„Преплетените истории на Балканите. Понятия, подходи и (само)репрезентации“ под редакцията на Румен Даскалов, Диана Мишкова, Чавдар Маринов и Александър Везенков (София: Издателство на НБУ, 2019), том 4
Съвсем наскоро в българското публично пространство Харалан Александров за пореден път геройски се изпъчи на амбразурата срещу картеча от публичен гняв и се усъмни в турското робство. Това даде повод на мой приятел да се възмути: „Кому е нужно това? Защо ровят, защо унищожават това, което имаме?“ Подробностите от спора ни са излишни, но той е илюстрация на две трудно съжителстващи позиции (със сигурност, не единствено възможните) към историята като средство и историята като познание. Зад твърдението на Харалан Александров има убедителни исторически основания, споделяни от не малко институционализирани историци, но също така и никакво възприемане на детайлите на тезата от страна на заинтересованото общество. В този класически клинч между невъзприемчивия национален консенсус и критическото историческо изследване вече имаме достъп до още доводи, още интерпретации и възможни подходи… но не и лесни отговори.
Става дума за наскоро излезлия 4-ти том от поредицата „Преплетените истории на Балканите”. Този сборник съдържателно и концептуално е неразделим от предхождащите го три (том 1: „Национални идеологии и езикови политики“, том 2: „Пренос на политически идеологии и институции“ и том 3: „Споделено минало, оспорвани наследства“), но темите, засегнати в него, заслужават отделно внимание. Те ще ни послужат да го сравним с останалите, да го разберем в общия им контекст и да очертаем споделената им посока и място в настоящия научен и обществен дебат, местен и международен. Да, хоризонтът на авторите се простира отвъд национално-български форматираната историография, а се стреми да я постави наред с историческото само/разбиране на нашите съседи в по-широкия европейски или западен наглед към региона, наричан „Балкани“.
Обещанието от подзаглавието на тома е авторите да се посветят специално на различния начин, по който се нарича и схваща „територията“ (географска и историческа) на нашия регион, на подходите и скритите обществени и политически залози, стоящи зад различните му имена, и, разбира се, разнообразните стратегии, чрез които разни научни, политически и образователни институции, групи и индивиди (само)представят и описват регионалната си обособеност пред собствена и външна публика. Основната хипотеза е, че тези понятия, подходи и (само)репрезентации се оформят в контакт и зависимост една от друга, въпреки че не винаги си дават ясна сметка за това. Усилието на авторите се приема като естествено продължение на особено силната вълна от изследвания и концептуализиране на Балканите от края на XX век, но включва и по-ранните опити на историците да легитимират Балканите като самостоятелна научна дисциплина (особено след Първата световна война). Новото е в желанието да се постави акцент не върху представите, наложени от външните наблюдатели и авторитети, а да се види какво и защо тукашните научни деятели правят с историческите реалности на Балканите.
