„Завръщането на визона“ е четвъртият роман на Божана Апостолова, но би могъл да се разглежда и като трети, и като пети – зависи как ще решим да определяме двете части на автобиографичната й книга „Делнична библия“ (1998, 2005). Както и да определяме „Делнична библия“ обаче, включването й в тази редица би се налагало поради очевидната й свързаност с последвалите я „Кръстопът без пътища“ (2008), „Нощта е също слънце“ (2017) и настоящия „Завръщането на визона“. От една страна, автобиографичното в „Делнична библия“ преминава през разказването, анекдота, романизирането; от друга, то продължава да присъства и в по-късните работи – най-малкото като намеса на дидактичния глас на разказвачката, но и по други, по-невидими пътища. Ако се възползваме от термина „автотекстуалност“ на Радосвет Коларов, бихме могли да кажем, че по-късните романи „четат“ „Делнична библия“; че те предлагат поредица от вариации на „Делнична библия“; че „Делнична библия“ работи като своеобразна програма, която поражда по-късните творби.
Какво е кодирано в тази програма? Най-вече един въпрос, който предполага множество превъплъщения, множество индивидуални отговори, множество „делнични голготи“. Във всеки от романите тези делнични голготи, тези траектории от страсти и страдания са женски. Те са винаги пречупени през призмата на сътресенията в личния живот, предизвикани от политическите промени, и обхващат едно „преди“ и едно „след“. В един труден социален контекст на радикално сменящи се ориентири, романите на Апостолова поставят проблема за избора, който правим, и решенията, които взимаме; или напротив, не взимаме, а се оставяме на каквото и както дойде. Въпросът, следователно, е: как се справя? Как една жена се справя „преди“ и „след“? Как оцелява, как намира място за любовта, къде поставя детето, как успява или не успява и как това се вписва в живота на общността? Широката дъга, която „Делнична библия“ очертава между живота на дъното и успеха, контрапунктите на привилегированост и изобретателност, на пасивност и воля, слабохарактерност и достойнство продължават да работят в следващите романи.
Всеки от романите се обръща към тези теми, подхванати в „Делнична библия“, през рязко различаващи се персонажи и не по-малко рязко променя стила и техниките си. „Хулиганският“ и драстичен стил на „Кръстопът без пътища“ е последван от крайната и като че ли безакцентна сдържаност на „Нощта е също слънце“, за да даде път на естественото, развълнувано протичане на разказа в „Завръщането на визона“. Събитията и индивидуалността на героините, към които разказвачката се отнася винаги пристрастно, предопределят тези разлики. Заедно с това между романите се очертава и своеобразно преливане и разгръщане на теми и сюжетни линии.
Във фона е винаги разказът за чудната среща на изобретателност, характер, стремеж към нещо повече, воля за надделяване и – как да го наречем – весело сърце?, благодарение на които героинята от „Делнична библия“ превръща всички като че ли обричащи я по рождение обстоятелства – бащата-инвалид, депресивната майка, мизерията – в двигател на възходящите си преображения. Силно белязана от най-ранните си спомени за онези другите, родените привилегировани, със стартова преднина, автобиографичната персона на Апостолова предава на сюжетите на следващите романи това питане: как и защо някои превръщат една трудна начална позиция във воля за израстване, как и защо някои проиграват шансовете, които са получили още с раждането си?
По пътя на това питане пред персонажите на Апостолова винаги застава и изпитанието на политическата промяна. Застава като едни или други размишления за ефектите й: сами по себе си, размишленията са по-малко интересни, те са част от това, което нарекох дидактичен глас на разказвачката. По-интересни са ефектите именно когато промените са осмислени като изпитание на характери, когато са пресечени с индивидуалността на нейните героини. Рязката промяна на правилата на играта, на необходимите за справяне качества, изявява и качествените разлики между характерите. В „Кръстопът без пътища“ движението е по посока на справянето на всяка цена, безскрупулността, безогледността, които обаче рано или късно водят до емоционална и духовна нищета, до тежки екзистенциални липси. В „Нощта е също слънце“ се сблъскваме с като че ли най-честия казус: справяне, но едва, без особени успехи, без особени провали; почти неслучил се, животът се е изнизал; животът ще продължи през онова, което сме създали, почти без да разберем как…
В тази сюжетна линия „Завръщането на визона“ предлага нов ракурс: тук модусът е на разпиляването, разхищението, пълният отказ от рационален контрол. „Визон“ назовава скъпа кожа, но на мене постоянно ми извикваше асоциация с визия – тъкмо качеството, от което Невена е като че ли напълно лишена. Малко нещо в духа на сапунените опери, тя определя себе си като „робиня на сърцето си“, което просто означава, че тя действа импулсивно, без да мисли, без да предвижда, без да си дава сметка дори за това, че не можеш да си търсиш нископлатена работа, облечена в скъпо кожено палто. Ако проблемът, който движи събитията в „Кръстопът без пътища“, е погазващата всичко амбиция; ако проблемът на Силвия в „Нощта е също слънце“ е крайната й пасивност, при което тя живее не в реалността, където просто се оставя на течението, а в невъзможното, неслучилото се щастие, в „Завръщането на визона“ проблемът е авантюристичното, „урбулешко“ преминаване към действие: да споменем само как с документи, подготвени за брак, Невена от един поглед прави завой, с който сменя мъжа, страната, кариерата си…
Така Невена като че ли постига онова, което героините от предишните романи нямат: любов. Мъже, много мъже, влюбени мъже, мъже, които Невена изоставя заради други влюбени мъже… Липсата на любов в „Кръстопът без пътища“ е в някаква степен структурна и се гради върху съпротивата на жената да бъде сведена до обект в любовните отношения. Халюцинираният друг, различен мъж във финала на този роман е сякаш пренесен в „Нощта е също слънце“, за да обхване целия живот на Силвия: тя преживява живота си с един несъществуващ мъж, безплътен блян, отсъствие. Невена от „Завръщането на визона“ предлага антипод на този дефицит на мъжа в предходните романи – тя въплъщава сравнително по-редкия случай на женски донжуанизъм, който обаче не пресмята, не търси бройки, а ей-така, прехвърча от цвят на цвят с надеждата за… заместител на тази нейна грижовна майка?
Но на каква цена? Финалът на романа след довелите до катастрофа авантюри би могъл да се определи като deus ex machina, симпатиите на авторката към нейната героиня надделяват, тя буквално влиза в романа, за да я спаси… На практика обаче, това авторско вмешателство е ново развитие в друга важна за Апостолова тема: женските отношения.
Страстните и яростни отношения между жени, крайностите на привличане и омраза са в центъра на „Кръстопът и пътища“. Както и всичко останало, жените и помощта, която те предлагат на Силвия в „Нощта е също слънце“, са потънали във фона на нейната подчиненост на една трансцендентна любов. В „Завръщането на визона“ след множествените траектории на любовта, които Невена е преминала, това, което в крайна сметка ще й подаде ръка, е женската солидарност. Хубав е този финал.
И отворен. Тази серия от женски портрети, от делнични голготи, е несъмнено с отворен край…
