„Малко късмет за по-късно”, 2017, България, 98 минути, режисьори и сценаристи: Чавдар Живков и Александър Смолянов (по книгата на Палми Ранчев), продуцент Вера Шандел, оператор Димитър Костов, музика Гаро Ашикян, в ролите: Цветан Алексиев, Явор Борисов, Филип Трифонов, Стефан Денолюбов, Глория Петкова и др. Разпространява Purple Rain
Социалният реализъм в нашето кино е пуснал здрава нишка, която лека-полека свързва най-ярките примери от жанра, като започнем с „Урок“ и „Слава“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов и стигнем до „Посоки“ на Стефан Командарев – човекът на фокус е добър, но и донякъде наивен балък, който обикновено има нужда от пари и изпада в абсурдни ситуации в опитите да си ги набави. Нелепите сюжети обаче не са провокирани от някакво режисьорско намерение, както е, да речем, при Рой Андершон, а възникват чисто и просто заради обществото и неговата лошотия. В тази картинка градът, ако го има, също е враждебен, комфортните места за героите в него са по-скоро гарите, крайните квартали, опустелите райони и подлезите…
Такъв е и случаят с „Малко късмет за по-късно“ – всичко, изброено дотук, присъства във филма, а, ако това веднага ще прозвучи отблъскващо за някои зрители, бързам да кажа, че в него има нещо много искрено и естествено, което донякъде се дължи и на достоверната актьорска игра. Но един слой под нея стои литературната основа, върху която стъпва сценарият – разказът на Палми Ранчев от 2006 г. със същото заглавие, зявъртян около случайна среща на двама бивши боксьори в трамвая. Общото помежду им е рингът, който като юноши ги е събрал за мач един срещу друг (и ще събере отново накрая), както и крошетата, които животът здраво им нанася през последните години. Диалогът в него, типично за Ранчев, е уличен, простичък, но и донякъде мъдър, човешки, за щастие, успешно пренесено и на екрана. Щафетата нататък е поета от въображението на режисьорите дебютанти Александър Смолянов и Чавдар Живков, които разказват историята на тези двама градски клетници до съдбовната им среща около халите и дори ги „разпределят” помежду си, на което се дължат някои разлики в различните части на филма – Смолянов е режисьор на първата част, когато се запознаваме с Денчо (Цветан Алексиев), а Чавдар Живков – на тази с Явор Каменов (Явор Борисов).
И така, с първите кадри рязко сме хвърлени в живота на Денчо – някога млада надежда на българския бокс, днес чака трето дете в тясната си каравана, паркирана в опустелите части около железопътните релси в София, и се опитва да свърже двата края с работа като общ работник и хамалин. Макар очевидно да догонва 40-те, в него има нещо жилаво и по младежки будно, той е добродушен наивник и голямата му мечта е да стартира честен бизнес, за което, разбира се, са нужни и пари. Това е и причината да го видим в серия от злополучни ситуации, на които не липсва (за радост) и чувство за хумор. Заслуга тук има и естествената игра на Цветан Алексиев, когото сме свикнали да виждаме по-скоро на сцената. Той достоверно влиза под кожата на героя си и внушава умело трагедията на неговия живот – дали заради слабост на характера (а може би гордост –никога не взима пари назаем) или просто защото Бог не му е оставил „малко късмет за по-късно”, той не успява да стъпи окончателно извън порочния кръг на уредените боксови мачове и така и не слиза от ринга, за да започне най-накрая своя почтен живот. Надеждата за него обаче сякаш остава другаде – в семейството, сякаш пренебрегвано от него, и в големия му син, който също тренира бокс, но видимо все по-малко се вълнува от него.
Малко по-различно обаче е положението с Явор, макар сходства да не липсват – самовглъбен и сериозен, някога той е шампион и също има светло бъдеще, докато постепенно не започва да се забърква в неприятности и да губи форма заради алкохол, наркотици и нощен живот. Любопитно е, че Борисов също е театрален актьор, при това най-вече в Сатиричния театър, но в неговата игра също няма емоционално излишество. Дори напротив – той е пестелив и предизвиква доверие. Стилистично обаче в тази част се забелязват немалко разлики с предходната – Чавдар Живков често предпочита заиграване с фокуса на камерата, повече близки планове, повече ретроспекции, малко по-интимно, по-драматично усещане, по-малко хумор и повече внушение за сила на характера и воля за промяна.
Ето защо срещата между тях двамата на ринга е толкова любопитна – за тези двама души боксът е едновременно и единствен изход, и задънена улица, и дом. Дали от развоя на мача зависи бъдещето им, е храна за размисъл, макар отвореният финал често да не се харесва на зрителя. Във всеки случай филмът „Малко късмет за по-късно“ надзърта в този свят през шпионката (виждаме и легенди на бокса като самия Палми Ранчев, Емил Чупренски, Цачо Андрейковски, Илия Аспарухов, Вичо Балабанов) и ще донесе повече емоции на феновете и по-близките до спорта, които могат да уловят в него и някои скрити нюанси. За мен обаче това е филм, който може и да не добавя нещо ново към вълната на социалния реализъм, но и не разочарова симпатизантите на жанра, който напоследък сякаш е във фаза на отлив.
