„Пианисимо 2019” ще се запомни с много неща:
– с националното многообразие, което донесе и емоционална пъстрота;
– с изобилието от добри инструменталисти;
– с равнопоставеното участие на акустичен клавирен звук и на различни варианти на разширеното пиано;
– с отделен авторски концерт на съвременен композитор.
Фестивалът започна с концерт за разширено пиано на малтийката Триша Доун Уилямс – всеотдайна изпълнителка на съвременна музика, с участието на Рубен Зара (електроника, прожекции). Концертът е наречен TRANSITION – еклектично преминаване през репертоар за разширено пиано от близо век. Програма, в която се правят връзки, усещат се взаимни влияния във времето. Първата творба – „Суспенсии за пиано и електромиографични сензори” от Атау Танака, една по същество романтична пиеса (2017 г.), е интересна с необичайното формиране на звука. С две гривни на ръцете си изпълнителката оформя звуковия обхват, моделира динамиките в стегнати фрази, усеща звуковите вълни с цялото си тяло и ги направлява. Пиесите на Рубен Зара бяха интересни единствено с мултимедията – проектира се върху видео целият процес на музицирането, публиката наблюдава не само ръцете на изпълнителката, но и фрагменти от партитурата. Пиесата на холандеца Мишел ван дер АА също впечатли с мултимедиен „сюжет“: старец, затворен и лутащ се в собствения си дом. Липсва символиката на музикалното излъчване, цялата творба представлява тромава конкретика, обкръжена от случайни тонове. Всъщност, Триша Доун Уилямс показа голямото си клавирно майсторство в пиесите на „класиците“: Хенри Коуъл, Стив Райх, Джордж Кръм. Ефектният Клавирен контрапункт (шест пиана) на Стив Райх, аранжимент за пиано и магнетофонна лента на Винсънт Корвър, е невероятно трудно и ефектно съчетание на записаните на лента 4 пиана и солова акустична партия, която съчетава 2 от партиите на оригиналната версия. Пианистката просто се слива със сложната конструкция в безукорно издържана минималистична пулсация. Всичко това е ефектно показвано върху екран – заедно със страници от сложната партитура. В няколко от „Пиеси-фантазии“ по зодиака из „Макрокосмос” от Джордж Кръм пианистката блестящо работи с всеки тембров нюанс, с различни допълнителни похвати, които разширяват пределно възможностите за игра с динамиките – това беше един ефектен заключителен дял в програмата и бляскаво начало на фестивала.
Вулканичният Константинос Дестунис напомни за друг пианист с необятен темперамент – Хайк Меликян (2018 г). Дестунис представи своеобразна обзорна програма (“Контрасти“) на гръцка клавирна музика от ХХ в. Петима гърци от различни точки на света, творящи в различни стилове, и все пак, обединени от неуловимата нишка на общ национален темперамент. Пианист с филигранна техника, той свири безкрайно сложните технически творби наизуст. (Обща тенденция в съвременната музика е все по-нарастващата сложност и бравурност.) Неудържимо увличащ, бравурен, в същото време – пределно точен във всеки нюанс на тона, извайващ всяка фраза в много сложната фактура. В Прелюд и токата на Теодорос Антониу (1935 – 1918) борави майсторски с бароковата форма; използва ефектно педалите, за да постигне звуковите резонанси от масивите акорди в Прелюда и филигранно извайва моторността в много виртуозното, без акценти перпетуум мобиле на Токатата. Встъплението на същия автор е още една пределно трудна творба, която сякаш протича на няколко шеметни вълни виртуозност. Това е темпераментно произведение върху ритмичната формула на гръцкия танц зайбекико, който протича като басо остинато в лявата ръка, при това с различни темброви ефекти, докато дясната буквално бродира пъстра гама от мотиви. Встъплението е написано със страхотно въображение и все върху ритмичната формула. Фактурата е толкова наситена, че слушателят трудно може да си представи такъв шеметен масив от наизустени ноти.
