На 4 април 2019 г. Организацията на Северноатлантическия договор отбелязва 70-годишнината си. Първият й върховен главнокомандващ Дуайт Д. Айзенхауер няма надежди, че тя ще продължи да съществува и след края на 50-те години на миналия век. „Ако след десет години”, казва той на приятел през февруари 1951 г., „всички американски войски, разположени в Европа за целите на националната отбрана, не са се завърнали в Съединените щати, целият този проект ще се е провалил”.
Айзенхауер настоява: „Ние не можем да бъдем съвременен Рим, който пази границите с нашите легиони”. Неговата философия е подобна на тази на Пол Хофман, американският администратор на плана „Маршал“, а именно: „Да изправим Европа на крака и да я свалим от гърба си”.
Но защо за Европа е толкова трудно да застане на краката си? И защо Америка избира да я крепи на гърба си през цялото това време? Сега, когато НАТО е на пенсионна възраст, си струва да се проследи еволюцията на алианса по време на Студената война и след разпадането на Съветския съюз. Как се вписва НАТО в изнервящия свят на Путин и Тръмп?
Всичко започва с договор, а не с алианс. Това разграничение, което често се игнорира, е важно. Администрацията на Труман се надява, че помощта, предоставяна по плана „Маршал“, ще допринесе за възстановяване просперитета и самочувствието на Западна Европа, изправена пред комунистическата заплаха – както от страна на СССР, така и от страна на западните комунистически партии в Италия и Франция. Англичаните вече са сключили съюз с Франция и страните от Бенелюкс (Брюкселският пакт) и са склонни да се обърнат и към САЩ. Ърнест Бевин, външният министър на лейбъристите в правителството на Клемент Атли, нарича пакта „с трици маймуни да ловиш”. От решаващо значение е извършената от Сталин блокада на Западен Берлин през юни 1948 г. Рискованият пренос на стоки, извършван от англо-американски самолети, благодарение на който цяла зима Западен Берлин се осигурява с най-необходимото, е като червена лампичка за Вашингтон, че трябва да помисли за някакъв пакт за сигурност.
Подписването на Северноатлантическия договор наистина е революция в американската външна политика. То отразява не само тревожното състояние на съветско-американските отношения през 1948-1949, но и фундаменталната промяна в мисленето на американските власти от 1940-1941.
Падането на Франция и нападението над Пърл Харбър убеждава поколение политици, че в зората на епохата на военновъздушните сили Съединените щати вече не са в безопасност зад традиционните си океански бариери и по-специално, че трябва да играят активна роля в делата на Европа.
В изгоден момент, в който за кратко двете големи партии си сътрудничат помежду си, Северноатлантическият договор успява да мине през Сената. И все пак, изолационистката традиция остава силна. Дванадесетте страни, които първоначално слагат подписите си – САЩ, Канада и десет западноевропейски държави – приемат, че нападение срещу една от тях е равнозначно на атака срещу всички. Така принципът на колективната сигурност е установен в член 5 от Договора. Но всяка държава има право „да предприеме такива действия, каквито смята за необходими”, за да защити този принцип, като не е записано изрично, че използването на сила е нейно автоматично задължение. Ето защо при по-внимателно вглеждане алиансът изглежда малко кух. Дийн Ачесън, държавният секретар на САЩ в кабинета на Хари Труман, иронично отбелязва, че на церемонията по подписването оркестърът на американските военноморски сили добавя „нотка на неочакван реализъм“, като изсвирва две мелодии от „Порги и Бес“ на Джордж Гершуин: „Имам много нищо“ и „Това не е непременно така“.
Онова, което помага договорът да се трансформира във военен съюз, е Корейската война. Нахлуването на севернокорейците в Южна Корея през юни 1950 г. е (с основание) оценено като мероприятие, разрешено и подкрепено от Сталин. Има опасения, че след Южна Корея може да дойде ред на Западна Европа. По онова време САЩ имат само две дивизии в Европа – но капацитетът им е ограничен до това да изпълняват полицейски задължения. Онова, което се смята, че би било Западната стратегия при нападение от страна на Червената армия, е всъщност комбинация между операция „Динамо“[1] в Дюнкерк и Денят „Д“ (Десантът в Нормандия). С други думи, оттегляне в крепостта Великобритания до момента, в който стане възможно континентът да се освободи.
