Джамбатиста Базиле. “Пентамерон, или приказка на приказките”. Превод от английски Владимир Молев. Изд. Милениум, С., 2019
Някои читатели може би ще си спомнят онзи скандал, който се разрази през 2016 г. около уж-познатия сборник с приказки на братя Грим. Тогава и за пръв път у нас се появи оригиналната колекция от 1812 г. в нейното неадаптирано и плашещо фолклорно величие. Социалната мрежа прегря от гнева на възмутени родители, а издателство Сиела реализира добра печалба. Три години по-късно Милениум репликира този жест с един още по-любопитен и по-забравен сборник приказки, познат като Il Pentamerone, или Петоднев, заради очевидното му и по-вероятно пародийно уподобяване с Декамерон на Бокачо. Името на автора-съставител, Джамбатиста Базиле, не говори нищо на българския читател. Удивително е как не само широката публика, но и специалистите по фолклорни приказки не знаят за тази любопитна книга, на практика най-ранният сборник с европейски приказки. Базиле (1566-1632) произхожда от средната класа в околностите на Неапол и си изкарва хляба с литература ту в един, ту в друг италиански двор, включително в двора на венецианския дож. Той стъкмява оди и идилии, посвещава барокови стихове на благородни дами и господа, но му е съдено да остане в историята точно с тази творба, която не е успял да публикува приживе: сборник с 49 приказки, разказани на неаполитански диалект. След като Базиле умира на почтената 66-годишна възраст, при това с титлата граф, сестра му Адриана публикува съставения от него сборник в два тома (1634 и 1636), макар и под псевдоним. Веднага се вижда, че тази книга предхожда и Шарл Перо, и братя Грим, които впрочем й дават висока оценка в ранния XIX век. И въпреки това техните – все по-адаптирани и все по-скучни – приказки оживяват през следващите десетилетия, докато Il Pentamerone потъва във все по-дълбока забрава. Не е трудно да се види причината за това: детската публика се разраства и обособява като група със своя култура, докато възрастната публика открива нови жанрове развлекателна популярна литература, все по-далече от практиката на фолклорното творчество.
Интересно е да сравним Пентамерон с окастрените познати версии на Шарл Перо и братя Грим. (Базиле всъщност е първият, който разказва сюжетите на „Спящата красавица“, „Пепеляшка“, „Рапунцел“, „Котаракът в чизми“ и др.) Неаполитанските приказки, представени в пищен бароков стил, са по-забавни, увлекателни и по-остроумни от всички приказки, които познаваме. Могат да бъдат сравнени с „1001 нощ”, но също така с Декамерон и Кентърбърийските разкази на Чосър. Те не са и само приказки, защото обединяват различни жанрове на фолклорната мъдрост, започвайки с поучително обяснение, вплитайки в разказа поговорки и анекдоти, завършвайки със задължителна пословица в стих. Вярно е, че заглавието на оригиналното издание гласи „Приказка на приказките, или забава за най-малките“, но в него е вярна само асоциативната препратка към „Песен на песните“. Иначе разказите изобщо не са (и никога не са били) подходящи за детска публика. Те са типични за развлекателната култура на благородното общество от началото на XVII век. Достатъчно е само да хвърлим поглед към десетте разказвачки: Куцата Джека, Кривооката Попа, Брадатата Чула, Зъбатата Менека и т. н. Езикът им няма как да бъде аристократично възпитан, той е прям, понякога груб и циничен, изобилстващ с раблезиански хумор, скандални детайли и чудати метафори. В съдържанието има много секс, екскременти и всичко онова, което днес се нарича „политическа некоректност“. Пепеляшка собственоръчно убива своята първа мащеха; Безръката Пента бяга от брат си, който иска да я направи своя жена, сама си отрязва ръцете и после се научава да шие с крака; един принц си избърсва задните части с жива гъска, която го захапва по … ясно какво; седем придворни дами са хвърлени в отходната яма и т.н. За съжаление на всички, които не принадлежат към „най-малките“, преводът на Владимир Молев (впрочем чудесен, интелигентен и остроумен превод) е направен по една адаптирана английска версия от 1893 г., при това с допълнителни съкращения. Илюстрациите също не са най-доброто, което бихме могли да получим; изработени в началото на XX век, те са в модния тогава сецесион и се разминават с духа на италианската фолклорна култура. Затова пък можем да гледаме италианско-френския филм на Матео Гароне „Историята на историите“ от 2015 година. Той е направен по мотиви от сборника и добре показва как се е развила европейската популярна култура през последните четири века.
