Симфоничният сезон на оркестъра на Пловдивската държавна опера бе открит със знаменателно завръщане на дългогодишния главен диригент на състава Георги Димитров. Приветства го публиката, бе приятно да се види, че в залата има много хора с памет за неговите концерти. Не са забравили, че големият музикант е посветил десетилетия от живота си на музикалната култура в Пловдив, където и до днес живее. Приближавал ги е до музиката – с високия си критерий, с чувствителност, с любопитство към непознатото. И сега програмата, която бе подготвил, събра на пръв поглед несъбираемото – творби от Иван Спасов, Шуберт и Дебюси, прелестна интелектуална енигма, адресирана към слушателя с култура и въображение. Откри вечерта с клавирния концерт на Иван Спасов. Тази композиция го свързва с Пловдив и оркестъра – дирижира я през 1996 г. в концерт по случай 50-годишнината на Пловдивската филхармония като неин главен диригент, а Роксана Богданова, която е много свързана с музиката на Иван Спасов, бе първата солистка на концерта след автора. Днес традицията продължава – солист на концерта бе младият Димитър Наков, ученик на проф. Богданова. Посветен е в клавирната музика на Спасов, изсвирил е всичко, което композиторът е написал за пиано. Може би затова прочитът му блести с цялостност, с дълбочина, с някакво метафизично излъчване, което обгръща с мощно звуково въображение оркестровата тъкан, задава й параметрите на своето обагрено тоново излъчване. Естествено, това впечатление не би било реално, ако диригентът не стимулираше и не респектираше този тип взаимност в сложната тъкан на творбата, изваяна през серията, през алеаторните модели, които вибрират в основните тембри на струнните, медните и пианото в тънки динамични констелации, издържани със знаков инструментализъм от отделните групи-пластове. През 1976 година, на първото изпълнение, когато Спасов бе на пианото, а Константин Илиев на пулта, концертът пробиваше съзнанието със смелата за времето си клавирна концепция, открояваща се сред оркестровите звукови острови. Сега, след повече от 4 десетилетия, творбата вълнува с импресионистична, обагрена красота, с естетска инструментална игра върху консолидиращия клавир, импулсирана и удържана от Димитров и Наков в абсорбиращ съвместен прочит. Вълнуващо бе преживяването и за публиката, която следеше музиката напрегнато, излъчваща внимание, разбиране.
Впрочем, така изсвирен, клавирният концерт бе релевантен жест към Ноктюрните на Дебюси, изсвирени накрая, които рамкираха програмата след прозвучаването на още един смел за времето си експеримент – на 18-годишния Шуберт, който в своята трета симфония продължава да търси „нова виенска интонация” след мощните си предшественици, наричани днес виенски класици – Хайдн, Моцарт и Бетовен. Не напуска изцяло сянката им съвсем младият Франц Шуберт, но колко от своя финес и елегантна експанзия е нанесъл на нотния лист, сякаш ни казваше големият майстор на пулта: с изисканата фраза, със създаващите специфична тръпка във формата хармонични обрати, с темповата ескалация, с привнасящите драматизъм контрасти, с въздушната лекота на инструменталните решения – поетични дуети между флейти и кларинети (изваяни впрочем от солистите в оркестъра), пастелни сола на обоя – всичко енергийно обновяващо се през крепките тути епизоди, в които Димитров властно преодоляваше опасността от прекомерност. Оркестърът го следваше – с мярка в решението на контрастите, в динамичните колебания, в зареждане на танца с енергията на епохата, в поезията на кантилената (обой и фагот). И от менуета-лендлер към тарантелата с пъстро гарнираната ритмична формула, с необходимия заряд в постоянно интензивното и затова не монотонно движение, в което „интригата” от почти изрядния щрих на оркестъра стопи времето, финалът мина „на един дъх” – чиста оркестрова бравура!
А после музиката на движението и времето отново отстъпи на музиката на пространството и образа. Както вече споменах, Ноктюрните на Дебюси за мен дойдоха напълно логично след концерта на Спасов като изначално нанесени цветове в звуковото пространство, което десетилетия по-късно ще пресъздаде българският му колега. (Защо ли си припомням идеята за сферичното време..?) Връщам се към фината бленда в прочита на „Облаци”, към внимателното движение, към разпределянето на музикалното време в дефиниране на пространствената илюзия, извор на латентна меланхолия. Звукът на оркестъра прелива в мекота и багри, в някаква красива отнесеност, в ясно доловима прозрачност… ”Празници” донесе усещането за мистерията на тайнствено шествие с удържана дистанция на звука, в острата щекотливост на ритъма. Мистерийният характер някак бе поощрен от диригента в извеждането на ладотоналните смени, на хроматичните контрасти, на взривовете в развитието на структурата… С въздействаща приглушеност. В „Сирени”, третото последно ноктюрно, пеенето на женския хор на Държавната опера ми напомни за пореден колко много липсва хоровият диригент Драгомир Йосифов в софийското пространство. (Впрочем, листата на липсващите става все по-дълга). Древно е това пеене! Дотолкова хомогенно, нематериално ми звучеше, като че тези гласове наистина идваха от подводие, разгъваха много сложната фактура (не случайно ноктюрните често се изпълняват без „Сирени”) с притаена чувственост, отдадени на по-приглушения тонален колорит, угаснал в потъналата в тишината си мажорна тоналност – изпипано, безизкусно прошепнато.
Разбира се, концертът бе успех – и музикантски, и публичен (понякога тези две зони се разминават). За мен реално музиката би имала успех и надмощие, ако можех по-често да слушам музика, прочетена от Георги Димитров. Трябва да се разбере най-сетне, че по-активното присъствие на такива диригенти в концертния ни сезон е съществено за вкуса и културата на публиката. На музикантите също!