След интензивни политически дебати през зимата на 1950-1951година Съединените щати решават да се ангажират с четири военни дивизии в Западна Европа и също така да участват в създаването на командна структура, начело на която винаги да е американец – върховен командващ обединените сили в Европа. Както отбелязва демократът Аверил Хариман, корейската криза „поставя „О”-то в НАТО“, превръщайки пакта, сключен на хартия, в реален военен съюз. Докато засилват присъствието на САЩ в Европа, политиците зад Атлантика се справят и с натиска от страна на републиканската десница, настояваща приоритет във външната политика да бъде Азия, като се фокусират върху борбата срещу „Червения Китай“ в Корея.
Срещу безпрецедентното ангажиране на американците със сигурността на Западна Европа администрацията на президента Труман държи особено много на това и съюзниците да си свършат добре работата. По-специално тя настоява за превъоръжаване на Западна Германия, като това се приема като анатема срещу французите след три ужасяващи войни срещу германците в период от 80 години: през 1870 г., през 1914 г. и през 1939 г. Дебатите по този въпрос продължават четири години и се оказват от решаващо значение за трансатлантическите отношения.
Една от възможностите е спрямо европейската отбрана да се приложи интегративната логика на плана „Шуман“ от 1950 г., която в крайна сметка проправя пътя към Европейската общност за въглища и стомана, а след това и към появилата се през 1958 г. Европейска икономическа общност (ЕИО). Но идеята за Европейската отбранителна общност (ЕОО) се оказва твърде смела: през 1954 г. тя е отхвърлена във френския парламент в резултат на един „нечестив“ съюз между голисти и комунисти. В крайна сметка, западногерманското превъоръжаване продължава, като условието е тези въоръжени сили изцяло да се подчиняват на НАТО и Западна Германия да се откаже от атомни, биологични и химически оръжия.
ФРГ е официално приета в НАТО през май 1955 г.; от СССР отвръщат на удара, като обединяват сателитите си в рамките на Варшавския договор. Така, месец преди десетата годишнина от съюзническата победа във Втората световна война, Европа е разделена на два военни блока: НАТО и Варшавският договор. От гледна точка на западните европейци, логиката, по която е създадена НАТО, се разкрива в думите на първия й генерален секретар лорд Хастингс Исмей: „да държи руснаците вън, американците – вътре, а германците – долу“.
В крайна сметка, резултатът от водените през 50-е години дебати по въпроса за европейската интеграция ще се окаже окончателен – „да“ – за Европейската икономическа общност и „не“ – за Европейската отбранителна общност. По време на своята дълга и често мъчителна одисея от първоначалните шест до сегашните 28 минус една членки, така наречената „Европа“ в нито един момент не успява да развие жизнеспособна външна политика и политика на сигурност – да не говорим за сериозна колективна отбранителна способност. Трайният страх – както сред съседите на Германия, така и в самата държава – от възможно възраждане на военната й сила винаги е ограничавал военните способности на Европа. Това е една от причините, поради която оптимизмът на Айзенхауер от 1951 г., че в скоро време НАТО ще излезе от употреба, се оказва дълбоко погрешен.
Но по-важен е ядреният въпрос. В епохата на двете „свръхсили” с почти пълен монопол в сферата на ядреното оръжие, западноевропейските лидери ясно си дават сметка, че нямат друг избор, освен да се подслонят под американския чадър. Присъствието на американски военни части в Германия представлява своеобразна жица, свързана с експлозив – механизъм, осигуряващ американската ядрена реакция при условие, че Червената армия атакува.
Що се отнася до САЩ, техният ангажимент към НАТО допринася за това да държат под контрол европейските ядрени претенции. Британците трябва да се откажат от проекта си и да си купят американски хардуер: първо Polaris[2], а след това и Trident[3]. Французите са по-неконтролируеми, но „жизнеспособността“ на тяхната прехвалена ядрена ударна сила (Force de frappe) в крайна сметка зависи от системата за ранно предупреждение на НАТО. Някои критични гласове по онова време твърдят, че НАТО е форма на американски империализъм, но ако това е така, то, по думите на норвежкия историк Гейр Лундестад[4], тя е по-скоро „империя по покана“, а не толкова „империя по принуда“, чието въплъщение виждаме във Варшавския договор.
Въпреки редовните некролози, които пишат експертите – стратези, временният съюз на Айзенхауер продължава да „задържа“ съветския натиск и надживява своя съперник. През годините на Студената война НАТО преодолява две големи кризи, като всяка от тях разкрива както проблемите й, така и силните й страни.
