Елена Алексиева, „Свети Вълк”, София: Факел Експрес, 2018
В джоба си момчето наистина имаше нож, който самó си беше измайсторило. Попипа го от мъка, но не го извади. Тоя нож му беше като детенце, като по-малко братче и момчето много го пазеше и обичаше, защото знаеше, че един ден, когато всички край него измрат, ножът ще остане единственото му близко същество.
„Свети Вълк” носи физиономичното за прозата на Елена Алексиева – вече познаваме типа въображение, отказа от патетика, повествователската дистанцираност спрямо персонажите, които характерности се проявяват и в тази книга. В същото време, тя стои някак отделно от текстовете на писателката, публикувани до момента. Доколкото, така смятам, стои „по-напред и по-нагоре”.
За първи път в своя творба авторката демонстрира толкова автентичен и многоизмерен ангажимент към света, какъвто е тук-и-сега (казвам го, без да забравям за „Нобелистът”). Последният й роман не е най-вече интровертно изследване на собствената способност да се съчинява, нито е територия – преди всичко – на игрите с жанрови конвенции, с паметта за литератури, филми, големи книги и големи творци. „Вълчите” страници са посветени (и става дума за една напрегната посветеност) на общосподеленото профанно „навън”; те – определено за добро – са по-малко изкуство за изкуството и повече изкуство, обмислящо света отвъд него самото.
Ето, за романа например се е оказала особено важна една извадка от „живия живот”, която преди време местната телевизионна публицистика освети: през еди-коя си година в отечеството едни хора от еди-къде си се препитават, нелегално добивайки въглища в изоставени забои… с всички рискове, произтичащи от въпросната самодейност. Именно около тази дивотия и чиста истина е организирана завръзката на романа от 2018-а.
Той пожелава да забърка в подземната възкриминална активност научни сътрудници от БАН (пак вариация по тема от действителността: десетки репортажи са ни показвали закриването на институти, бедността и протестите на измъченото съсловие). Като у Алексиева адаптивните наши учени, по съвместителство миньори „партизани”, делят лигнитните залежи с тълпи цигани (какво правят и какво не правят циганите, е постоянна тема в местния колективен – и политизиран – брътвеж относно проблемите на „тази страна”). В портрета й текстът вмества също пищна циганска сватба, родители, чиито деца са другаде, Президент, любител на ловни трофеи, умиращо село с кмет търгаш, с умряло училище и умряло читалище (библиотекарката в него – праплеменница на Чичиков – старателно изготвя читателски картони и на покойниците, крепейки лъжата, че книгите още трябват някому). В картината намира място даже американката Полин; романовото уж реалистки издържано обяснение как е попаднала в България по своему откликва на перманентната ни озадаченост („какво ли търсят тук”), която така и не успяват да превърнат в друго многобройните интервюта с новозаселили се в татковината чужденци.
Целият мрачен панаир (често мрачен и смешен), вихрещ се в „Свети Вълк”, гравитира около няколко ключови фигури. В романа генерират смисли и сюжетна енергия Подземието (като в приказките, и тук до Долната земя може да се стигне през кладенец), Лудницата, Библиотеката (жалка, лишена от ореоли и слава, демитологизирана), Храмът, Селото, Пътят, Странникът. Именно оттренираните алегореми, внедрени в повествованието, отварят възможността то да се яви на читателя си и като притча. Притча, съчетаваща (до срастване) неща, които сме приучени да смятаме за несъчетаеми.