В първата глава „Балканите: регионът и отвъд“, чийто автор е Румен Даскалов, се прави преглед на най-устойчивите опити, захранвани от различни хуманитарни дисциплини, да се обяснят Балканите като регион и изследователско поле. Целият набор от академични конструкти заедно със специфичния дисциплинарен контекст на употребата им се прилагат, за да се обозначат местата на препокриване или разминаване със защитавания в различните томове на „Преплетените истории на Балканите“ подход. Когато става дума за поставяне под знаменателя на „общата балканска култура и манталитет“, „вместо да подходим към подобни характеристики с идеята за истина или неистинност, ние се питахме за тяхната социална обусловеност и тяхната функция за (културната) самоидентификация чрез дистанциране от Другия…“ Манталитетните етикети, след като „се отлеят в стереотипи и бъдат имунизирани против промяна във времето, функционират като реторически средства в различни социо-политически ситуации и губят основанията си в първоначалната ситуация, която ги е породила, а с това и правдоподобието, което може да са имали.“ (стр. 24) В този ракурс се разглеждат и опитите да се наложи longue durée перспектива към региона; той да се чете изключително в дихотомията модерен/недоразвит; да се очертават различните антични, византийски, османски, хабсбурски и пр. наследства (Мария Тодорова) и присвояването им от отделните нации – „Тъкмо като се покажат паралелните и често съперничещи си претенции към наследства и предци или тяхното отхвърляне, може да се разбере колко тясно свързани са били и още са балканските народи, дори когато се опитват да си изкопаят изключително тяхно минало, национализирайки историята.“ (стр. 43) Като своеобразно общо верую се прави обобщението: „В нашата работа, която беше доминирана от транснационалната програма, авторите избягват да дефинират граници и да дават есенциалистки определения на Балканите, било в понятията на аисторични културни черти, било дори като структурни определения чрез дългосрочни признаци.“ (стр. 36)
Тук прибързано бихме могли да припознаем направеното от авторите с една често автоматизирана интелектуална традиция, очертана от Фуко, Едуард Саид и критиката на ориентализма/балканизма, която тълкува знанието като стратегия за овладяване и подчиняване на обекта на изследването, или пък със самоцелен деконструктивизъм. Всеки един от анализите в тома борави непосредствено с данните, от които се интересува, а това усилие, съчетано с доброто познаване на средата (пространствено и темпорално четена), помага на авторите да отличат мотивациите на всеки един познавателен избор, а не толкова да го разглобят и захвърлят, защото няма стойност или е фалшив.
Статията на Диана Мишкова е върху академичните балканизми или как местната наука започва да произвежда собствени разкази, понятия и подходи към региона, с който се идентифицира. В допълнение на анализа на Даскалов, където акцентът пада върху „западния“ поглед и разбиране, Мишкова се занимава с балканистиката in situ. Разбира се, местната наука се влияе от това как Западът говори за Балканите, но в не малко случаи тукашните дискурси успяват да повлияят както на външните схващания, така и на останалите „местни“ науки. В текста се разграничават три основни периода. До Първата световна война балканистите боравят най-вече с лингвистиката, фолклористиката и етнографията, като се „преследва преди всичко идентифицирането на чужди елементи и заемки в националния характер“. (стр. 80) Между двете войни заниманията с Балканите започват да се институционализират, като общо споделеният е еманципацията на стигматизирания образ на Балканите (в резултат на отминалите войни), и така разказът за тях „приема едновременно регионалистка и автохтонистка насока. … Очевидната цел на балканолозите е да реабилитират Балканите и да преобърнат радикално техния негативен смисъл“. (стр. 88) Въпреки че това е ясно заявена програма в няколко от регионалните столици, прокламираният сравнителен подход рядко се материализира в конкретни изследвания. Остава повече реторика, обвързана с текущите регионални политики на отделните национални държави.
През Студената война геополитическата конфигурацията се променя чувствително и въпреки че Балканите са разделени от „Желязната завеса“, през 60-те и 70-те балканистиката бележи своеобразен пик и интернационализация. Диана Мишкова забелязва любопитен синтез, но и вътрешно противоречие между автентичния научен интерес и нарасналата институционална и властова подкрепа: „Балканистиката е както излаз на световната сцена – стремеж да принадлежиш и да допринесеш към по-широкия свят, така и сцена за изявя на национално провинциалното. … Тя е място както за подривна културна интимност между професионални учени, така и за демонстрация на лоялност към центровете на властта.“ (стр. 121). Все пак, остава пространство за автономно интелектуално действие: „регионалистките идеи не съществуват само за да служат на политически цели. Дори ако научна аргументация и политически намерения често се преплитат и подхранват взаимно, това не означава, че официално пропагандираните и научните регионалистки дискурси непременно се препокриват.“ В това усложнено, преплетено с властта и идеологиите му поле се наблюдават и редица парадокси: „Често националистични аргументи биват привеждани, за да се защити един регионалистки проект, а интерпретацията на (наднационалния) регион често служи, за да подкрепи даден национален проект.“ (стр. 133)
Александър Везенков не изневерява на характерния си прецизен (даже педантичен) стил и в настоящата си студия върху „Преплетените географии на Балканите: за границите на региона и на дисциплината“ се захваща с обширен историографски материал, за да разчертае маршрута, по който се движи географското и историографско понятие за Балканите и/или Югоизточна Европа. Водещият принцип, който той открива при всички реконфигурации и напасвания на границите на региона (и дисциплината), се свежда до следването на политико-историческите пулсации около него. Първоначално територията се обособява под названието „Европейска Турция“ в противовес на оформящата се представа за „същинската Европа“ и ясно се дефинира чрез „военната граница“ между Османската и Хабсбургската империи. В процеса на разпад и обособяването на конкуриращите се национални държави в тези пространства се появява образът на „многообразието“ и „балканизацията“, а междувоенното разширение на Румъния и Югославия обуславя и включването на бившите австро-унгарски провинции и техните характерни наследства.
