Иван Сухиванов. Непревзето море. Бургас: Либра Скорп, 2018. Цена 8 лв.
Това са съобщения откъм дъното. Приятел постоянно рисува онези същества, които не са имали възможност да се качат на Ноевия ковчег: плува кон и се виждат едва окото и ухото му; момиче плува с куче, покачено на главата, зад тях се дави друго куче. Сухиванов продължава още по-напред: в едно стихотворение той вижда как ковчегът се люлее като петно над нас. В друго водовъртежът е изплюл удавника Ной. За нас, родените далеч от морето, то е прекрасно. За тези, които постоянно пребивават край него, не е така. Няма омая, а фасцинация – не можеш да отклониш поглед от грозното море, от грозното небе. Думите са змиорки, страхът променя техните значения. Плажът през последните дни е крематориум. Непревзето море. Непредвзето.
Петя Хайнрих. Лимне 2. Поезия в проза. Фрагменти. Пътни бележки. София: Норгет, 2019. Цена 8 лв.
Петя Хайнрих пътува. Рио. Виена. Някой свещен японски остров. Дори у дома, в Дюселдорф, Петя пътува – в книга на Хари Мулиш или Томас Бернхард. В жанрово отношение текстовете й не са хайку, макар някои да имат хайку за епиграфи. Но като добро хайку, ако се позовем на книгата, те не се разкриват веднага, не обещават нищо, затрудняват. Авторката не изнася като на сергия пред дюкяна своите впечатления от света. Те самите не засищат бързо, като захар, читателя. Никакви прибързани заключения. Ако даден текст излъчи максима, то тази максима деликатно стои и в основата на другите текстове. Вниманието на лирическия аз, на фрагметирания аз, на пътуващия аз е много, много изострено. Пеня Хайнрих амбициозно налага изобретения от нея жанр лимне – поетична бъркотия, в която да се загубим, за да открием нови пътища. Дали някой, кой, ще тръгне след Хайнрих към радостта? Объркан съм. (Прочее, думата лимне не само звукоподражателно препраща към гръцката дума за езеро, залив, вир… Лиман.)
Пейчо Кънев. Последната вечеря. София: Издателство за поезия „ДА“, 2019. Цена 12 лв.
Някои от изреченията си, някои от стихотворенията си Пейчо Кънев завършва – вместо с точка – с тире. Едно стихотворение завършва направо с „нека след това да се превърна във вода,/ в скрита река в гората, която да откриват/ само онези, които са се изгубили.“ Заглавието е „Кратка молитва“. Реката, за която говори Кънев, почернява и се заскрежава. В „Последната вечеря“ често лирическите ситуации са между двама, често се споменават тишината и светлината. Но мракът говори за светлината. И усещането в случая е за мощна имплозия под повърхността на лирическия аз. Но отгоре само мрак и упоритост. (Пейчо Кънев е най-публикуваният съвременен български поет в английски литературни издания с повече от 900 публикации в списания в САЩ, Великобритания, Канада, Австралия, Индия и др. – това научаваме за него. „Последната вечеря“ е четвъртата му книга на български. В традиционния речник на издателството при думата „българин“ Кънев е написал просто „съм“. И се сещам за финала на стихотворението „Ако“: „Виж птицата, която прелита през въздуха,/ а въздухът след нея остава същият“. )