От „Покаяние” на Тенгиз Абуладзе насам „Пътят към Храма” („за какво е път, ако не води към храма”) е семантическа конвенция, която моментално се актуализира в умовете ни, щом срещнем „храм” и „път” в границите на някаква история. Е, Алексиева за известно време ни позволява надеждица, чувство за приютеност в „правилното” – и в „Свети Вълк” до някоя си страница изглежда, като че ли Пътят (на героите и на читателите, крачещи през/със разказа) извежда именно при Храма. Само че на финала излиза друго: този точно Път свършва до един килнал се храм. Отдолу голямото нелегално копаене, хората къртици, помагащи си с тротил, са прояли всичко; земята се продънва, църквата – какъв по-многозначителен градеж би могло да има – се поваля на една страна, а празникът заради „откриването” на Божия дом приключва с разбягване и вой. Отгоре на всичко, под „официалния” маршрут, който книгата чертае (към Храма, към Храма!) – маршрут, потребен на защитите ни, на нагона да въобразяваме високи неща и достолепия, – прозира друга една траектория (дали не е повече значещата). Всъщност, пътуването на Странника от „Свети Вълк” първоначално съвсем не е прицелено в някакъв си храм. Мъжът е тръгнал за Морето, там иска да стигне; другото се оказва стечение на обстоятелства. И да: онзи човек е потеглил от Лудницата и накрая тя идва да си го прибере, а той безропотно и с нещо като облекчение се подчинява на повика й, готов е да си иде „у дома”. Кръгът се затваря, за основния герой в текста Храмът не е бил апотеоз, величествен епилог, а само предпоследна спирка, временно отлагане/забавяне на срещата с истината и истинското. Пътникът от романа така и не вижда Морето. А възприемателят пък не само е заведен до една паднала църква, ами и до едно твърде смущаващо научаване: този, дето сме се нагласили (поради непреодолимите желания на твърде човешкото) да помислим за Месия, синеокият, от когото всички имат гладна нужда, спасителят на вълци и хора – той не само е от Лудницата. Той, освен това, се казва Мехмет (звучен шамар за трепетните ни православни душици). (Изобщо именната доктрина в „Свети Вълк” заслужава специално внимание. Защото е силов играч при направата на гротеската в текста; точно на фона на „антропоними” като Иван Колимечков, Хвърчилков, Версаче(то) – цигански бос, Богиня Стоянова, Вергил – добавяте едно „-ий” и ви се получава поредна шега – с Данте и с всичко наоколо, Евита (бивша Сабрие), Паунчо, Седефчо,… та точно на фона на подобни „антропоними” дълго удържаната безименност на Странника и блясването-трясване на „Мехмет” във финала на историята сбъдват особена хубост. И по още един начин лансират визията на книгата за дадения ни свят и за отвъдния присмех, който го е родил и наредил.)
Та исках да кажа, че притча наистина се е получила. По-издевателска като че ли не би могла да бъде, по-черна, кажи-речи, няма накъде. Преди време, покрай „Разкази за Родината” на Д. Глуховски, си мислех дали моята си култура би могла да отгледа подобна (като на онзи руснак) убийствено находчива изобличителна реч по повод (този път) нашето си. По някакъв горчив начин вече съм удовлетворена: без местни предходници сатирици с профила на Зошченко или на Михаил Булгаков, както и без заеми от Глуховски, Алексиева е постигнала мощен наратив за несъстоятелността и обречеността на отечественото, за всички възможни видове мизерност и нямане, които са белязали тялото и душата му. Разбира се, че в „Свети Вълк” „Родина” се нарича една изоставена мина, а героите, вместо с „високи сини планини, реки и златни равнини…”, разполагат с Долната земя – провален рудник, можещ да даде единствено оскъдни количества нискокачествен кюмюр.
Да не отнемам от ръста на романа – той не е сводим до „мисли и чувства по повод родното”. Първо, идеологическото на текста е по-обхватно: тук една сурова, детайлизираща и интелигентна (и специфично образована) наблюдателност споделя знание изобщо за човешкото, за мъжа, жената и детето, за старостта, за невъзможното на заедността. Без сантимент, без захар: през героите се виждат егоизъм, устойчива склонност към самозаблуди, дълбинна незаинтересованост за другия и заедно с това хищна нужда да го притежаваш, дребнава потребност от победа, също любовта, верността и саможертвата най-вече като разкрасяващи ни измислици. Второ, творбата не се изчерпва, не е едно и също с идеологическото си: в „Свети Вълк” респектират работата с езика „сам по себе си”, виртуозният изказ, който може да прави всичко – мрак, смях, сентенция, абсурд, проникновеност, пейзаж, прозорец към скришната събитийност в главите ни.
И все пак именно тя – идеологията, която движи разказа за родното, – е особено впечатляващото в този текст.
