Цвета Делчева. „Отворени възможности“. Стихове. София: Ерго, 2019. Цена 18 лв.
„(…) Приятелката е носителят/ на информацията за нашите тайни/ и дори да излиза от употреба,/ няма да я прехвърлим на по-нов.“ Това са неудобни стихотворения: неудобни за авторката, неудобни за читателя. В тях има признания, които няма да бъдат направени наяве. Една поетика на несигурността – и най-вече на отдалечаване от несигурността. Повече истина (и по-малко прилагателни имена). Повече себе си. Приемане, но не и примиряване. Цвета Делчева пише фино и остро, с нарастваща еднозначност. В „Отворени възможности“, над 180 страници стихотворения, има творби, предимно непубликувани до този момент в другите й, преведени и в чужбина, стихосбирки. И много горчивина в самоосмислянето. И отстраняване от себе си. Достойнство. „Една друга се изповядваме./ Една друга не се съдим./ Прощаваме си една на друга“.// Но споделим ли нещо хубаво, и то веднага се пресича.“ „Отворени възможности“ ни прекосява – и пресича. Разваля хомогенността ни, както казва речникът. И слава Богу.
Екатерина Григорова. „Празна зора“. София-Лондон: Смол Стейшънс Прес, 2019. Цена 12 лв.
И в третата си книга Екатерина Григорова показва класа в усукването и опъването на смисъла – докато той започне смътно да смъди. Ето как: „Най-после сме заедно, /залепени една в друга сиамски близначки:/ ако на едната й се пие вода,/ другата не може да й донесе“ („Сиамски близначки“). Мисля, че това стихотворение е своеобразна матрица на лирическото преживяване у поетесата: и близостта ощетява. Тук бих прибавил и още един нюанс: „да се говори за половете ми е неприятно от дете“, пише в друго стихотворение Екатерина Григорова. Не бих искал това твърдение да се чете само като свързано с биологическия пол. По-скоро съединяването на двете половини винаги ни дава нещо повече или нещо по-малко от целостта – защото, все пак, някога е имало счупване, шум. Нито сам, нито заедно… Стихотворенията в „Празна зора“ имат много силна текстура. Но и когато фиксират преживявания и пейзажи в чужбина, те не ги превръщат в екзотика. На мен любими са ми стихотворенията от първия цикъл – тези, които назовават слабите места на детството и надмогването им.
Цветанка Еленкова. „Седмият жест II“. София: ВС Пъблишинг, 2019. Цена 10 лв.
Първият том на „Седмият жест“ излезе през 2005 г. – и вече е преведен като самостоятелни издания в Сърбия, Англия и Франция. Сара Краун в лондонското сп. „Поетри Ревю“ писа, че „Четени заедно, стихотворенията преливат едно в друго, представлявайки един приятен мишмаш от анекдоти, образност и домашна мъдрост. Взети поотделно обаче, те въздействат по-остро“. Предполагам, че редактираното от Яна Букова продължение ще има същата щастлива съдба. Единствената промяна в отзива на Краун, която бих направил, е да сменя домашна с православна мъдрост. Защото това е посоката, в която Цветанка Еленкова изтегля своята стилистика – и „Седмият жест II” дава израз на всекидневното духовно рвение, което лъкатуши през метафоричните подробности в търсене на иконата на стиха.