За да илюстрира не абсолютния характер на пространствените граници и как, ако не се подлагат на проверка, те могат да имат изкривяващ ефект върху изводите, които науката прави, Александър Везенков се спира на два по-частни случая и връзката им с Балканите: 1) балканския град и 2) комуникациите през XIX и XX век, а също и как темпът на проникването им променя „формата“ на региона. В първия случай използването на „балканския град“ като особен изследователски обект целенасочено изключва ислямския/османския му аналог, за да оправдае извода, че „балканските градове имат самостоятелна, дълга и богата история, която започва от Античността, продължава през византийско-славянското средновековие, след това претърпява мощни ориенталски влияния, но се модернизира по европейски образец през XIX – XX век.“ Така градът е пример за преднамерения стремеж балканското да се еманципира от османското минало без оглед на историческите и материални съответствия помежду им (стр. 223).
Във втория случай, чрез една още по-любопитна възстановка, проследявайки скоростта, с която се предават пощенските пратки, Везенков с математическа убедителност показва, че съвременната представа за Балканите като очевидна връзка между Изтока и Запада категорично се разпада и не важи за типичния „балкански“, тоест османски и пост-османски период на региона, когато т.нар. полуостров е по-скоро остров, а основните комуникационни връзки на Запада с Изтока го заобикалят. Когато все пак Балканите трябва да се свържат със Запада, това става през имперския център или околните пристанищни градове (на Дунав или околните морета). (стр. 259) Разбира се, този пример може да послужи като метафора и на по-общите културни процеси и отлагания, които носят потенциала драстично да променят приетите за даденост граници и етикети.
В края на изложението си Везенков забелязва нещо важно за концептуалната рамка и отклоненията от нея под натиска на емпирията. „Преплетените истории на Балканите много често са преплетени с външния свят. По много други поводи в работата си по настоящия проект ние не откривахме преплитания помежду отделните балкански страни и нации, а връзките сочеха директно някъде навън. На пръв поглед -фрустриращо за едно проучване на преплетените истории на Балканите, но всъщност много информативно за историята на изследваното пространство: не можем да разберем историята на отделните страни без съседните, но и не можем да се затворим само в границите на „Балканите“, нито да търсим връзките с външния свят само в един по-голям регион, било то Европа, Средиземноморието или Близкия изток.“ (стр. 279)
В непосредствена връзка с текста на Везенков и темата за балканския град (тук нарочно нарушавам последователността в тома) е проучването на Чавдар Маринов върху „балканската къща“ и усилията на най-вече експертни, но и по-популярни разкази да национализират наследството на „народната къща“ от османския период на Балканите (както по-неутрално я нарича авторът). Той очертава различните начини, по които разказите в Румъния, Сърбия, Албания, Македония, Гърция, България и Турция присвояват едно доста близко и трудно различимо по етнически признак наследство. Интензитетът и категоричността на тези проекти варира, като румънският е най-плах и периферен с относително слаб залог, а българският и турският са в другата крайност, защото обвързват „народната къща“ и нейния характерен облик с националното възраждане (в българския случай) и с националната идентичност въобще (в турския). Тези категорични представи отиват и далеч отвъд експертните разговори, а чрез туризма и литературата/киното влияят нашироко. Разбира се, тези процеси имат и