Разговор с режисьора за Мъртвите не умират
Съществуват десетки филмови режисьори, на които им се завива свят при самата мисъл да организират армия статисти, гримирани да изглеждат така, сякаш плътта им се разлага по костите, тътрузещи се, сякаш се борят с трупното вкочаняване, стенещи и ахкащи, с мляскащи в очакване устни. 66-годишният Джим Джармуш не е от този вид. „Аз съм по-скоро фен на вампирите“, признава си той. И дори и да не сте гледали звездния му придатък към този хорър жанр „Само любовниците остават живи“ от 2014 г., можете да си представите, че безсмъртните кръвопийци са неговите чудовища на деня. „Направо са жестоки, пич“, добавя той и звучи толкова готино, колкото може да звучи което и да е човешко същество, изрекло нещо, докато носи слънчеви очила и седи в закусвалня в Долен Ийст Сайд.
„Мъртвите не умират“ (2019), показан в конкурса на Кан, е единственият опит на Джармуш в историята за тътрузещите се трупове, жадуващи човешка плът. Да, филмът е продължителна шега със звезден актьорски състав: Бил Мъри, Том Уейтс, Адам Драйвър, Тилда Суинтън, Иги Поп, Стив Бушеми, Ар Зи Ей – и една типична отдалеченост, която можете лесно да свържете с човека, който някога даде на света „По-странно от рая“, „Извън закона“ и „Мистериозният влак“. Разбира се, че Джармуш ще направи хладен филм за зомбита. Но, освен това, се долавя и отчетлива нотка гняв, преминаваща през този страхотен зомби-апокалипсис с всичките си объркани жители, които не знаят с какво са заслужили съдбата си, материалистично обсебените таласъми и разговорите как светът се е изместил от центъра си. Филмът е комедия – ту сух като шкурка, ту вулгарно шумен. И независимо дали режисьорът го осъзнава или не, той е направил изключително гневен филм.
– И така… защо точно филм за зомбита?
– Преди няколко години, преди да направя „Патерсън“, който, както знаете, не е лекомислен филм, исках да направя нещо много глупаво. Нещо нелепо като „Кафе и цигари“ (2003). Героите от онези скечове са почти анимационни. Мислех си, че ми се иска да направя още един такъв филм и си помислих, ами, зомбитата може да са любопитни…
– Първоначално е бил замислян като скеч филм?
– Да, такива бяха намеренията ми – във филма все още се усеща тази дилема. Обикновено следвам един или двама главни герои по една сюжетна линия. Или, както в „Мистериозният влак“ или „Кафе и цигари“, те са къси структури, но са отделно една от друга. Тези два похвата трябваше да се комбинират и затова задачата стана малко по-трудна. А като се вземат предвид и специалните ефекти… това е най-трудният филм, който съм правил. „Мъртвецът“ едва не ме уби, но тогава бях много по-млад.
– Мислите ли, че може да се твърди, че имате странни отношения с жанровете? Че нещата стават Джармушови?..
– Жанровете са само рамки – в тях можете да сложите каквото си поискате. Това е привлекателното в тях. „Мъртвецът“ не е типичен уестърн. Беше малко отнесен и психеделичен. „Само любовниците остават живи“ е любовна история, просто двойката са вампири. Беше моят начин да разкажа история за пълното приемане на другия, включително и недостатъците му. Да обичаш някого заради самия него и това да трае цяла вечност. (Пауза) Буквално! Защото са вампири. Но нямам йерархия, що се отнася до филмите. Обичам всякакви.
– Включително и филми за зомбита?
– (Пауза) Трябва да си призная, че филмите за зомбита не ме привличат особено. Не съм човек на телевизията, така че не съм гледал „Живите мъртви“. И не се интересувам особено от този жанр.
– Разбирам…
– Искам да кажа, че винаги съм харесвал старите филми, които ги използват тематично: „Бялото зомби“, „Разхождах се със зомби“. Става въпрос за времето, в което те бяха като хаитянски вуду приемници, които могат да изпълняват повелите ви. Контролът е във ваши ръце. Това е обединяващата нишка на онези ранни филми.
