Владимир Сабоурин. Троянски поети. София: Самиздат, 2019 г. 670 страници
Mного от големите писатели и поети на ХХ век са превеждали. Марсел Пруст, Андре Жид, Итало Калвино, Пол Остър, Умберто Еко са сред именитите писатели-преводачи. Езра Паунд, Салваторе Куазимодо, Уистън Хю Одън, Октавио Пас, Ив Бонфоа пък са неколцина от най-прочутите поети-преводачи. Това доказва, че днес преводът заема достойно място в изучаващата изящната словесност поетика. Ала съчетаването на поетиката на писането с поетиката на превеждането не е специфична характеристика на Модерността. Още ренесансовият коментатор се възприемал като съавтор на превежданата творба и без колебание прибавял към нея и нещо от себе си. А както изтъква аретинският хуманист Леонардо Бруни в трактата За правилния превод, подобно на голямата ренесансова фигура – художника, добрият преводач съумява не само да възпроизведе оригинала в цялостното му съдържание, форма и дух, но и да привлече вниманието на читателя към него.
В новата си поетична книга Владимир Сабоурин претворява, съобразно своята поетическа сетивност, избрани творби на „троянски“ поети. Той решително върви по стъпките на Езра Паунд, чиято воля за учредяване на културна самостоятелност на преводите изглежда споделя. Както е известно, американският модернист отхвърля схващането на превода като едностранчива снимка на оригиналната поема и препоръчва написването на нова поема, подвластна на присъщата за преводача художествена изразителност. С други думи, ясно разграничава интерпретиращия превод, който съпровожда чуждия текст, от обновяващия и естетически независим превод, който прилага принципа Make it new![1].
Сабоурин много успешно прилага този принцип към пресъздадените в Троянски поети поетически излияния. Маските, които редува, стават символи и симптоми на синтонията с чуждата чувствителност, образност, звуковост и ритмичност, без да задушават собствения му поетически почерк. Своеобразният лирически трансформизъм се проявява в преводите от различни езици, сред които се открояват имената на поети от различни литературни течения и жанрове, чиито стихове са подлагали на изпитание и най-виртуозните преводачи: Архилох, Хьолдерлин, Рилке и Хуго Бал, Паунд и Плат, Манрике, Пас и Боланьо, Блок и Бродски, Алвару д’Кампуш и пр. Размитият, разтворен, разроен ларвен аз[2] съвсем логично променя своите настроения, чувства, тоналности според маската, която поетът-преводач си поставя, превъплъщавайки се в лицето зад нея, за да накара българския език да заговори по нов начин и да зазвучи с нова мелодичност. Това му позволява да устои на разнобойните шеметни мисловни потоци и стилистични вихри, в които е въвлечен.
Сабоурин черпи своето поетическо и реторическо вдъхновение от различни светове и култури от Античността през Реконкистата до Модерността. И без да се съобразява с утвърдената книжовна нормативност, се стреми да улови случайно проявените исторически смисли на думите и да обнови асоциативните им връзки с нещата. Резултатът е необичайна плетеница от оригинални поетически хрумвания, лирически заемки и преводачески находки. Така картезианското Larvatus prodeo[3] на свой ред се превръща в структуриращ поетичната антология принцип, който допълва принципа Make it new!
Казаното дотук може да бъде метафорично обобщено чрез сонета „Подобно на гъсеницата” от Хуго Бал:
Подобно на гъсеницата, впила се в листото
На черница, за да поглъща сока
Набожно при Помилуй сключвам аз ръцете
Подхранван от мечта вечнозелена.
От копринената пяна на устата ми
Изплитам мрежа, вътре аз да се преобразя.
Застинал в сън, до който хоровете на живота
Не достигат вече, в пространството държа се.
Рисуват се в тъмите ми сгъстени
Пъстрите очи на всичките сезони
Докле на какавидата пропука се предрешването.
Тогава от обвивката и теснотата се възнасям…
Опъват се под слънце тъй изцяло ново
Красивите криле на смъртното блаженство…
Владимир Сабоурин изкусно пресъздава затаеното очакване на преобразяването, задъханото пулсиране на възприятията и динамичната напрегнатост на сетивата. Неговото поетично претворяване на сонета на Хуго Бал несъмнено носи отпечатъка на пластичността и хроматизма на оригинала, но същевременно го осъвременява и обновява, като се противопоставя на изкуствената литературност и ритмизиране на езика. Избраният преводачески подход напомня стратегията на италианския нобелист Салваторе Куазимодо, който поставя постигането на поетическата близост над формалното възпроизвеждане на оригинала: “Действителният принос на филологията винаги надхвърля границите на дадена интерпретация на изучавания и възстановения текст. Указанията на учения не могат да изчерпят “поетическата плътност” на текста, но те подготвят избора на дадена дума или конструкция, която влиза в лирическата ситуация на превеждания поет”[4]. И в преводите на Владимир Сабоурин пойезисът взема превес над съблюдаването на формалната вярност: стихосложението се стреми не към точното предаване на прозодията, а към пресъздаването на ефекта на оригинала. На близки позиции стои и съвременният френски поет и преводач Ив Бонфоа, според когото задачата на преводача е да претвори изреченото от поета, а не онова, което литературният критик се опитва да му припише, говорейки от негово име[5]. И Куазимодо, и Бонфоа, и Сабоурин очевидно споделят идеята на Паунд, че превеждането “стъпка по стъпка” или “рима по рима” задушава спонтанността. В този смисъл, всеки опит за имитация на метриката на превеждания поет на собствения език е обречен на провал.