Първата криза е предизвикана от Шарл де Гол, президент на Франция между 1958 г. и 1969 г., който е решен да възстанови величието й след унизителното поражение от 1940 г. и оспорва американско-британското превъзходство в алианса; след като го отхвърля, постепенно изважда Франция от структурите на военното командване на НАТО. През март 1966 г. Шарл де Гол обявява на президента Линдън Б. Джонсън, че до 1 април 1967 г. всички части и щабове на НАТО трябва да напуснат територията на Франция.
Линдън Б. Джонсън е бесен. „Питайте го за гробищата – нарежда той на държавния секретар Дийн Ръск. Така в края на една трудна среща с Шарл де Гол, на която е потвърдено, че САЩ по надлежния ред ще изтеглят войските си, Ръск пита дали трябва да изровят от френска земя и телата на близо 60 000 американски войници, дали живота си за свободата на Франция по време на двете световни войни. Ръск свидетелства, че Шарл де Гол се смутил толкова много, че не могъл да отговори.
Но въпреки че по онова време Джонсън дръпва тиради ала Тръмп, той няма намерение да влиза в публични конфронтации с Де Гол – те само още повече ще допринесат за „доизграждането на Де Гол”. Джонсън все пак успява да превърне онова, което е можело да прерасне в сериозна криза, в рестартиране на алианса, като напомня на съюзниците си в отговор на писмо на Де Гол, че „разчитането на независимите действия на отделни сили по време на криза“ се е оказало „пагубно в миналото“. В рамките на годината НАТО успява да се изтегли от Франция и премества върховната си щабквартира от Версай в Монс, Белгия.
Линдън Б. Джонсън е успял да разбере и скрития смисъл на писмото на Де Гол: Франция се оттегля само от командната структура – с други думи, тя напуска само част от „Организацията“, но не скъсва „Договора“. Французите все пак спазват ангажиментите си в сферата на колективната сигурност. И те възнамеряват да се включват в такива дейности на алианса, каквито са подходящи за тях – нещо, което един белгийски дипломат саркастично нарича „политика на НАТО а ла карт[5]”. (Франция отново се присъединява към командната структура на НАТО едва през 2009 г., като го прави, поставяйки „условия“ реално да запази независимостта си.)
Не е изненадващо, че опортюнизмът на Де Гол предизвиква реакции в Капитолия. През 1966 г. лидерът на мнозинството в Сената Майк Мансфийлд – демократ и интернационалист – вкарва резолюция, предлагаща значително намаляване на американските сили в Европа. „Поправката „Мансфийлд“ се превръща в събитие.
Първоначално резолюцията изглежда невинна. Но през 1973 г., на фона на враждебната реакция срещу „имперското президентство“ и войната във Виетнам, макар че е приета в Сената, след това администрацията на Никсън започва да извива ръце в Капитолия и тя е отхвърлена. Така американските военни части остават в Европа.
–
Втората голяма вътрешна криза на НАТО от времето на Студената война е съсредоточена върху ФРГ. През 70-е години на миналия век вече никой не говори, че отбраната на Западна Европа срещу нападения на Червената армия ще представлява контролирана ескалация на една хипотетична ядрена война: за всички е ясно, че заради бойните полета, тактическите оръжия и ядрените ракети с малък обсег, войната би била ядрена от самото начало, а ефектите й биха били катастрофални. Ако НАТО започне война срещу Варшавския договор, Европа ще бъде „защитавана до смърт“, като двете Германии ще се окажат в центъра на ядрена черна дупка. В края на 70-е години обаче лидерите на НАТО имат опасения, че възпирането не е успешно. Алиансът изглежда уязвим предвид разполагането на нови съветски ядрени ракети СС-20 в Европа. Изработването на реакция, както военна, така и дипломатическа, поставя на изпитание единството в НАТО.
Това, което се появява в резултат на дългите и често пъти горчиви дискусии, е така нареченото „решение на двойния подход“ от декември 1979 г. Лидерите на НАТО се съгласяват в отговор на СС–20 да разположат нови американски оръжия със среден обсег – ракетите „Круз“, „Пършинг II“. Но те запазват готовността си да продължат преговорите със СССР по повод контрола върху въоръженията – с други думи, при тези „два паралелни и допълващи се подхода“ те балансират между възпирането и натискането на спусъка. Когато преговорите за намаляване на ядрените оръжия се провалят, интензивната агитация срещу ядрените оръжия се изправя пред сериозно предизвикателство. Но само четири от 12-те европейски членки на алианса са готови да приемат ракетите, в останалите бушуват протести. Германското обществено мнение е особено раздвоено и проблемът сваля коалиционното правителство на канцлера Хелмут Шмит, главният европейски архитект на политиката на двойния подход. В крайна сметка, за да се реши проблемът с разполагането на американските ракети през 1983 г. в две от ключовите страни, е необходимо да се намесят двама силни консервативни лидери – Хелмут Кол в Германия и Маргарет Тачър във Великобритания.
