„Колибри” с помощта на просветения оформителски вкус на Кирил Златков събра в общо издание два върха в българската рецепция на „Дама Пика”– превода на Атанас Далчев и илюстрациите на Ясен Гюзелев.
Гюзелев създава своя цикъл от 13 работи върху произведението на Пушкин по поръчка на китайско издателство преди повече от 20 години и те, подобно на илюстрациите му към „Алиса”, стават емблематични за цялото му творчество.
„Дама пика” го отвежда в любимия му XIX век, на който принадлежат повечето от писателите, способни да разпалват въображението му: Карол, Колоди, Уайлд, Ръскин, Дикенс, Конън Дойл… И самото рисуване на Гюзелев сякаш е на художник оттогава, което не му пречи да е постмодерен артист.
През XIX век започват културни процеси, които ще родят модернизма с характерната за него промяна в изобразяването на реалността: деформирането й до неузнаваемост и дори направо изчезването й. Но същевременно всичко това още не се е случило, преклонението към старите майстори и доверието в мимезиса не са отменени. Такава е и нагласата на Гюзелев, той допуска в изкуството си влияния на модернизма, но определено не иска да е модернист. Както прарафаелитите, до които по някакъв начин е близък, хем са първият авангард, хем са отрицание на авангарда.
В контекста на своето време илюстрациите на Гюзелев участват в постмодерната офанзива за връщането на реалността в изкуството, независимо че тя самата вече е изгубила метафизическата си устойчивост и се е превърнала в собствената си симулация. И Гюзелев, докато я възпроизвежда с добросъвестността на класик, я зарежда с нереалност, мистифицира я, докарва убедеността в съществуването й до парадокс.
Става дума, разбира се, за човешката реалност… Това произведение на Пушкин вероятно е най-късият път в руската класика, по който можеш, без да напускаш реалността, да се усъмниш в нея. Защото тя там е в такова съприкосновение с фантастичното, че „почти да му повярвате”, както казва Достоевски. И главният герой Херман му вярва – и то без „почти”, което е границата между нормалността и лудостта, така че накрая полудява. Всичко, което се случва и претендира, че е в „Дама пика”, е тайна и за Херман единствената надежда да прекъсне безнадеждността на битието е да я разкрие. Убеден е, че тя е известна, но подозира, че няма да му я кажат, за да си остане нещастник като другите. Именно подозрителността е общата поетика в илюстрациите на Гюзелев, която се стели като кафяво-зеленикава мараня над петeрбургските улици и избива в лицата.
Тази битийна ситуация буквално е разиграна като игра на карти. Хазартът дава израз на таящия се дори у пресметливия немец Херман стремеж за среща със съдбата „очи в очи”. За да я превърнеш от неведома сила, която движи живота ти отдалеч, в участник в играта, когото да надиграеш, си готов да заложиш всичко. Изчезнала е не само границата между нормалността и лудостта, но и между живота и смъртта.
И героите на Пушкин са изобразени от Гюзелев в едно такова човешко пространство със смътни граници, където те не са нещо повече от фигури върху карти за игра.