Изхождайки от идеята, че за да спаси “поезията” в превода, преводачът следва да се освободи от клопката на подражанието, като подеме разпръскващото полисемията движение на поета, целта, към която Владимир Сабоурин се придържа в Троянски поети, е пресъздаването на най-разнообразни чужди поетични опити на възможно най-нов език. С претворяването на схванатите в тяхната цялост поетични творби според собственото си поетическо сетиво и вътрешен порив, той предлага обновени поеми, които могат да бъдат прочетени и като негови творби, още повече, че стоят редом с включените в антологията негови стихове. Преобразяването на оригинала позволява на поета-преводач да прояви креативността си и да разгърне творческия си потенциал. Той със сигурност променя стереотипната представа за поетичен превод: превежда свежо, провокативно, понякога дори шокиращо, като съзнателно подменя закостенелия книжовен език с един по-лек, обтекаем, разкрепостен език. С други думи, замества писмеността с устността.
Сабоурин съзнава, че пълното възстановяване на оригинала в превода на друг език е малко вероятно, дори ненужно, защото или преводачът не е поет и неадекватността на неговия превод потвърждава игрословицата Traduttore Traditore, или е поет и като такъв се осланя на собственото си вдъхновение, което неизбежно води до волно или неволно наслагване на неговия стил, метрика и чувствителност върху превежданата творба. Съзнава също, че дори когато се превежда един и същи текст, той винаги се преизказва различно в зависимост от времето и традицията. И тъй като времевостта се превръща в условие за съществуване на превода, критиката трябва не просто да разглежда адекватното предаване на смисъла и формата на оригинала, а да размишлява върху историческите преобразувания, които носят неговите преводи.
Преводът следователно не е статично възпроизвеждане, а динамично преобразяване. Основният проблем на преводача не се корени обаче в степента на толерантност към намерението на автора, а в умението му да изпита толерантността на собствения си език и неговата готовност да приеме необичайни форми. Надхвърлянето на границите на традиционните езикови употреби и преобразуването им чрез превода зависят до голяма степен от способността на целевия език да се подчини на преобразуващата сила на изходния език и от решимостта на преводача да поеме този риск.
Владимир Сабоурин безспорно е проявил подобна решителност в поетичната си антология. Затова и неговите Троянски поети несъмнено ще намерят своите последователи най-вече сред младите, нетолерантните и търсещите съвършенството, за което насърчава и Езра Паунд в поемата “Ité”:
Вървете, песни мои, търсете похвали от младите и нетолерантните
Търсете компанията единствено на влюбените в съвършенството.
Заставайте винаги под твърдата Софоклева светлина
И с радост приемайте от нея своите рани.
Те неминуемо ще подхранят и дебата относно творческия характер на поетичния превод и породеното от него проблематизиране на преноса, пренаписването и претворяването. Защото, ако се съгласим с Аролду д’ Кампус, че “преводът е привилегирована форма на литературна критика, именно посредством него ще можем да насочим и други поети, любители на литературата и студенти към задълбоченото вникване в художествения текст и неговите скрити механизми”[6].
–-
[1] Срв. Езра Паунд, “Родствата на Гуидо”, прев. Александър Шурбанов, сп. Панорама, бр. 4, 2012, с. 114.
[2] По смисъла на Дельоз, чийто „ларвен субект“ обозначава едновременно субекта в зародиш и призрака на покойния. Ларвеният субект осъществява движението на серийния субект без край и завършек. – Срв. Жил Дельоз, Различие и повторение, прев. Владимир Градев и Ирена Кръстева, София, КХ, 1999, с. 155-156: “От установяването на общуването между разнородни серии произтичат всевъзможни последици за системата. […] В този смисъл не е сигурно, че […] мисълта може да бъде съотнесена […] към завършен, добре изграден субстанциален субект: мисълта спада по-скоро към тези ужасни движения, които могат да бъдат понасяни само в условията на ларвен субект. Системата съдържа само такива субекти, защото единствено те могат да извършат принудителното движение, като изтърпят изразяващите го динамизми“.
[3] Вървя маскиран или, етимологично погледнато – вървя напред като ларва, с призрачна маска.
[4] Salvatore Quasimodo, “Chiarimento alle traduzioni dei Lirici greci”, in Tutte le poesie, Milano, Oscar Mondadori, 1995, pp. 269-270.
[5] Cf. Yves Bonnefoy, La communauté des traducteurs, Strasbourg, Presses universitaires de Strasbourg, 2000, pp. 35-36.
[6] Haroldo de Campos, “De la traduction comme crеation et comme critique“, Change, No 14, 1973, р. 82.