Успешното прилагане на стратегията на двойния подход в началото на 80-е години допринася за единството в НАТО. И все пак, в основата си алиансът е асиметричен и проблематичен: Западна Европа се крие под американски чадър, а същевременно приносът й за издръжката е твърде малък. Ключови страни, като Франция и Германия, поради различни причини не участват пълноценно в общата поддръжка на алианса. Ето защо, ако възпирането не успее, всяко отбранително действие би било самоубийствено.
За щастие, доктрината на възпирането никога не е тествана. Въпросът защо Студената война не завършва с Големия взрив е предмет на редица обсъждания. От решаващо значение е появата в Кремъл на лидер от нов тип – Михаил Горбачов – човекът, който говори на нов език – за „общ европейски дом“, а не за два блока, за „разумна достатъчност“ в отбраната, а не за „масивно превъзходство“. Той призовава съветските сателити в Източна Европа да следват пътя му на „гласност“ и „перестройка“. И когато през 1989 г. тези сателити напускат съветската орбита, той не използва сила, за да държи блока заедно. До края на 1991 г. и самият СССР се разпада, тъй като икономическите реформи подкопават плановата икономика, демократизацията премахва еднопартийната система, а децентрализацията в отделните републики подрива съюза.
Горбачов е основен фактор. Но има значение и фактът, че НАТО достатъчно дълго се държи единна, за да може да изпрати в заслужена почивка кремълската стара гвардия. Не е за пренебрегване обстоятелството, че политиката на силата и диалога е продължена, макар и хаотично, от Роналд Рейгън, който в някаква степен поддържа нестандартни отношения с Горбачов: и двамата лидери са убедени, че доктрината за взаимното гарантирано унищожение, за ядрения паритет е в буквалния смисъл на думата „смахната“. Техният страстен кръстоносен поход води до подписването на Договора за ликвидиране на ракетите със среден обсег на действие от 1987 г. – тогава за първи път свръхдържавите намаляват запаса си от ядрени оръжия. С премахването на ракетите „Круз“, „Пършинг“ и СС-20, договорът може да се възприеме и като реабилитация на политиката на двойния подход на НАТО от 1979 година.
–
По повод на 50-ата годишнина на НАТО през 1999 г., британският историк Майкъл Хауърд оприличава съюза на „изключително успешен брак”, макар и „не най-щастлив”. Също като „уредените бракове от по-ранните векове, и той е сключен с конкретна цел“ – „подпечатана“ от лорд Хастингс Исмей. А освен това, добавя Хауърд, уредените бракове имат още една характеристика: „те не се разтрогват дори и след като децата пораснат“.
Но каква е в онзи момент причината НАТО да продължи да съществува? По ирония на съдбата, същата, каквато и в разцвета на биполярния свят. Първо: да държи под контрол германците. Хелмут Кол не по-малко от Джордж Хърбърт Уокър Буш е съгласен, че обединена Германия трябва да остане член на НАТО. Той приема, че в нейните рамки, а и в границите на новия Европейски съюз, създаден с Договора от Маастрихт, разширената Федерална република Германия ще се възприема от съседите като по-малка заплаха. Второ: НАТО осигурява рамката, която е гаранция, че САЩ ще спазят ангажиментите си и ще останат в Европа. Това се приема за жизненоважно в момент на несигурност, особено след разпадането на Югославия в периода 1989 – 1992 година.
А какво да кажем за първоначалния най-важен приоритет: НАТО да държи руснаците вън? След разпадането на Варшавския пакт, в НАТО започва да се говори за превръщането на алианса в „политическа организация”. В Лондонската декларация от юли 1990 г. е записано, че НАТО ще изгражда „нови партньорства с всички нации в Европа“. Но в нито един момент не се повдига въпросът за премахването на американските конвенционални и ядрени оръжия от континента. В Декларацията се казва също, че тъй като алиансът „гледа напред към един нов век, той ще трябва да продължи да осигурява общата отбрана“.