Според мен, големият постмодерен режисьор на филми за зомбита е Джордж А. Ромеро. Той е човекът. А за истинските му фенове в моя филм има доста препратки към него. (смее се) Той превръща цялото понятие в нещо съвършено различно. Не можете да контролирате зомбитата. Те са извън контрол. По принцип чудовищата – вампирите, Франкенщайн, Годзила, което и да било – са извън социалната структура. Те я заплашват, застрашават я. При Ромеро зомбитата идват от тази социална структура. Те са нещото, което се е провалило в системата. Те са резултат от разпадащата се социална структура. Те я изяждат отвътре.
– Всъщност, това е доста добър начин да се обобщи цялото явление на зомби апокалипсиса.
– Нали? Именно затова обичам Ромеро, „Нощта на живите мъртви“… Обичам цялото му творчество – как разбира ползата от тях като метафора. Според мен, „Нощта на живите мъртви“ е дори още по-социално важен днес, отколкото той някога е предполагал. За мен той е голямо вдъхновение.
– Зачеквате цялата консуматорска страна от филмите на Ромеро – дори вашите зомбита са обсебени от нещата, които някога са харесвали: „Кафее“, „Уай-фай“…
– (С глас на зомби) „Шардонеее“ (смее се). Да, взехме го от „Зората на мъртвите“. Харесва ми как е измислил цялото нещо: те населяват познатите си места, все още искат нещата, които са искали, когато са били живи, но душата им я няма. У тях няма нищо, освен това еднично желание за нещата, които преди са имали. Споделям това виждане. Дори в нашия филм, където зомбитата носят същите дрехи, които са носили и приживе, тази идентичност е изчезнала. Просто е остатъчна. (Пауза) Остатъчен е дума, която добре описва начина, по който и Ромеро ги използва.
– Звучи, сякаш все пак малко харесвате филми за зомбита.
– Мисля, че просто не харесвам зомбитата и толкова. В това се крие иронията, предполагам – не съм фен на зомбитата. По-скоро съм фен на вампирите. Те са сложни, сексуални, умни. Трябва да правят редица трудни неща, за да оцелеят. Те се превръщат – ту са прилепи, ту са вълци. Адски готини са. Кое му е готиното на едно зомби? Безжизнена форма. Бездушно човекоподобно. Жалко извинение за нещо.
– Как режисирахте Иги Поп да изиграе един от изгладнелите живи мъртъвци?
– О, Иги е невероятно зомби! Вече съм работил с него по няколко проекта… той е изключително отворен. Харесва да му се дават наставления. Пита: „Добре, каква е схемата, какво искаш да направя?“ Единственият проблем беше, че за малко да се разболее, докато ядеше изкуствените черва. В тях имаше веган съставки, някакви пластмаси и разни други неща, които трябваше да изяде. Но кадрите му дойдоха малко в повече.
– Не е филм, пълен с кървища, освен сцената, която току-що описахте – вашите зомбита се превръщат в прах, когато ги убият. Още в началото ли имахте тази идея?
– Да, още от почти самото начало. Не исках да има прекалено много кръв. Но, очевидно във филма има доста обезглавяване и затова си помислих, че телата ни са около 60 процента вода, нали? Мозък, сърце и т. н. В главата ми се въртяха като ходещ балон, пълен с вода, или половин наденица. Затова реших, че искам да се превръщат в прах. И без това вече са толкова съсухрени, затова… прах при прахта, сещате ли се.
– Е, определено можете да кажете, че това е филм, който носи вашия почерк – достатъчно е човек да види актьорския състав…
– Да, обичам да работя с хората, които харесвам. Написах ролите на трите ченгета за Бил, Адам и Клои (Севини). Ролята на злодея създадох за Стив Бушеми, защото той е толкова сладък и щедър, и не е расист, и си помислих, че от него ще направя един наистина гаден расист с характерната червена шапка с надписа „Да направим Америка отново велика”.
– И му партнират Том Уейтс като пророк отшелник и Тилда Суинтън като погребален агент с катана[1]…
– Вижте, всяко оправдание да се размотавате насам натам с Том е страхотно. Ние с него много си говорим по телефона, но не го виждам често, тъй като е на Западния бряг. Харесваше ми, когато през 80-те за кратко живееше в Ню Йорк – тогава го виждах много по-често. Веднъж бе гост в шоуто на Летърман и Дейв го попита: „Значи, вие сте от Калифорния, но сега от известно време живеете в Ню Йорк? Как бихте описали града?” А той отговаря (имитира Том Уейтс): „Е, Дейв, усещането е като да си на кораб, а водата гори”.