вътрешна динамика. В началото на самостоятелното съществуване на балканските държави на този тип архитектура не се обръща особено внимание – голяма част от това наследство, считано за ориенталско, турско, се унищожава. Аналогично с други феномени процесът по припознаването на местната традиция получава импулс от западните почини в тази посока – сецесион, ар нуво, баухаус – като акцент върху простото, естественото и функционалното. Щастливо съвпадение между модерност и уклон към корените на Балканите. Посещението на Льо Корбюзие на Балканите през 1911 г. не остава незабелязано… Не е рядкост обаче в определени случаи сръбски и гръцки автори, например, да използват избирателно доводите на другата страна, за да потвърдят собствената си версия при адаптирането на османското наследство към дългия национален разказ. Изводът е, че старите „турски“ къщи се присвояват символно и се „национализират“, въпреки определени разлики между националните контексти. В някои случаи те са ревниво защитавани като единствено свои, а в други се допуска по-широк балкански или дори средиземноморски обхват в контекста на някоя панбалканска програма, но всеки път по имплицитен начин се подкрепя съответната национална кауза. (стр. 480)
Обособих досега представените студии, защото те се открояват не само по обем и обхват, но и като кохерентност на речника и подходите. Не че останалите текстове са чужди, но особено на фона на първите три тома от поредицата „Преплетените истории на Балканите“, където отделните изследвания са обединени по-монолитно от общ подход и съизмерими обекти, тук има определена хлабавина в това отношение. Която не е задължително лоша. Напротив, виждат се възможните нюанси и корективи към монопола на едно нормативно тълкувание и оценка.
Текстът на Андреас Либератос се захваща с противопоставянето на „европейското“ и „турското“ време или по-точно – различния начин то да се мери. При пристигането на „Европа“ в „Ориента“ външният наблюдател неизбежно конструира своето превъзходство във владеенето на времето в противовес или като компенсация спрямо „обърканата“ и безхаберна алатурка, където времето няма такава стойност. Така се конструира един устойчив стереотип за балканското пространство и време, който се възпроизвежда и използва с различен оценъчен знак и от двете страни: Европа, за да проектира собственото си превъзходство и власт, а „Ориента“, за да мотивира модернизацията си или – в обратния случай – да се „завърне“ и (само)представи чрез автентичните си ислямски корени. Авторът успешно разколебава това прибързано и абсолютно противопоставяне, като отчита вариациите, различната география и хронологията на разпространение на различните способи за отчитане на времето. Например, сравнително рано – особено в европейските владения на Османската империя, където има и значително християнско население – класическата европейска часовникова кула се разпространява из неголеми, но значими кръстопътни селища, за разлика от Анадола и имперските центрове. С това наблюдение Либератос изглежда да демонстрира още веднъж необходимостта регионалните граници и имената да се слагат не по принцип, а с оглед на конкретния феномен, който описват. Спомнете си убедителната теза на Везенков, а и на Чавдар Маринов, че балканският град и балканската къща не са точно и единствено балкански – съществуват техни аналози и в Мала Азия. А възстановката в статията на Либератос по-скоро потвърждава наличието на собствено балканско, междинно пространство, характеризирано от някакъв провинциален компромис между имперски/ислямски изисквания и местни интерпретации, вдъхновени от предполагаеми „европейски/пред-османски“ модели.
