На четвъртото си издание фестивалът набра още повече привърженици на репертоара си, който тази година бе внушителен в подбора на теми, личности, на проблематика в изкуствата. Бе различен и в качеството си, което е нормално за толкова много заглавия. Убедена съм, че занапред публиката му ще става все по-многобройна, защото документалните разкази за големите в литературата, театъра, киното, музиката, изобразителното изкуство и фотографията, танца, архитектурата, дизайна, че и кулинарията, освен всичко друго, дават възможност на културния човек да се информира, да сравнява гледни точки в подхода към периоди, явления и личности в изкуството.
В тематичната секция „Изкуство и власт” двата филма, свързани с музика, дойдоха от Германия и Франция. Филмът „Музика и власт” (2018) на Мария Щодмайер и Иза Вилингер е последният от документалната трилогия „Музика, война и революция”, съсредоточен повече върху политическата функция на музиката в настоящето с препратки към миналото от Втората световна война. Интересен момент във филма бяха разговорите с двама от политически най-ангажираните музиканти в наше време – Даниел Баренбойм и Валери Гергиев. „Мога да ви говоря 24 часа на тази тема”, каза Барнбойм и, разбира се, засегна израело-арабския конфликт, като изрази ясно своята позиция за разрешението му чрез преговори и компромиси. Затова преди 20 години създава заедно с американския хуманитарист от палестински произход Едуард Саид младежкия симфоничен оркестър „Западно-източен диван”, в който участват музиканти от Египет, Израел, Палестина, Иран, Йордания, Ливан, Сирия и Европа. „Равни в музиката” е мотото на оркестъра. „Те свирят заедно и разговарят помежду си, те нямат проблеми и това е пътят към разрешаване на конфликта”, убеден е Баренбойм. Гергиев, от своя страна, каза, че не се занимава с политика, защото е музикант; авторките на филма обаче не пропуснаха да покажат концерта му с оркестъра на Мариинския театър в Палмира и Путин, който му благодари. Но тезата на големия руски диригент бе, че музиката е основната цел и работа на музиканта. Не бе пропусната и пропагандната роля на прочутата музикално-образователна система във Венецуела и кариерата на Густаво Дудамел като нейно най-ярко постижение, изразена и чрез думите на протест от известната венецуелска пианистка Габриела Монтеро. Във филма бе припомнено и миналото чрез фигурата на над 90-годишната Анита-Ласкер Уолфиш (1925), майка на известния виолончелист Рафаел Уолфиш, също челистка. Оцеляла е в Аушвиц, защото е свирела в представителния Дамски оркестър на лагера. „Ние бяхме доказателство, че в лагера всичко е нормално, когато идваха на инспекция представители на международната общност” – с горчива усмивка разказваше старата дама. Музиката във филма, доколкото я имаше, служеше за илюстрация и преход към следващия документален обект или епизод от разказа.
„Червената палка” (2007) e филм на много известния френски кинодокументалист, цигулар и педагог Брюно Монсенжон. Главен герой тук бе диригентът Генадий Рождественски, който „откри” филма много ефектно, като показа биографията на Прокофиев от Израил Владимирович Нестев, издадена през 1957 г., на която издателството се е наложило да смени една страница, след като е отпечатана. И да направи нов тираж. Рождественски показа и двете издания. Имам тази биография, но историята бе забавна от днешна гледна точка и импулс за едно повествование за отвратителните ситуации, в които са били вкарвани известни съветски музиканти, като се спира предимно на Прокофиев, Шостакович, Шнитке. Филмът е професионално изпипан, формално издържан през фрагменти от атрактивния разказ на Рождественски и съдържа ценни архивни документи, някои от които изобщо не бяха познати в България дори и на специалисти. Бонус във филма бе и кантатата на Прокофиев „Здравица”(1939), написана за 60-годишнината на Сталин, тук под палката на Рождественски. А фестивалната изненада бе присъствието на самия Монсенжон, който, оказа се, говори прекрасен руски език. В близо едночасовия му разговор с публиката след филма Монсенжон разказа, че когато е бил 15-годишен, „самият Давид Ойстрах” му е казал да научи руски език, с което той се е заел веднага. А достъпът си до тези архиви дължи преди всичко на свои приятели, които са му помогнали. Този изключително сърдечен и чаровен 75-годишен човек днес е автор на 93 филма, на книги, които е създал вследствие на своите филми. Една от най-интересните е книгата му за Святослав Рихтер „Моят живот, моята музика”, в която е публикувал не само изключителния разказ на великия пианист, послужил за филма, но също и дневниците му, в които той рецензира личните си и на други музиканти концерти и записи за един внушителен период от 1970 – 1995 г. – невероятно свидетелство за естетическите възгледи на Рихтер.
Четири биографични филмови разказа за големи музиканти предложи разделът „Музика и танц” във фестивала, естествено с различно качество и, съответно, различно внушение. „Ленард Бърнстейн – разделеният гений” (Германия) е филм на Томас фон Щайнекер, в който основна тема е дълбокият личностен конфликт между композитора и диригента и още… между семейния и хомосексуалния Бърнстейн. И тук, както и във филма на Георг Вюболт „Ленард Бърнстейн – по-голям от живота” (гледахме го на фестивала през 2017), основни източници на информация бяха неговите деца Джейми, Александер и Нина Бърнстейн… Ценно бе участието на големия музикален критик на списание „Нюйоркър” Алекс Рос, който фиксира същностни релации на факти в живота на тази фантастична личност. Но филмът толкова обилно акцентира върху невъзможността на Бърнстейн да пише повече музика заради дирижирането и другите му ангажименти, както и върху сексуалните му контроверсии, че пропусна сериозна част от творчеството му, което не се ограничава само с „Уестсайдска история” и Меса. Просто изкушението да се направи филмът по-пикантен го е лишило от основни параметри в творчеството на Бърнстейн. За сметка на това, аржентинският филм „Астор Пиацола – годините на акулата” на Даниел Розенфелд бе забележително щедър в разкриването на същността на човека, музиканта и реформатора Пиацола в годините на странстване по света, в музиката, в търсене на личните алтернативи в изкуството и в живота. Много сериозен филм, отнел е 3 години на Розенфелд, с великолепни музикални екстракти – свидетелства за неповторимата енергия и борбеност на един човек с труден характер, един много образован, дълбок музикант, който развива мелодически, хармонически и ритмически танца-икона на Аржентина, което, оказва се, му коства години на перипетии и борба в родната му страна. Филмът е конструиран от и чрез музиката на Пиацола, архивът на композитора е използван максимално с най-въздействащи, най-силни откъси от изпълненията на самия Пиацола, които, за разлика от възможното да се види в YouTube, са показани контекстуално спрямо носталгичния разказ за един пълноценно, лудо изживян живот.
Филмите „Ицхак” (2017) на режисьорката Алисън Черник и „Йонас Кауфман, тенор за вечността” (2017) на Джон Бридкът приближават максимално идолите до тяхната публика. Това са приятни монографични творби в канона „биография със снимки, текст и музика”. Разбира се, обектите са благодарни за описване, защото и двамата са артисти с харизма, чувство за хумор, държат вниманието – всеки по различен начин е престрадал житейския или творческия си път. Изобилието на музика компенсира липсата на специфична формообразуваща идея, а и от подобни ретроспекции винаги може да се види и научи още нещо. На което повечето от тях разчитат.
