Често в конспиративен и крайнодесен ключ обвиняват Джордж Сорос в това, че е едновременно твърде десен и твърде ляв. Според Тръмп, Сорос финансира протестите срещу избора на Брет Кавано за върховен съдия. У нас пък Боян Чуков заяви, че същият стои зад негативни статии в международната преса срещу ГЕРБ, надявайки се следващото правителство да е съставено „само от леви и десни соросоиди“. В таблоиди четем, че Сорос е отговорен дори за феминизма. Леви пък смятат, че Сорос съзнателно дирижира неолиберализацията след 1989 г., но пренебрегват собствените му възгледи.
Подготвил съм критика на световната капиталистическа система… на това, което наричам пазарен фундаментализъм – схващането, че пазарът може да се грижи за всичко, е погрешно и днес е по-голяма заплаха за едно добро, т.е. отворено, общество, отколкото която и да е тоталитарна идеология.
Цитатът е от среща на Сорос с български икономисти в София от 1998 г.[1] Позицията му за „пазарния фундаментализъм“ е същата и в по-скорошните му публикации[2], в които противопоставя отвореното общество на капитализма. Наблюдаваме процес на колонизиране на всички обществени сфери от пазарната логика на личната изгода. Според Сорос, личният интерес може легитимно да бъде преследван в стопанската сфера, но щом се пренесе в политиката, където водещ трябва да е общественият интерес, ефектите са пагубни.
Фундаменталистите представят пазарите като неутрални, направлявани от „невидима ръка“, но на практика има съвсем видима политическа ръка, създаваща условията за функционирането на пазарите. Това не прави Сорос наивен либертарианец, вярващ, че би могло да има пазарна състезателност, основана на природни, предобществени норми. Две страни не могат да се конкурират без определени правила, иначе би важало правото на суровата сила. Монополът върху насилието е необходимо условие за защита на частната собственост, макар в последните десетилетия приватизацията да засяга дори сигурността. Правилата се задават от социална структура (като държавата), съответно въплъщават моментни „обществени“ интереси, ценности и силови отношения.
За Сорос въпросът е кой представлява колективната воля и задава общите правила. Корпорациите нямат проблем със своята представеност, но обществото има. Избраните политици започват да се интересуват от личния си интерес, прокарвайки лобистки закони, облагодетелстващи бизнеса, а не избирателите. Сорос твърди, че пазарните фундаменталисти са добре финансирани от икономическите елити, развили „софистицирани методи за манипулиране на общественото мнение“. Те успяват да представят частния интерес на капитала като всеобщ. А „нашите избрани представители са пленени от онези, които финансират кампаниите им“, и вече не представляват електората си.
Сорос пише, че избирателите са с „промит мозък“ и дава за пример популярните нападки срещу солидарния модел в здравеопазването, който у нас минава за комунистическа отживелица. Тук дори най-елементарни искания за не толкова регресивна данъчна политика са защитавани основно от извънпарламентарната левица и синдикатите, но твърде рядко от интелектуалци и експерти, които иначе биха се асоциирали с проекта на Сорос за „отворено общество“. Точно обратното, неолиберални лозунги като този за „демонополизация на здравната каса“ и за въвеждане на конкурентните пазарни принципи в управлението на обществените услуги, се споделят от немалко хора, които имат себе си за либерали и рязко отхвърлят пейоративния етикет неолиберали.
Как си представя Сорос „връщането“ на автономията на политиката, изграждането на по-егалитарна и по-социална държава и ограничаването на влиянието на пазарните фундаменталисти? Решението му е етическо – да апелира към глобалните икономически елити да разграничават личната си полза в икономическата сфера от политиката, където трябва да са загрижени за „общото благо“. Този, според самия Сорос, елитистки проект е залегнал и в практиката му. През деня той дарява за „политическа филантропия“ и борба с корупцията, непрозрачността, расизма, социалната несправедливост, а пък вечер се отдава на своя личен интерес, трупайки средства за борбата с манипулацията на общественото мнение чрез манипулация на международните пазари.
Опитът за разделение между личен интерес в икономиката и обществен интерес в политиката се основава на две проблематични предпоставки. В икономиката само при перфектна конкуренция действията на отделния предприемач не изменят условията, тоест, ако индивидуалният участник няма власт върху цената. Но в реалния свят това далеч не е така, както впрочем твърди и Сорос, който основава стопанската си практика върху критика на либералната теория за пазарното равновесие и неутралността на ценовия механизъм. На второ място е предпоставката, че има един единствен обществен интерес, отразен политически чрез рационален дебат, вместо противоречиви интереси, влизащи в конфликт едни с други.
Все пак, Сорос е класически филантроп, правещ разлика между частно и публично, за разлика от съвременни корпоративни елити, които представят извличането на изгода като даряване: на работни места, на иновации, на стопански ръст. Волята за автономия на политиката от икономиката и на обществото от пазара превръща Сорос в автентичен критик на апологетите на неолиберализма. При все това, той не успява да избегне противоречията на самата филантропия. Той не съумява да подчини дори повлияните от неговия политически проект. Както споменах, в България има немалко възприемащи се за поддръжници на „отвореното общество“, но иначе гласовити защитници на публично-частните партньорства и пазарната конкуренция в обществената сфера, дори в здравеопазването. По-краен е случаят с Виктор Орбан, който започва кариерата си като стипендиант на Сорос и е възхваляван като „избора на новото поколение“, както гласи едно заглавие от 1998 г. в бизнес-пресата в България. А едва днес на страниците на същия вестник срещаме заглавия като „Изолирайте Орбан!“, макар още през 1990-те той да се коалира с националисти и крайният му антикомунизъм да е с авторитарен уклон.
Разбира се, ограничеността на филантропията не се свежда до контрола на благодетеля върху обектите на неговата помощ. Разчитащите на добронамерени меценати са в постоянна несигурност: във всеки момент могат да загубят патрона си. Това е породено от базовата антидемократична предпоставка в подобна аристократична представа за финансиране на обществената дейност. Една демократична система не би разчитала на добрата воля на отделни милиардери, а на обществена структура за финансиране (данъци, членски внос), освободена от моментните пориви на дарителя и капризите на пазара. Наред с това, прехвърлянето на обществената дейност към неправителствения сектор означава и въвличането й в пазарната логика на конкуренция за проекти, наред с присъщите несигурност, непрозрачност и депрофесионализация в това квазипублично поле. Именно това е логиката на пазара, която Сорос твърди, че трябва да се изкорени от обществените институции и да се ограничи до стопанската дейност.
Георги Медаров
[1] Сорос, Джордж. 1998. „Пазарният фундаментализъм също заплашва отвореното общество.“ Капитал. Достъпно на: https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/1998/11/14/247505_pazarniiat_fundamentalizum_sushto_zaplashva_otvorenoto/.
[2] Soros, George. 2010. The Soros Lectures at the Central European University. New York: PublicAffairs.
