги и няма връщане назад, последният човек е напуснал дома си и е направил единственото, което му остава, за да съхрани поне малко от света си – да намери детето си. А с тази среща започва и някакъв нов свят.
