Любовникът“ от Харолд Пинтър, превод Галина Томова-Станкева, режисура Деян Донков, сценография и костюми Никола Тороманов, музика Емилиян Гацов. В ролите: Радина Кърджилова и Деян Донков. Народен театър „Иван Вазов“. Премиера на 13 януари 2019 г.
Радина Кърджилова и Деян Донков дават заявка, че биха могли да изиграят успешно „Любовникът“ на Пинтър.
Завършена през 1962 г., пиесата е типична за по-ранния период на драматурга. Акцентът пада върху абсурда на „нормалното“ всекидневно съществуване (при което политическото не се проблематизира пряко). Тема са осъзнаваните и несъзнавани персонални травми и патологии, страхове и обсесии. Пинтър поставя персонажите си в наглед тривиални пространства, ситуации и разговорни форми, за да ги отведе до катастрофични дълбини на човешкото.
Основният инструмент на Пинтър е езикът и неговото структуриране. Осцилирането между внимателно полаганите и размножавани негови пластове задава динамиката на действието. Напрежението, постепенно нарастващо до нетърпимост, извира от нееднозначността на всяко от твърденията (които в първия си пласт целят удържане на конвенционалните отношения) и конфронтирането им с мълчанието. То, също като при Бекет, няма нищо общо с паузите в речта. Мълчанието е пропадане на съществуването в бездна, което пропадане би могло да поведе към битийна първооснова или обаче да отпрати към дефицит на битие, към небитие. Което именно е основната тема при Пинтър. В мълчанието се уплътняват мотивиращите вербалното линии на агресия, прицелени към тоталния контрол над другия, изземането на неговия Аз, и водещи в последна сметка до тоталното разколебаване, до разпада и на двете страни.
Върху сцената на Народния театър Радина Кърджилова и Деян Донков демонстрират, спомена се, способността си евентуално да осъществят пиесата. Те разгръщат серия от многообразни етюди, следвайки текста и сюжета. Актьорите показват умения за навлизане в състояния, наподобяващи полаганите от Пинтър, проявяват пластични и вокално-артикулационни регистри, кореспондиращи с изискваните за ролите. Понеже става дума за редица от етюди, актьорите се концентрират върху вътрешната логика на всеки от тях и неговото ефектно финализиране. Това с неизбежност предизвиква преекспониране на сценични жестове (звучащи в очаквания цялостен хоризонт като преиграване), продължително обработване на детайли (разтеглящо ритъма, мислен като общ), акцентиране на моменти, имащи инструментален характер.
Казано иначе, отсъстващото в спектакъла е концептуален поглед, който да зададе единство, да отстрани излишното, да преобразува техничното в естетическа и мисловна смислова цялост. Скечовият характер на представлението с необходимост възпрепятства навлизане в дълбочините, заложени в текста и изисквани от поставянето му. Езикът става еднопластов и еднопосочен. „Мълчанието“ е елиминирано. За тяхна сметка е въведена обща смехова рамка (въпреки уверението на Пинтър: „Никога не съм бил готов да напиша весела пиеса.“). Към нея пък е придаден набор от еротично-пластични упражнения (въпреки общия за Пинтъровите персонажи страх от – психично и телесно – докосване, чийто ерзац е словесният поток). Така пред актьорите се отваря простор за пикантно заиграване с факта, че и реално са брачна двойка, позволяващ им да забавляват допълнително публиката. С цената на почти тотално отдалечаване от Пинтър.
„Любовникът“ е представена за първи път в България през 1968 г. (във ВИТИЗ). След това има поне още десет постановки. Тя е най-играната у нас Пинтърова пиеса. Паметна остава тази на Стоян Камбарев през 1992 г. в Сатиричния театър (с Катя Паскалева и Христо Гърбов). Другите, макар в тях да са участвали и великолепни актьори, не оставят особена следа. „Любовникът“ от 2019 г. се вписва в техния клас.