Че на финала му църквата е счупена и паднала, а Странника го чака Лудницата – така е. Но при проваления храм остават (ще трябва да го ползват за дом) една жена, един свещенослужител и един очакван младенец – жената е бременна. Вярно, попът е фалшив: Митьо Байраков, бивш научен работник, бивш таен въглищар и бивш Колимечков (човекът си е сменил името, понеже е злепоставящо, ах Вазов, ах черешов топ), просто си е купил расо от битака.
И какво от това. Нали като потрябва да се опее самоубиец или да се кръсти бебе насред пустошта, отецът самозванец е насреща. Канонично необразован, но пък вдъхновен.
Освен това, в тази макабрена история е пълно с деца. Не точно умиляващи – глутница, мърмореща „дай, бате, дай” в Долната земя, или пък миниатюрни бозайници със старчески личица, мъдри, тайнствени нарцистични същества, на които предстои да забравят цялото знание на света, дадено им, докато са безсловесни. Бебе държи Мария на Хвърчилков, бебе имат малката циганка и сакатият й съпруг; той без крака поради незаконния въгледобив, тя – влюбена в друг, обаче ето го детето.
И Полин ще роди – насред цялата безумна галиматия и въпреки нея. (В „Човешката ситуация” Хана Аренд казваше, че ако изобщо можем да измислим Блага Вест, то неминуемо идеята ни за нея ще кристализира около „Роди ни се дете!”.) Детенце гледа и Богиня библиотекарката (нищо, че „детенце” й е старчето пореден съпруг); детенце, братче си има дори момчето, което няма нищо, освен самоделния нож в джоба – ножът също може да бъде обичан като дете, като брат.
Сигурно и покрай жилавата неотменимост на рождествата и на децата, в тази история смъртта – така разказва романът – не е всевластна. Смазаният под земята не умира, а става съпруг и баща; оцелява (и посява дете) Странника, нищо че поема изстрелите, предназначени за вълка; селската хайка така и не успява да му види сметката на същия този вълк – последния оцелял от скверната инсценировка на лов, организирана заради пърдящия Президент.
И още: в „Свети Вълк” въпросът с Вярата всъщност съвсем не е еднозначно, само откъм скепсиса и иронията решен. За Странника повествованието съобщава: Той знаеше, че има бог, но не вярваше в него; при Полин нещата стоят така: … разбра, че Божият гняв я застига. Но защо беше толкова гневен? Та тя дори не вярваше в Него.
Да, Храмът се е килнал. Но пък покрай строежа му сме мярнали един глух общ работник. Дето ей тъй, пътьом, казва разни неща на Странника, неща из Коринтяни. Същият този глух бачкатор накрая, след слагането на кръста, полита от кубето без въжета, без крила, а на земята не откриват тяло.
Ето така и толкова за безверните и вярата. За надеждата на безнадеждните.
Безжалостен и в същото време говорещ откъм пощадата, саркастичен и заедно с това искащ милост за всички нас („ний всички сме деца на майката земя”), последният роман на Елена Алексиева е важен текст. И понеже, без да губи чертица от лицето си, звук от единствено своето си, застава в някакъв смисъл до „Камбаната” (Недялко Славов, 2016) и до „Мир вам” (Емилия Дворянова, 2018). Макар тези пък двата опуса да са толкова различни един от друг, макар „Свети Вълк” да е чужд на всяко от споменатите произведения и като тип интелект, диктуващ писането, и като азова стилистика.
Защо тогава, настоявайки на отделното и уникалното, все пак виждам „синтаксис”, обвързващ трите творби?
Защото, бидейки на създателите си, бидейки себе си, те са и още нещо: силни инкарнации на духа на времето-и-мястото, отговори на сегашна тукашна потребност от кураж и подкрепа, поемане на мисия.
„Хайде-хайде, писането не е това, не е заради среща с другите, а единствено заради срещата със себе си, то е егоцентризъм, удовлетворяване на личностна необходимост!”
Не се бой, когато текстът се окаже събитие отвъд избора и представите на автора.
Хората всичко разбират и въпреки подробностите, са истински благодарни.
7.05.2019