Много интересната пиеса „Уроки“ от новозеландския грък Джон Псатас (1966) е написана след поредица преживелици на автора на остров Санторини. Произведението е много занимателно, съдържа силен импровизационен заряд – дори в очевидни моменти на самоирония импровизацията прелива в джаз. Костас Цургас (1966, Гърция) изрежда 12 додекафонични вариации в различни стилове – и още след първия ред стига до висока степен на нажеженост. Изобщо програмата е изградена във високия градус на средиземноморския темперамент. Което, разбираемо, се диктува подсъзнателно и от националната музика (Манос Хадзидакис изгражда поредица от характерни прелюди и гръцки танци, цикълът „За бялата мидичка“ е от 1947 г.), поезия (“Лирата на Сафо“, Солон Михаелидис, 1934 г.), митология (Встъплението на Антониу използва сходен материал с кантатата му „Прометей“).
Котаро Фукума беше емоционален антипод на вулканичния грък. Различен темперамент, различна динамика в залата, изящен пианизъм. Музика на застиналата акварелна красота на японската стъклопис. Подходящото въведение към концерта на Фукума беше изпълнението на вокалния ансамбъл Dai monti Verdi – 2 знакови японски творби: „Сакура” (Вишнев цвят) на Тору Такемицу и Песен за бялата птица (поръчана от диригента Северин Василев) от Сомей Сато – японска представа за красота: деликатни тонове, прозрачна фактура. В пиесата на Сомей Сато тя се гради върху стихове на Ямату Такеру – легенда от японската митология. След смъртта му (І век) душата му, превърната в бяла птица, се устремила към небето. Това въведение в деликатността на японската душевност се разпростря върху цялата програма в две части: чисто японското усещане за красота – особено в стъклописа на „Зимна светлина”, ледените оазиси на Юка Такечи и нежният минимализъм на Сомей Сато в Хорал. Минимализъм, който, за разлика от тоя на Стив Райх, не изгражда движение, а статичност. В тая първа част на традиционно японското Котаро Фукума се яви на подиума в японско кимоно. Във втората част – различни виждания за японското – беше в европейски костюм. Дебюси: „Блян” – изваян с изтънчеността на импресионистичната му палитра, Албена Петрович-Врачанска – „Реката на сънищата“ – интригуваща пиеса с фантазии, които, според авторката, се доближават до безкрайността на японското светоусещане; „Град Токио” – от Ален Госен – пиеса, която с твърдия си динамизъм чувствително се отдалечава от съзерцателността на японското. В тази втора част на европейски костюмирания Фукума прозвучаха и две пиеси от Тору Такемицу: „Скица на дъждовно дърво” І и ІІ – изискана фантазия, която напомня пейзажите на Коро и в същото време е тясно свързана с японското обожествяване на природата.
Маргарита Илиева се вписа в блестящата поредица на пианисти с идеята „Българският прочит на сонатата“ – програма от пет български сонати, писани между 1964 и 2019 г. (АлександърТанев, Пламен Джуров, Васил Казанджиев, Светлин Христов, Милен Панайотов) – пет различни свята: блестящо превключване на 5 различни стилистики, философии, душевности. И като сложност на фактурата – пет изпитания, които пианистката преодоля успешно. Сонатите са създадени в рамките на повече от половин век и всяка от тях носи амбицията и темперамента на времето и създателя си. Последователното им поднасяне на публиката не говори за контраст в концепциите, а по-скоро за различни погледи към стремежа за съвършенство: от Пламен Джуров (1975 г.) – с амбицията на 26-годишния си създател да се докаже като свободен творец в един по-широк свят, с една жизненост, избликваща и същевременно направлявана от добре усвоен професионализъм; от Светлин Христов – сонатата си е написал в 2019 г. – типична творба на композитор-пианист с ярка клавирна фактура, виртуозно разгърната в обширни клавирни обеми, с виртуозност и романтична наситеност, която, както сам авторът признава, е силно повлияна от Скрябин; в същото време – с една модерна избистреност. Васил Казанджиев – Соната № 12 – както винаги, големият майстор е обладан от идеите за космоса и приземяването, за мрака и светлината. Майстор на диалога, той разгръща идеите си като разговор със себе си, развива философските си съмнения в рамките на избистрена, макар и сложна, изпълнена с въпроси и отговори форма. Оптимистичният финал се базира върху хармонизиране на колизиите в космическите мащаби на музиката. Интересно продължение на „разговора“ за вечното беше Соната родионата на Милен Панайотов. Композиторът я е писал в продължение на 24 години – от студентско време, когато е бил под силното влияние на Шчедрин, до 2016 – все още запазил преклонението си пред големия творец, но със специфичната си самоирония (джазовите закачки в разработката на финалната част са част от тази ирония).
