На 5 юни, Световния ден на околната среда, Националният музей „Земята и хората“, със съдействието на Фондация INSPIRO, организира симпозиум, в който лекари, природозащитници, специалисти по опазване на културното наследство обсъждаха последиците от неразумната човешка дейност върху средата. Публикуваме въвеждащия текст на проф. Тодор Кръстев.
К
1972 година е ключова за глобалния подход към опазването на околната среда. Тогава, на Конференция на ООН (Стокхолм, 5-16 юни), 113 страни членки очертават обща концепция за опазване и подобряване на това, което определят като Околна среда на човека. Не случайно през същата година ЮНЕСКО приема Конвенцията за световното културно и природно наследство. Това е времето на следвоенното осъзнаване на необходимостта от самосъхранение на ценностите на Човечеството (след Хагската конвенция за защита на културните ценности в случай на въоръжен конфликт, 1954; Европейската културна конвенция, 1954 и Венецианската харта на ИКОМОС, 1964). Две години по-късно, през 1974 година, е честван първият Световен ден на околната среда с многозначителната тема Ние имаме само една Земя. През годините се засягат различни актуални теми: „Човешките поселения“, „Развитие без разрушения“, „Среда и жилище“, „Зелените градове“ и др. Днес Денят се провежда за 45-ти път с тема „Замърсяване на въздуха“.
Природата – централният повод за безпокойство в това световно движение, представлява безспорна ценност, която при това е силно уязвима. Светът вече осъзнава последиците от недалновидната човешка дейност, ориентирана към все по-голямо потребление и все по-висок ръст на БВП, а именно: активно усвояване на дивата природа, изсичане на гори, нарастването на градовете, замърсяване на въздух (включително и софийския), почва, океани… Да наречем всичко това едно тотално замърсяване на природата – отнемане на нейната чистота и цялост. Според последния доклад на Междуправителствената платформа за изследване и политики за биоразнообразието (IPBES), до две десетилетия около един милион биологични вида са застрашени от изчезване. А в природата, както знаем, всичко е свързано. Например, изчезването на застрашените пчели и други насекоми ще порази над три четвърти от световните селскостопански посевни култури, зависещи от опрашването. Под заплаха са и медикаментите: близо 4 милиарда души разчитат на лекарства с натурални съставки, много от които са застрашени. Излишно е да споменавам какви последици би имал този процес върху човешкото здраве и живот. Затова докладът предлага между 30% и 50% от цялата наземна територия на планетата да бъде защитена от човешка намеса. Всичко това поставя принципно нови задачи пред екологията.
Околната среда обаче включва и една друга ценност, чието състояние е също повод за безпокойство. Освен природна, тя обхваща също и културна среда – културно наследство, което отразява ценности, вярвания, знания, традиции на хората през вековете и е носител на колективна памет, идентичност и културно многообразие. Значението на културните ценности за човека непрекъснато ще нараства паралелно с процеса на глобализация и урбанизация, който често натрапва еднотипна, а понякога и антихуманна среда, застрашаваща човешкото здраве и живот. Всъщност, границата между природни и културни ценности често е неуловима. Понякога самата природа представлява и културна ценност, когато се асоциира с исторически събития, живи традиции, вярвания, идеи, художествено творчество. Културните стойности често пронизват цялата околна среда, което именно е повод да я възприемаме като интегрална ценност – културна среда, културен пейзаж.
Културните ценности са не по-малко уязвими от природните. Те също са застрашени от неразумна човешка дейност. Да наречем това замърсяване на културната среда, което отнема нейната културна идентичност и цялост. То може да има неуловим, но траен ефект върху човешките същества, като ги лишава от културно многообразие, памет и идентичност, неизбежно влияе върху тяхното самочувствие, духовен комфорт и здраве.
Впрочем, това повече или по-малко забележимо се случва около нас. Да вземем нашия град София и да го възприемем като интегрална културна ценност – това, което днес се нарича градски исторически пейзаж. Често, ангажирани със съдбата на отделни застрашени ценни сгради на София, не забелязваме, че постепенно се унищожават важни качества на културната цялост на нейната околна среда. Ще се огранича само с три примера.
Важен белег за софийския градски исторически пейзаж е диалогът на Града с Планината в една тяхна уникална близост. Главната градска улица „Витоша“ е планирана да бъде директно ориентирана към Планината. Витоша като че ли „влиза“ в Града, не само визуално, но и физически. Съществува стара урбанистична идея: Планината, заедно с чистия въздух, да прелее в Южния парк, оттам през Моста на влюбените – към парка на НДК – до централните публични пространства. Свидетели сме обаче как тази превъзходна урбанистична идея от ден на ден се осакатява, докато накрая вероятно ще бъде напълно забравена. Хотел Хилтън бе абсурдно построен в Южния парк точно там, където Алеята на влюбените би трябвало да се влее в него, за да се устреми към Планината, тоест, връзката бе прекъсната. Един обширен частен паркинг зад Хилтън, както и Молът на Арсеналски в Южния парк, допълнително компрометираха връзката с Витоша. Друга част от Южния парк бе застроена, при това тя беше с ценна археология – ранно-християнски култов комплекс с базилика, унищожена с жилищна сграда, построена върху нея. В същото време, важни зрителни оси към Витоша, както и градският силует край нея, ще бъдат компрометирани – от небостъргачи като Златен век или Парадайс тауър. Като че ли стремежът е Градът да бъде напълно изолиран от Планината в пълно противоречие с характера на градския исторически пейзаж!