Разказах на Тилда за неясната идея, която от няколко години ми се върти в главата, и я попитах: „Има ли герой, който би искала да изиграеш в този малък странен град?”. И тя веднага отговори: „О, да! Бих искала да съм предприемач!“ Добре, Суинтън, имаш ролята!
– А тя ли поиска самурайския меч?
– Не, това дойде от любовта ми към бойните изкуства и филмите, посветени на тях. И от момента, в който преди години отказах цигарите.
– Нека за малко се спрем на последното…
– Това е свързано с онзи японски филм, който много обичам… той е от 60-те години и се казва „Мечът на съдбата“[2].
– В него играе и Тацуя Накадаи, който е „Лошият лейтенант“ във филмите за самураи, нали така?
– Да, неговият герой е самурай – психопат, страшна гад, който просто убива хора, защото така се чувства добре. Те се изпречват на пътя му и той с меча си ги посича всичките по ред на номерата! (Онагледява с ръце и със звуци) До края на филма се бие с всички тези момчета, които му режат крайниците, но той продължава да ходи, задвижван от чиста омраза. Това наистина е един страшно гневен, нихилистичен филм! И когато се опитвах да откажа цигарите, бях изпълнен с невероятна ярост – до този момент бях пушил в продължение на 35 години и знаех, че процесът на отказване ще бъде кърваво жесток! Така че това, което направих, беше да се затворя на тавана си, съвсем сам, в продължение на 10 дни и по два-три пъти на ден да гледам „Мечът на съдбата“.
– Какво говорите?!
– Чувствах как, борейки се с желанието да престана да пуша, в мен се надига чутовен гняв. Затова пусках видеокасетата и гледах филма от началото до края. Усещах как яростта все повече и повече ме задушава, след което виждах онзи човек, прецакан, разкривен, сам в онези ужасни лайна… И пич, повярвай ми, това просто ме очистваше. Помогна ми страшно много. И затова Тилда има самурайски меч.
– Не очаквах да ми отговорите по такъв начин.
– Продължавах да заплашвам, че ще направя римейк с Адам Драйвър в ролята на убиеца социопат на име Питърсън. Така се шегувахме с Патерсън. Само че той, вместо меч, щеше да има револвер, калибър 357 Magnum. Но иначе филмът щеше да си е същият. Този път му оставих името Питърсън.
– Ако говорим за героя на Адам Драйвър, той, за разлика от другите, си дава сметка, че участва във филм за зомбита.
– Да, както и някои други герои. Бил Мъри също, от един определен момент, си дава сметка за това.
– Имам обяснение защо сте го направили, но защо добавихте метаразказа, за да знаят вашите герои, че участват във филм?
– (Пауза) Когато пиша, никога не анализирам откъде ми хрумват идеите или защо… Ако нещо ми се стори смешно или интересно, го включвам. И, за разлика от идеята за превръщането на зомбитата в прах, която ми хрумна още в самото начало, то идеята за героя на Адам, който през цялото време знае, че участва във филм, я развивах постепенно. След това се разкрива, че и Бил знае, но не с всички подробности.
– Същото правите и с основната мелодия във филма – The Dead Don’t Die („Мъртвите не умират“) на Стърджил Симпсън – чуваме я постоянно, изглежда, всички я харесват…
– С изключение на героя на Бушеми, гадното копеле, расистът с шапката „Да направим Америка отново велика”.
– И всички, изглежда, знаят, че това е основната тема на филма.
– Веднага, след като започнах да пиша сценария, си помислих: кой да напише основната мелодия за филма? Трябва да накарам Стърджил Симпсън. Така е и в оригиналния сценарий – „песен на Стърджил Симпсън“ – но когато се готвех да го предложа на потенциалните инвеститори, бях посъветван да не пиша името му, а „в процес на уточнение“. Моят продуцент настояваше: „Първо трябва да говорим с него, а не веднага да им казваме, че той ще я напише!“ Но ние го навихме. Страхотна песен! Сякаш е писана през 1961 г. или нещо подобно. Реших, че ако тези герои ще се изправят пред орда зомбита, поне трябва да могат да се насладят на песента. Любопитно ми е какво мислите за това?
