Opera Open 2019.
Заедно в Прометеевата идея

O

Празник е моментът, в който сваляме мръсните дрехи на ежедневието и даваме на тялото, ума и душата си да се опиянят от свободния си полет. Празникът е ритуал, движение, танц, смях, сълзи, умора… но освен това е и тесен коридор към най-химерното познание – това за самите нас.

Такъв празник беше откриващият концерт на ежегодния фестивал Opera Open 2019, представен на 8 юни под мотото „Огънят/Празникът“. Проектът беше впечатляващ с размерите си. В него взеха участие всички солисти, хорът и оркестърът на Държавна опера Пловдив. Местата на публика и изпълнители този път бяха разменени. Слушателите бяха поканени да наблюдават от сцената мраморните трибуни на Античен театър, които под докосването на 3D-mapping бяха един многоцветен мим, който безмълвно даваше видима плът на музикалния звук. Тенденцията към съчетаване на визуална (триизмерна) медия и концертна музика е очевидна в последните представления на пловдивската опера. Удачното комбиниране на двете винаги е спорно по отношение на два въпроса: дали слушателят не изгубва връзка със звуковите пространства, когато визуалното стои между тях, и дали индивидуалното въображение не остава не въплътено под натиска на единична онагледена концепция. Въпреки това, триизмерните решения на концерта бяха направени деликатно и ненатрапчиво. Представям си бъдеще, в което една по-задълбочена разработка на тази симбиоза може да придобие по-висока естетическа взаимност между цветовата фигура и специфичния сонорен свят на епохата/композитора, както и между видео формата и музикалната структура. Гледайки и слушайки, си спомних за разбиранията на английския режисьор Питър Грийнaуей, че природата на образа не е наративна и линеарна. Видяното на Античен театър много зарадва именно с осъзнатото желание на авторa Нина Найденова и видео дизайнера Петко Танчев да се избегне разказвателност и директна релация между музикалното и видимото.

Смея да твърдя, че от години публиката не само в Пловдив, но и в България не беше присъствала на концерт с такъв репертоарен размах, чиято концепция е дело на Драгомир Йосифов. Началото беше поставено от едно изненадващо органично „съжителство“ между хорова сцена из оп. Орфей и Евридика на Глук и „Заклятието на огъня“ из финала на Вагнеровата опера „Валкюра“. Хорът на ДО-Пловдив беше много ярък. Гъвкавото единомислие на хористите водеше до слят, хомогенен звук, който издишва свежест. Преобразяването му след идването на диригента му Драгомир Йосифов е осезаемо и дългоочаквано.

Тази нощ на сцената се случи една забравена българска музикална мистика – бяха изпълнени четири от „Пет родопски народни песни“ за глас и камерен оркестър от Димитър Ненов. Изключително чувствително написана пиеса, която избягва всякакви клишета на фолклорна обработка, с които сме заливани отдавна. Беше донякъде разочароващо, че оркестърът не успя да предаде релефност на множеството миниатюрни цветя и планински птици от партитурата, а и беше смущаващо, че суровата, примитивна чистота на тези прости родопски мелодии беше прегъната от оперното bel canto. Но впечатление направиха красивите изпълнения на две от песните със солисти Евгения Ралчева и Станислава Момекова. В цикъла на Ненов беше инкрустирана песента „Хубава Мавруда“ от Иван Спасов, изпълнена с остра сензитивност и с огромна палитра от тембри от Академичния народен хор към АМТИИ с диригент Костадин Бураджиев. Певиците почти видимо прорязаха с гласовете си въздуха, отвеждайки ни към един архаичен и в същото време толкова актуален звуков свят.

Централната пиеса на вечерта – „Прометей, поема на огъня“ от Скрябин, роди живите пламъци на сцената. Оркестърът под палката на Диан Чобанов беше дишащо тяло, което гореше с прецизността на всички нюанси на тази (и за времето си, и за днес) безумна и проникновена музика. Искам специално да обърна внимание на иначе неглижираното от медиите присъствие на солиста Димитър Наков. Изключителната клавирна партия беше в ръцете на Наков нажежен факел от блестящо проведени полифонични линии, артикулационни изригвания от мекота до блясък, импулсивни провиквания… Пестеливата употреба на педал придаде още по-отчетлив резонанс на разноцветните идеи на този млад и малко познат музикант. Слушайки това вещо изпълнение на Наков, можех само да си представя жарава от калейдоскопи, които като очи на муха проглеждат в цялата необятност на човешкото непокорство.

Неясно и бледо интерпретираната финална фуга из оп. „Фалстаф“ на Верди не попречи на яркото изпълнение на финала от Девета симфония на Бетовен – отново бляскав хор и отлични солисти в лицата на Вера Гиргинова, Елена Чавдарова-Иса, Георги Султанов и Ивайло Джуров.

Като постлюд и като напомняне, че празникът продължава, в края на концерта беше изпълнена Х част от Симфония „Турангалила“ от Оливие Месиен със солист Дора Делийска. Неописуемо е усещането, че тази музика именно в този концертен контекст донесе цветове от други светове – Luft von anderem Planeten (Шьонберг). Не знам дали огънят породи празника или празникът – огъня, но Месиеновата оркестрова палитра вибрираше в консонанс с красивия призив на Нина Найденова, който е и мото на Пловдив 2019 – заедно. Заедно в различията. Заедно в прекършването на рутината. И едно утопично Заедно в Прометеевата идея.

За автора

Петър Керкелов

Категории