Идеята за космическото премина като една от темите в целия фестивал: от пиесите от „Макрокосмос” на Джордж Кръм в концерта на Триша Доун Уилямс през загатването на идеята в сонатата на Казанджиев до цялостния клавирен космос в концерта на великолепната Стефка Перифанова с участието на Борислава Танева. Една грандиозна идея, която започва с малкия свят, конкретизиран в пиеските от „Микрокосмос” на Барток, до зодиакалните превъплъщения на Щокхаузен и фантазните зодии в „Макрокосмоса” на Кръм. Безкрайността и необятността на времето и изтънчеността на конкретиката; и между тях – един чувствителен „Мезокосмос” на корейката Джунхее Лий, който самата тя определя като свят на емоционалността – няколко кратки пиески, всяка с различен звуков идиом, изпълнен майсторски от Перифанова.
Сред поредицата интересни превъплъщения на многообразния свят на макрокосмоса, музиката на тишината и националните страсти, скромно място зае изявата на красивата София Меликян (Армения/Испания). Тя беше избрала верноподаническа програма от творби на дами-композиторки от латинската част на света (Венецуела, Испания, Мексико), скромни като художествен резултат, но пък амбициозни. Сонатата на София Губайдулина загатна за голяма клавирна дарба на Меликян, която пълноценно се разгърна в национално-арменското (Гегуни Читчян, родена в 1929 г. – „Арменски барелефи”, 1975).
Концертът на Котаро Фукума беше единият аспект на музиката на тишината. Другият аспект беше европейското усещане за тишина, за музиката, която отглъхва или която се осъзнава след отглъхването. Такава беше идеята на концерта на прекрасния флейтист Карстен Маккол (Германия, Холандия) и пианистката Камелия Миладинова (България, Холандия) – концерт в две части, композиран около идеята за тишината и осмислянето на звука спрямо нея. Лота Венекоски („От атмосферата”) и Исан Юн („Гарак”), Георги Арнаудов („Червените свитъци”) – в първата част, наречена Тишина, и Соната в си минор от Бах и Сонатина от Булез – във втората, наречена След тишината. Всъщност, само творбата на Георги Арнаудов се вписваше в идеята за тишината – с неописуемата красота на натуралния звук, на чистата линия в ефира и отзвучаването й, в представата за небесното. Невероятен виртуоз е Карстен Маккол и майсторството му беше не само и не толкова в бравурата на пиесите на Бах и Булез, а в нереално тихата звучност на флейтата във висок регистър в „Свитъците” на Георги Арнаудов.
За първи път програмата на фестивала включи авторски портрет: на композитора от Ирландия Стивън Гарднър. Не ми стана ясен критерият за този именно избор. От пространното му CV става ясно, че е много търсен по света, обсипван е с поръчки и пр. Първата поръчка за оркестрова творба е получил в 1992 г. – тогава е бил на 34 г. Wanting not Wanting се нарича продуктът и той е емоционален отклик на събитията в Северна Ирландия. От тогава, изглежда, войнственото настроение не е напускало метежния автор. Програмата на 6 април се състоеше от 5 пиеси, по същество една творба от 5 части с еднакъв емоционален заряд, разположени симетрично: за камерен ансамбъл – за пиано – за клавирно трио – за две пиана – за камерен ансамбъл. Всеки от изпълнителите в тези 5 части незабавно и злостно се нахвърляше върху инструмента. Опитвах се да намеря някаква инструментална логика: например, защо трябваше флейтата и кларинетът да се надпищяват в динамика ffff през цялото време, като същия ефект можеха да постигнат две, три и повече детски пищялки – след като авторът очевидно не е търсел никакви ефекти от тембровите характеристики на двата инструмента? Защо са му 2 пиана в композицията, наречена „Двама младежи влизат в пиано бар“, след като диалог почти няма? За да удвои надблъскването? Единствените всеотдайни опити на двата струнни инструмента да прокарат някаква формална обвивка на творбата биваха удавяни в общия грохот. След всяка пиеса имаше бурни аплаузи – по-скоро за изпълнителската всеотдайност на Мартин Павлов, Росен Идеалов, Сара Паносян, Мария Василева, Богдан Иванов, Александър Ботушаров, успели да прочетат преизобилието на ноти.
Балсам на ушите след грохотния авторски концерт бяха изисканите джазови импровизации на Любо Цанев и Константин Костов, с които завърши „Пианисимо 2019“.
