Проблясък надежда в една обречена душа. Като се крие зад гърба на майка си, момчето на два пъти поглежда към камерата, която държи бъдещият му убиец. Страхът не може да унищожи естественото любопитство на детето. Смартфонът улавя жестокостта, с която и майка, и син са убити. Наблизо са екзекутирани още двама души – майка и дъщеря. Един от убийците продължава да изстрелва куршуми в безжизнените тела с радостен плам в очите, който и съучастниците му намират за твърде неуместен.
„Достатъчно, Цанга!“ – провиква се някой.
През юли 2018 г., когато видеото с убийствата започва да се разпространява из социалните мрежи, за всички става ясно какво се е случило. Майките и децата са били беззащитни, не са се съпротивлявали и съвсем целенасочено са убити. Но има и неизяснени факти: Къде се е случило това? Кога е направен видеозаписът? Кои са убийците и защо са извършили тези убийства? Това, че убийците са заснели престъпленията си, предполага, че са убедени в своята безнаказаност. Но това би могло да се промени – достатъчно е да се намерят конкретни отговори на вечните журналистически въпроси – какво, къде, кога, кой и защо.
Това е задачата, по която в продължение на няколко месеца работят разследващите журналисти от отдела Africa Eye на БиБиСи. За това разследване те съвсем наскоро спечелиха престижната награда „Пибоди“. От Africa Eye успяват да локализират мястото, където са станали убийствата, като съпоставят топографски особености от видеото със сателитни карти; установяват по кое време са извършени престъпленията, като се ориентират по големината на хвърляната сянка; те потвърждават самоличността на убийците, като засичат данни от профилите им в социалните мрежи с информация от официални правителствени документи. Така доказват, че екзекуциите са част от антитерористичните операции на властите на Камерун срещу екстремистката група „Боко Харам“. В резултат на разкритията на Africa Eye, през февруари 2019 година САЩ спират да финансират армията в Камерун. Те закриват фонд в размер на 17 милиона щатски долара. Европейският парламент приема остра резолюция, в която осъжда „изтезанията, отвличанията и убийствата, извършвани без съд и присъда от правителствените сили“.
Разследването е триумф на журналистиката. Смартфонът, който е уловил последните мигове на жертвите, се е превърнал от воайор в свидетел.
Разузнаване на основата на открити информационни източници – това е методът, използван от Africa Eye, който през последните години допринася за сериозен пробив в криминалистиката. Той е вдъхновен от света на разузнаването и правоприлагането. Така наречената „Комисия 11 септември“ е тази, която през 2004 г. препоръчва създаването на разузнавателна служба, която работи с данни от открити източници. Една година по-късно предложението намира гореща подкрепа от страна на Комисията по разузнаването към американския Сенат. Но методологията е най-новаторски и ефективно използвана от журналистите.
От началото на 2010 г. Storyful, новинарската агенция, в която всеки би могъл да публикува информация, се превръща в платформа за съвместно проучване на данни, като поставя основите на тази изцяло нова сфера в журналистиката. От първия екип на Storyful най-активен и изобретателен е блогърът от английския град Лестър – Елиът Хигинс, който разработва нови методи за разкриване на сложни случаи. Успехът на Хигинс в разследванията по открити източници му донася такава медийна слава, че през 2014 г. той се възползва от нея, за да основе „Белингкат“ – международен екип от изследователи, разследващи репортери и автори от така наречената „гражданска журналистика“, които правят разследвания, прилагайки техниките, изпробвани първо от Хигинс.
През по-голямата част от своето съществуване „Белингкат“ оперира със скромен бюджет, като се поддържа от ангажирани и мотивирани доброволци. Макар и екипът да разчита на субсидии от различни благотворителни организации, най-надеждният му източник на приходи са обученията за журналисти и изследователи, които организира. Наскоро получава безвъзмездна помощ от Холандския лотариен фонд, с което най-накрая му се открива възможност да назначи екип от шестнадесет човека на пълно работно време. От основаването си до сега „Белингкат“ може да се похвали с впечатляващ брой журналистически пробиви, включително организацията предоставя ценна помощ за разследването на Africa Eye на БиБиСи. В момента навсякъде по света има журналисти, преминали през обученията на организацията, които ръководят, участват или подкрепят различните журналистически инициативи, в рамките на които се работи с открити източници.
Основната цел на разследванията по открити източници е да се намерят публично достъпни данни за проучвания инцидент, след което да се провери автентичността на данните и те да бъдат използвани за потвърждаване на времето и мястото, където е извършено престъплението. Това става чрез съпоставяне на данните с информация от различни цифрови документи. Емблематичен е следният пример – на 17 юли 2014 г. самолет на малайзийските авиолинии, полет MH17, е свален над източна Украйна. Загиват 298 души. Тази територия е контролирана от подкрепяните от Русия сепаратисти, а Русия е заподозряна, че е осигурила ракетната установка, благодарение на която може да бъде свален самолет, летящ на голяма височина. Москва отрича да е отговорна за трагедията, но е ясно, че ако се докаже, че на мястото е имало зенитна ракетна установка, това очевидно ще постави под съмнение позицията й. Всякакви снимкови или видео материали, на които да се вижда ракетна установка до мястото на катастрофата, ще предизвикат скандал, тъй като такива ракетни системи не се срещат често и със сигурност не могат да се ползват от обикновени хора, които не са свързани по някакъв начин с властите.