На по-различен етаж се поставя статията на Константин Йордаки върху румънско-българския конфликт за Добружда (1878-1957), защото обсъжда връзката между чисто политическия, геостратегически спор, а често и война между Великите сили, Румъния и България, и постоянната им двупосочна връзка с по-специализираните (най-вече историографски) разбирания за принадлежността на Добруджа. Изложението следва динамиката и наслагванията на тясно националния проект (румънски и български) и отстояването му насред международното положение и водещите позиции и дискурси на Великите сили, както и включването на т.нар. публична дипломация – в случая на балканските държави като компенсация на тяхната военна и икономическа слабост – и повлияването на гражданското мнение из Европа в подкрепа на една или друга кауза. От една страна, тук се вглеждаме не в Балканите, а в един техен под-регион, и от втора, тук боравим не с тесен „академичен“ разказ, а с политическа, медийна и обществена програма с траен ефект. До компромисното решение – мирното поделяне на Добруджа – се стига под монополния диктат на Третия Райх, но и заради относително не централната роля на Добруджа в националното въображение – в българския случай е изместена от Македонския въпрос, а в румънския – от Трансилванския/Бесарабския. Анализът не се влияе от национално установените клишета и справедливо претегля изменчивото поведение на всички въвлечени страни.
В другия край на скалата за обществена тежест е полето, с което се занимава Ада Хайду – опитите на архитектурната и изкуствоведската гилдия в Румъния, Сърбия и България да изобрети свой национален архитектурен стил. Интересното е, че траекторията на тези усилия следват доста точно набелязаните криви в развитието на балканистиката и балканските изследвания (Мишкова и Везенков). Първоначално се възприемат западни, предимно австрийски модели за ориентализация, византизация на класическата академична архитектура. Но дори и в по-нови времена в публичния разказ трудно пробива път констатацията, че Банята, Халите, Синодалната палата в София са академичен пример за т.нар. нео-византийски стил в българската архитектура. Хайду обяснява това колебание на обществената памет с алюзиите за Византия, които директно препращат към неласкавия образ на „гръцкото“ в българската национална култура на Възраждането и не са особено престижни извън средите на архитектите (стр. 466). Прилага и много любопитната история за проваления конкурс за изграждането на Национален музей на Възраждането в България. Трудното изобретяване на някакъв собствен национален стил у нас се свързва и с наследения ресурс. Румъния и Сърбия, например, дори Гърция, със средиземноморския си „излаз“, са по-периферни „османски“ страни и съответно имат алтернативи и други материализирани влияния и традиции, подходящи за национална експлоатация. Но с идването на модернизма се реабилитира автохтонното, народното и простото, за да се опре отново до повсеместни присвоявания на османската народна къща (както я нарече Чавдар Маринов), или, както по-често се предпочита, на предполагаемото пред-османско наследство, оцеляло и примесено с османски влияние, но все пак материализирало се в автентично „наша“ архитектурна форма.
Статията на Росица Генчева остава най-подир, но и като че ли е и най-отдалечена от „балканистичния“ фокус на тома. Както Мишкова пише, Студената война въвежда различни оси на разделение и препокривания между страните от Източна Европа. Затова и темата за националните музейни експозиции (българска, гръцка и унгарска) и съответно, инструментализирането на съдбата на евреите в историята на тези страни от времето на Втората световна война на територията на Музея „Освиенциум“ изглежда по-подходящо за друг аналитичен контекст. Не че няма общо между усвояването на паметта за Холокоста в предимно национални категории и „балканската къща“, да кажем, но констелациите, които трябва да се въведат (липсата на съветския корелат е най-очевиден), са по-различни и изискват доста уговорки. Статията все пак е любопитен бонус.