– Може и да преувеличавам, но фактът, че тези хора са се забили на такова прокълнато място – те го знаят, но не могат да се измъкнат оттам и трябва да преживеят всичко до финала, който е възможно най-горчив – всичко това ми прилича на доста подходяща метафора на онова, което много хора чувстват днес.
– Интересно. (Необичайно дълга пауза) Да, те са хванати в капан по същия начин, по който и ние сме приклещени в този свят с бъгната операционна система. Тя се е прецакала по възможно най-шибания начин, но ние тотално го отричаме. Ето, съвсем наскоро отбелязахме Деня на Земята, а никой не говореше за това – всичко се въртеше около Тръмп и Мълър[3], което, според мен, са пълни глупости. Това беше умишлено отклоняване на вниманието. Ядосвам се, че хора, които познавам и обичам, са като обсебени от шоуто на Тръмп. В момента преживяваме шестата вълна на масивно изчезване на видове! На кого изобщо му пука за руснаците?! Но във филма ни има надежда.
– Наистина ли?
– Да, тийнейджърите в изправителния дом. Ние не знаем какво се случва с тях – един от тях казва: „Знам безопасно място, където можем да се скрием“; и това е всичко. Но не виждаме нито да ги убиват, нито да ги зомбират. Имам голяма надежда за света заради младежките движения. Да вземем, например, тийнейджърите от Паркланд[4], движението „Сънрайз“[5] или дори движението „Бунт срещу унищожението“ във Великобритания. Децата са тези, които не се пригаждат към това шибано общество. Те са единствената надежда, която ми остава.
– Повечето режисьори щяха да изберат финалната сцена да е с тях. А вие избирате единствения герой, който спасява всички, закопнели за по-зелени пасища, и орда зомбита, които дъвчат хора. И на този фон чуваме вашия разказвач: „Колко е шибан този свят“. Това не ни дава особена надежда.
– Не исках на финала да се връщам на децата – изглеждаше ми твърде очевидно. Исках – и според мен, това е най-смешното нещо – последната сцена да е ала екшъните на Майкъл Бей[6]. Все пак, кога пак ще имам възможност да направя филм, в който двама мъже с оръжие слизат от колата и казват (със сериозен глас): „Да го направим“.
– Това е гневна комедия, наистина. Не е като „Мечът на съдбата“, но по свой си начин филмът е доста мрачен и жесток.
– Предполагам, че се е получил гневен филм. Не е било целенасочено, не съм го мислил по такъв начин, но предполагам, че така се е получило. Писна ми от зомбита, пич. От тези, истинските зомбита, които просто обикалят около нас, не обръщат внимание на нищо и позволяват краят на света да настъпи. Има една подхвърлена реплика в „Само любовниците остават живи“, когато двойката си говори за това, че хората приличат на зомбита, защото не осъзнават света около себе си. Погледни в какъв ступор е изпаднала по-голямата част от света по отношение на надвисналия край. Тъжно е и е влудяващо. И наистина ми писна. Ядосан съм. И може би това се усеща във филма по начин, за който не съм си дал сметка.
Разговора води Дейвид Фиър
Роулинг Стоун, 14.06.2019 г.
Превод от английски Катерина Станковска
–-
[1] Катана – японски двуръчен самурайски меч, дълъг между 95 и 120 сантиметра.
[2] „Мечът на съдбата“ е създаден през 1966 г. с режисьор Кихачи Окамото.
[3] Става дума за спецпрокурора Робърт Мълър и неговото разследване на връзките между Доналд Тръмп и Русия.
[4] Американският град Паркланд, щата Флорида, влиза в новините, когато през февруари 2018 г. стрелец убива в гимназията „Марджъри Стоунман Дъглад“ 17 души. След нападението много от оцелелите тийнейджъри започват национална кампания срещу насилието, причинено с огнестрелни оръжия.
[5] „Сънрайз“ е младежко движение, създадено през април 2017 г. във Вашингтон с идеята да защитава всякакви политически действия в защита на климата.
[6] Майкъл Бей е известен с филмите си „Лоши момчета“, „Армагедон“, „Пърл Харбър“, поредицата „Трансформърс“.