Ето защо един разследващ журналист, работещ с открити източници, би трябвало да започне именно със сериозно преглеждане на публикациите в социалните мрежи, разпространени от онзи район около времето на катастрофата. След като бъдат намерени такива изображения, те трябва да бъдат локализирани с „Гугъл Ърт” и съпоставени с географски характеристики. След това трябва да бъде потвърдено времето, в което са били заснети съответните изображения, като се използват цифрови слънчеви часовници за измерване на дължината и посоката на сянката. След това се възстановява траекторията, измината от ракетната установка, като върху картата се наслагват снимките според времето, в което са били заснети.
Така екипът на „Белингкат“ проследява пътя на руската зенитна ракетна установка „Бук“. Използвайки серията от снимки и видеоклипчета, публикувани в мрежата, журналистите проследяват изминатото от „Бук“ разстояние в посока към и извън Украйна. Те намират снимки на ракетната установка близо до мястото на катастрофата; дори откриват следи от изгоряло в полето близо до населеното място Первомайское, където е изстреляна ракетата; а в обратната посока, при връщането на „Бук” в Русия през Луганск, наблюдателният екип открива, че една от четирите ракети липсва. Работата по случая не е лесна. В нея се разчита на съвместните усилия на доброволци от САЩ, Великобритания, Германия и Финландия. Впоследствие детайли от наблюденията на „Белингкат“ се потвърждават от ръководения от Холандия съвместен екип за разследвания, в който са включени и служители на правоохранителните органи от Австралия, Белгия, Малайзия и Украйна.
Успехите на„Белингкат“ насърчават инвестициите в изследователски проекти, свързани с разследванията от открити източници, от страна както на много големи и отдавна наложили се медии (като инициативата Visual Investigations -„Визуални разследвания“, на „Ню Йорк таймс“), така и на правозащитни организации (като Digital Verification Corps –„Корпуса за дигитална проверка“, на „Амнести“ или като предстоящия да започне работа отдел за разследвания с открити източници на „Хюман Райтс Уоч“), на мозъчни тръстове (DFR Lab на Атлантическия съвет) и на академични институции (Лабораторията за разследвания на случаи на нарушаване на човешки права към Калифорнийския университет „Бъркли“). Тези усилия са част от все по-честото фокусиране върху автентичността на информацията предвид новите заплахи пред демокрацията и публичното говорене, създавани от дезинформацията.
Това разширяване на новинарската екосистема има благотворно въздействие върху намиращата се в застой журналистическа професия. При последната финансова криза много медии бяха принудени да направят съкращения в екипите си, оголвайки сфери, като отразяването на важни външнополитически събития или провеждането на журналистически разследвания. Държавни и частни организации, които бяха свикнали да „флиртуват“ с чуждестранни кореспонденти с надеждата да бъдат представени в благоприятна светлина, сега използват интернет, за да контролират историите им. Мнозина възприемат журналистите като неудобни или като заплаха. Същевременно през социалните мрежи всякаква информация за кризите в чужбина достига до широката аудитория, без да бъде предварително проверявана или контекстуализирана. Скоростта на разпространение на тази информация и обемът й са достатъчен аргумент за някои новинарски агенции да се откажат да изпращат журналисти в чужбина, смятайки, че е напълно безсмислено.
Но когато доверието във фактите намалява, започват да се налагат конкуриращи се разкази. Получава се така, че новинарските репортажи се превръщат или в партизанска хакерска война, или в принудително равновесие между гледните точки на „двете страни“. Сред целия този хаос разследванията от открити източници възстановяват предимството на журналистиката на фактите и поставят нов акцент върху проверката им. Освен това, благодарение на използването на новите дигитални технологии, информационното покритие става възможно и за най-отдалечените, и за най-разтърсваните от войни части на света. Водещ катализатор за появата на журналистиката, правеща разследвания от открити източници, е войната в Сирия. Вероятно тя е най-документираният конфликт в историята (благодарение на широката достъпност на смартфоните). В същото време, тя стана повод и за разгръщането на една от най-ожесточените дезинформационни кампании, провеждани някога.