Във всички тези случаи качеството на архитектурата не е толкова важно. При тях става дума за „архитектурно замърсяване“, защото на Града е била отнета ценна природна и културна среда.
Качество на софийската културна цялост е и разнообразието на градските публични пространства, всяко със своя идентичност. Но напоследък обновяването на няколко градски публични пространства бе възложено на един и същ архитект, на когото му харесва да ги оформя по еднотипен начин, с еднакви материали, подобен дизайн, едни и същи диагонали. Така градът се лишава от културно многообразие – по същия начин, по който природата се лишава от биоразнообразие.
Накрая, друг белег на градския исторически пейзаж на София са традиционните градски функции. Например, като вековната термална функция (първопричина за раждането на града). Тя обаче необяснимо се ликвидира. През 1997 и 1998 кметът на София Стефан Софиянски наложи решението Централната минерална баня – символът на термалните функции, да бъде превърната в Кметство, по-късно – в Музей и Кметство и накрая в Музей. С последното решение на Столичния съвет нейните басейни ще бъдат трансформирани в зрителни зали… Баните в Овча купел и Горна баня, след години деградация, ще бъдат превърнати в научни центрове, съответно – за музеология и за изследване на… минералната вода. Застрашен е също термалният комплекс в Княжево, чиято минерална вода е уникална. Всичко това се случва на фона на истински възход на европейския термализъм. Вижте Будапеща! Ето как завършва книгата „Европейският термализъм“ (Париж, 1997): Ако термалните центрове са едни от последните места, където бихме могли да осъществим връзка с първичното, да се родим отново чрез контакта с интимността на материята или да се потопим в изгубения свят, то тогава XXI век ще отиде на минерални бани… Но не и София.
С други политически решения бе унищожена на много места в България автентичността на ценни археологически паметници, подменени с фалшиви крепости „до зъбер“. При солидна доза алчност и липса на етика и морал бе бетониран пейзажът на Черноморското крайбрежие в нарушение на Европейската конвенция за пейзажа (2000), ратифицирана от България. Застрашени са дори световни ценности на България: Старинен град Несебър – световна културна ценност, е в определена степен компрометиран от неадекватно строителство; Пирин – Световна природна ценност, е застрашен от строителни апетити.
В основата на много от тези случаи стоят политически решения, не експертни, а решения на кметове и министри. Впрочем, през 1985 година кметът на София Петър Междуречки реши, че сградата, в която се намираме сега – Музеят „Земята и хората“, е загрозяваща и започна да я събаря. Една ценност на София бе спасена в последния момент. Според днешните разпоредби, министърът на културата може да взема еднолично решение за съдбата на всяка културна ценност. Един предишен министър на културата вече обяви, че паметниците на културата в България са твърде много и техният брой трябва силно да се съкрати. Аналогично, наскоро министърът на екологията, от своя страна, сподели, че защитените природни територии по Натура 2000 са твърде много и трябва да бъдат съкратени (в противоречие със споменатия в началото Доклад за биоразнообразието, който предлага, обратно, тяхното разширяване). Бе съобщено за промени в Закона за биологичното разнообразие, според които министърът еднолично ще може да променя статута на защитените зона при силно ограничаване на експертното начало и научната експертиза.
Можем да се запитаме: възможно ли е една държава да бъде прекалено богата на природни и културни ценности? По-скоро може да бъде прекалено неспособна да ги опази за бъдещите поколения и да ги използва.
Трябва да подчертая, не за да успокоявам, че това съвсем не е само български феномен. Моята практика по Световното наследство показва, че строителен натиск и урбанизация застрашават редица емблематични ценности по света. Чистата „небесна линия“ на Санкт Петербург, Световно наследство, за малко щеше да бъде поразена от 500-метровия небостъргач на Газпром през 2008 година. 120-метров мост застрашава да пресече уникалния Которски залив, Световно наследство, в Черна гора. Високи сгради замърсяват великолепния силует на Киевско-Печорската Лавра, Световно наследство в Киев, и прочее.
Следователно, както природната, така и културната среда на планетата са застрашени от два паралелни процеса на „замърсяване“, което от своя страна застрашава човешкото здраве и живот.
Ако се върнем към темата на първия Световен ден през 1974 – Ние имаме само една Земя, можем да си представяме тази единствена Земя като наш общ Дом (oikos – гр. дом, откъдето, впрочем, е и думата „екология“). В този Дом има три вида застрашени ценности, чиито съдби са взаимно свързани: природното наследство, културното наследство и човешкият живот. Всяка от тях изисква адекватна защита:
– Природното наследство – чрез далновидна екологична политика, закони, планове за управление, правила, компетентни еколози, ландшафтни архитекти и др.;
– Културното наследство – чрез консервационна политика – да я наречем културна екология, закони, режими, планове за управление, креативна урбанистична и архитектурна дейност на градостроители, архитекти, консерватори, градски мениджъри и пр.;
– Човешкият живот – чрез обмислена здравна политика, закони, здравноосигурителна система, медицинска инфраструктура, лекарска компетентност и всеотдайност.
И навсякъде – етика и морал, защото става въпрос за съдбата на невъзвратими ценности.
Това означава, че са необходими координирани общи действия. Днешната инициатива на Музея „Земята и хората“ и INSPIRO, както и фактът, че на този форум от лекари и еколози са поканени и специалисти в областта на културното наследство, изглежда има такъв замисъл.