Накрая, без да мога да изчерпя „красивите“ детайли, в които влизат всички статии, включени в тома, ще трябва да споделя някакво свое по-общо впечатление. Много плоско би било, ако читателят се поддаде на автоматичното разграничение (подхранено навярно и от прекалено синтетичния преразказ на изложените тези) между една „международно, либерално“ ориентирана наука и „местната, собствено национална“ изследователска кауза. Бих искал да излезем от това елементарно инструментализиране и релативизиране на познавателното усилие, за което споменах в самото начало. Всъщност, текстовете в „Преплетените истории на Балканите“, които преди българския си превод са издадени на английски[1], се целят в чуждата и местната балканска аудитория с еднакво критичен заряд. Даже рискуват „да отрежат балканистичния клон, на който стоят“, както сериозно се пошегува Диана Мишкова по време на представянето на тома в НБУ (15 май 2019 г.). Тепърва може да се очакват и други отзиви от местната историческа гилдия по повод четирите томи… макар да мина доста време от публикуването на първите три. Именно като принос към възможния тукашен дебат ми се иска да коментирам и рецензията[2], която Аугуста Диму публикува по повод същия четвърти том, за да видим в каква посока вървят критичните доводи на един страничен наблюдател – хем от Балканите, хем не съвсем.
Ако, например, българските рецензенти биха се спрели върху конкретни, пропуснати детайли и тяхното несъответствие със споделената от авторите интерпретативна посока[3], то „международният“ читател вижда дефекти в липсата на ясен принос към големите обяснителни парадигми, с които се борави в книгата – по-конкретно, става дума за т.нар. преплетена история/entangled history/histoire croisée. Диму съжалява, че редакторите на томовете не посмяват да ре-концептуализират и всъщност не допринасят за обогатяването и коригирането на тази парадигма. В отзива си Аугуста Диму се пита „Дали томът е добър исторически анализ, защото се позовава на преплетената история като метод, или защото практикува умело контекстуализирана, съчетаваща различни гледни точки, обхватна транснационална история?“ Според нея е пропуснат шансът преплетената история, която до момента се заявява предимно като силна теоретична програма, да бъде проверена практически и адекватно оценена в рамките на обхватен сравнителен проект. Темата за Балканите е благодатна, за да се отчленят някои от очевидните слабости на преплетената история, а именно неспособността й да засича властовите йерархии и хегемонията, които изкривяват отношенията и реципрочността на връзките между отделните социални и институционални агенти на терен. Диму смята, че много често този метод се свежда до регистрирането на преноси насам-и-натам, без да се улавя мащабът, динамиката и асиметрията в световното развитие и властови ресурси. Накратко, Балканите не са продукт на собствените си вътрешни преплитания, а са образи и разбирания, които се контролират отвън, откъдето произтича властта. Така, през критика на метода histoire croisée, Диму съзира в авторите липса на смелост да заявят своя властова/обяснителна позиция, а предпочитат „методологическия еклектизъм“ и релативизма на отворения край.
Аз бих предпочел да чета „преплетеността“ на Балканите от всички четири тома не като тежка методологическа процедура, която задължава всеки балкански феномен да бъде четен през нея, а като полезна (и привлекателна) метафора, която „носи“ доста от историята на региона. Именно към тази „преплетеност“ – не толкова като предпоставен метод, а като обща черта – са подтиквани авторите под натиска на данните и реалностите, за които пишат. Достойно е да не се оставяш на инерцията от концептуалната рамка и традицията, с която по принцип се идентифицираш.
А по-общият въпрос, свързан с евентуалните читатели и живия дебат около такива книги, се върти около дозата критичност, която, от една страна, професионалната историческа общност, и от друга, обществото като функция на историята, която го разказва и възпроизвежда, са готови да поемат. Това май вече е по-широк политически и образователен разговор.
–-
[1] Entangled Histories of the Balkans, vol. 1-4, Brill, 2013-2017 (В бележка тя споменава, че не познава първите три).
[2] Augusta Dimou, “Entangled histories of the Balkans, vol. 4…”, Global Intellectual History, DOI: https://doi.org/10.1080/23801883.2018.1426088
[3] В началото на своята коментар Диму критикува доминиращия в тома деконструктивизъм, насочен към най-вече академични понятие и дискурси, за сметка на реалните социални и културни практики, които обуславят заплитането и преноса на определени понятия, разбирания и образи. Този аргумент е свързан и с цялостната й оценка.