Към онзи момент не са се водили публични дискусии за разширяването на НАТО, в които да не е ставало дума, че бившата Източна Германия ще стане част от алианса веднага, след като бъде включена във Федералната република. По време на преговорите за обединението на Германия Горбачов се проваля – той не успява да получи гаранции, че НАТО няма да се разширява на изток.
Този въпрос става особено „горещ“ след разпадането на Съветския съюз, по време на президентския мандат на Бил Клинтън (от 1993 г.), чиято администрация тъкмо тогава е дълбоко разделена. Съветът по национална сигурност при Клинтън е особено чувствителен към исканията на различни източноевропейски държави и на техните политически поддръжници в Капитолия – те настояват да бъдат спасени от лапите на „руската мечка“ и да им се гарантира сигурен процес на демократизация. Но приоритетът на Държавния департамент и на Пентагона е да се поддържа крехкият процес на реформи в Русия и да се подпомогне преизбирането на Борис Елцин през 1996 г. Балансиращата политика на Вашингтон намира израз в предложената програма „Партньорство за мир“, към която през 1994 г. кандидат-членките на НАТО имат възможност да се присъединят. Освен това, през 1997 г. Вашингтон създава Постоянен съвместен съвет между НАТО и Русия.
От руска гледна точка, приемането в НАТО на Полша, Унгария и Чехия е изключително важен политически акт. Това става на 50-ата годишнина на НАТО през април 1999 г. Старите страни членки приветстват тази „нова глава в историята на Атлантическия алианс“ в зората на XXI век. В Москва обаче разширяването е представено като предизвикателство, оспорващо статута на Русия като велика сила. То е отправено тъкмо в момента, когато братята славяни в Белград са бомбардирани от натовските московски „партньори“, които се опитват да сложат край на кървавата баня в Косово.
През 2004 г. Кремъл се чувства още по-оскърбен след приемането на други седем източноевропейски държави, включително и трите Прибалтийски републики – Литва, Латвия и Естония, част от СССР в периода 1940 – 1991. Президентът Джордж Уокър Буш приветства приемането на тези бивши „пленници на една империя“, преживели „горчива тирания“ и „борили се за независимост“.
От своя страна, Владимир Путин – наследникът на Елцин от 2000 г. насам – не дава по никакъв начин израз на протеста си – Русия продължава да участва в различни партньорства с НАТО, като не пропуска нито едно съвместно военно учение. Путин се опитва да работи в тясно сътрудничество с Буш във връзка с „войната срещу тероризма” след атаките на 11 септември 2001 г. Той се надява, че като подкрепя американските усилия в преследването на „Ал Кайда“ в Афганистан, ще върне на страната си статута на велика сила и ще развърже ръцете й в „близката чужбина”, особено по отношение овладяването на „терористите“ в Чечня.
Предвид шокиращите събития от 11 септември, американските съюзници се обединяват около Вашингтон и след като за първи път се позовават на член 5 от Договора, те определят Афганистан за официална натовска мисия. Това като че ли бележи истинска промяна в характера на алианса, който, за да изгони сърбите от Косово, през 1999 г. се позовава на принципа „налагане на мир“. Във връзка с тази промяна, основната роля на съюза вече е да стабилизира региони извън рамките на НАТО и да развива в тях хуманитарна дейност. Но проточилата се мисия в Афганистан срещу талибаните, която продължава вече осемнадесет години, показва, че тестването на такива операции има за цел най–вече да осигури позиционна отбрана в Западна Европа. Логистичният капацитет е почти изцяло осигурен от Съединените щати, а задачата по изграждането на държавата изисква цял спектър от нови способности, като се започне от специалисти по гражданско право, мине се през строителни инженери и се стигне до инструктори по военно дело – и всички те трябва да преодолеят множеството езикови бариери.
–
До 60-ата годишнина на НАТО през 2009 г. изглежда сякаш тя е спечелила Студената война, без да й се налага да влиза в нова роля. И през 2019 г. много коментатори се питат дали Студената война наистина е приключила, имайки предвид нарастващата конфронтация с Русия на Путин след окупацията на Крим и части от Украйна (страна партньор на НАТО), упоритите руски опити за дестабилизация на балтийските държави и по-честите им кибератаки с цел подкопаване на демократичните процеси. В доклада, посветен на НАТО и изготвен през февруари 2019 г. от „Белфър Център“ на Харвардския университет, се казва: „Сдържането на руската власт ще продължи да бъде предизвикателство поколения наред, докато лидерският кръг около Путин, обучен още в съветско време, не остави властта за период от десет години напред, а може и повече. Няма друго по-важно външно предизвикателство за НАТО“.
Сдържане: нима се връщаме към старата си мисия, макар и в съвсем различна епоха на хибридни войни? В доклада на Харвардския университет се повтарят и други познати теми като провалилия се опит на европейските съюзници да изразходват повече средства за отбрана или да участват в нея с целия си наличен ресурс. В проучването се потвърждава важността на колективната сигурност: „Съединените щати, сами по себе си, са мощна нация. Но европейските и канадските съюзници на САЩ разширяват и усилват американската власт по начин, несравним за Русия и Китай – с малкото им налични съюзници… Съединените щати са значително по-силни в НАТО, отколкото извън него“.
„По–силни „вътре“. Къде сме срещали подобна фраза преди? Дали стойността на солидарността в алианса в крайна сметка ще се окаже по-привлекателна в тръмпистка Америка, отколкото в „брекзитска“ Великобритания? Разбира се, Атлантическият съюз и Европейският съюз са много различни субекти, но основният принцип на солидарност, към който се придържат, е подобен: по-добре е да се държим заедно, отколкото всеки поотделно да се бори сам за себе си. В същото време, за първи път в историята на НАТО имаме американски президент, който открито поставя под съмнение ползата от международните партньорства.
Сдържането на Путин и неговата линия на управление може да отнеме доста време. За целта ще трябва да се тества както актуализираната версия по ограничаване в алианса, така и капацитетът за водене на двустранен диалог – все неща, при които ще трябва да се има предвид, че ако не руската политика, то поне руското общество се е променило фундаментално от времето на гласността на Горбачов.
Но оцеляването на НАТО по време на епохата на Тръмп обещава да бъде още по-голямо предизвикателство. Американският президент многократно е говорил за напускане на алианса, а партито по случай 70-ия рожден ден, което се организира във Вашингтон през април, умишлено бе „омаловажено“ до събитие, на което ще се съберат външните министри на страните членки. Това се прави поради опасения, че Тръмп може да злоупотреби с предоставената му публичност и да развали празника. Дори и след един негов президентски мандат, а какво остава за два, ще бъде трудно да се възстанови доверието и сътрудничеството: това стана ясно за всички по време на Мюнхенската конференция за сигурност през февруари. В същото време, не трябва да се заблуждаваме, че върнат ли се демократите на власт, и техните лидери ще продължат да следват атлантическата ориентация на по-ранните поколения, дадена по време на Втората световна война и Студената война. Днес тази партия е хаотично презареждана от вътрешни проблеми, като миграция, мултикултурализъм и движението #MeToo.
Не на последно място, и призивите на Еманюел Макрон и на Ангела Меркел от миналия ноември да се създаде една европейска армия, като „допълнение към НАТО”, са абсолютен въздух под налягане. Те не взимат предвид нито ядрения въпрос, нито германския. Поетият през 2014 г. ангажимент на лидерите на НАТО да увеличат разходите за национална отбрана до 2% от БВП в рамките на едно десетилетие досега е изпълнен само от седем от 29-е държави членки, като Германия е една от основните изоставащи страни.
И все пак, може би най-голямото предизвикателство пред НАТО по време на осмото десетилетие от бъдещото й съществуване ще бъде не как да задържи руснаците вън, а как да закрепи американците вътре.
Дейвид Рейнолдс
Дейвид Рейнолдс (1952) е британски историк, преподавател по история на международните отношения в университета в Кеймбридж. Най-новата му книга е в съавторство с Владимир Печатнов: „Кремълските писма: военната кореспонденция на Сталин с Чърчил и Рузвелт“.
Ню Стейтсман, 29.03.2019
Превод от английски Нина Велкова
–-
[1] Операция „Динамо“, известната още като Дюнкеркска операция, е кодовото название на евакуация на съюзническите войски от бреговете и пристанището на Дюнкерк, Франция, между 26 май и 4 юни 1940 г., където по време на битка през Втората световна война германците блокират британски, френски и канадски войски.
[2] Polaris – американска балистична ракета, извършила първия си полет в началото на януари 1960 г. Използвана е за пренасяне на ядрени бойни глави на големи разстояния. Изстрелвала се е от подводница.
[3] Trident – американска междуконтинентална балистична ракета.
[4] Гейр Лундестад (1945) e директор на Нобеловия институт в Осло, известен норвежски специалист по международни отношения.
[5] А ла карт – френски израз, който означава „избор според менюто”.