Първоначално режимът на Башар ал-Асад се опитва да приложи традиционните механизми за контрол – отказва визи на журналистите, които не са му симпатични, преследва други, които са влезли в страната без официално разрешение. Така за чуждестранните репортери става опасно свободно да събират информация и единствената алтернатива се оказват данните, които разпространяват обикновените сирийски граждани. Но използването на подобна информация винаги крие рискове да е манипулирана и лъжлива. Режимът в Сирия се адаптира към новата медийна среда с помощта на съюзника си Русия, като мобилизира армии от тролове, създаващи „цифров“ шум и намаляващи доверието в информацията, разпространявана от гражданите. И тук ролята на журналистите, правещи разследвания от открити източници, се оказва ключова, защото тъкмо те се заемат да проверяват данните и да установяват автентичността на разпространяваните аудиовизуални материали, преди от тях да започнат да се вадят каквито и да било заключения. А материали, които да бъде проверявани, има в изобилие. Обсадите на сирийския режим не успяват да потопят бунтовническите зони в пълна тъмнина, въпреки убийствените ограничения. От Алепо до Дума се появяват милиони изображения и видеозаписи, които регистрират военните престъпления на режима и осигуряват богат материал за проучване. Такъв анализ на информация от открити източници се оказва надежден и вдъхващ доверие метод. Ето защо през 2017 г. Международният наказателен съд издава първата си присъда, основана най-вече на доказателства от открити източници[1]. Става дума за либийския военачалник Махмуд ал-Верфали.
Прозрачността и надеждността на методите за работа с открити източници насърчават по-голяма находчивост и внимателно отношение към детайла дори сред журналисти, следващи твърдо традиционните принципи на работа в професията. Тези методи определено разкриват колко неадекватен подход използват някои известни журналисти, които през последните години се оказват разпространители на дезинформация. Те обаче се различават от „революцията на прозрачността“ от последното десетилетие, когато платформи като „Уикилийкс” успяват да си изградят репутация на надеждни и въздействащи източници, въпреки че остават непрозрачни по отношение процеса на работа и мотивацията, с която разпространяват определени „течове“. Те прехвърлят рисковете от изтичането на информацията и последствията от публикуването й на други. В същото време журналистите, работещи с открити източници, печелят уважение, тъй като са прозрачни по отношение на методите си и носят отговорност за разпространяваните данни.
Част от високото качество на новия тип журналистика, работеща с открити източници, идва от нейните специфични методи, а голяма част от надеждността й – от прозрачността. Последните й успехи са ценни не толкова заради разкритията, колкото заради прозрачния начин, по който обясняват процеса на откриване на истината. Такива са, например, разследванията на „Белингкат“ за свалянето на самолета MH17 на „Малайзия Еърлайнс” и за отравянето на Скрипал; разследванията на „Ню Йорк таймс” за убийството на медицинската сестра Разан ал Наджар в Газа и идентифицирането на убийците на Джамал Хашоги; работата на Africa Eye по убийствата в Камерун; разследванията на DFRLab[2] за тролове в „Туитър”; и приносът на Лабораторията за разследвания на случаи на нарушаване на човешки права към Калифорнийския университет „Бъркли“ за разследване на Ройтерс в Мианмар, наградено с „Пулицър”.
При този тип журналистика в най-голяма степен се прилагат методи, близки до научните: прозрачността позволява процесът да бъде повторен, основните данни могат да бъдат наново проучени, а заключенията – тествани и от други. Това е различен тип журналистика от журналистиката на твърденията, която изисква доверие в експертния авторитет.
Много медийни коментатори и читатели приветстват тази нова тенденция. Но някои по-традиционно настроени журналисти като че ли не са особено впечатлени. В някои случаи, когато новият метод в голяма степен се различава от техните практики, те дори са критични към него, което само по себе си е доказателство за качеството на журналистиката, работеща с открити източници.
Например, журналистът Сиймур Хърш, носител на „Пулицър”, отхвърля разследванията от открити източници. Първият случай, който го кара да бъде резервиран, е химическата атака в Гута, Сирия, извършена на 21 август 2013 г. Елиът Хигинс, който тогава пише в тайнствен блог под псевдонима Браун Мозес, бързо събира данни от видеоклипове в „Ютюб”, от сателитни изображения и от доклади на ООН, за да провери размерите на боеприпасите, използвани в атаката, и да потвърди техния произход и вероятна траектория. Ракетите съвпадат с модел от арсенала на сирийския режим и траекторията им може да бъде проследена – изстреляни са от територия, контролирана от Асад.
Няколко месеца по-късно Хърш публикува дълга статия в „Лондон Ривю ъф Букс”, в която твърди, че администрацията на Обама е манипулирала доказателствата и нарочно е замислила заговор срещу сирийския режим на президента Асад. Хърш твърди това, като се позовава на свидетелствата на неназован източник – „бивш висш служител на разузнаването“. Въпреки че основните твърдения в историята на Хърш са оспорени, той се заема с казуса с двойно по-големи усилия и публикува още по-дълга версия от първата – отново в „Лондон Ривю ъф Букс”. От нея научаваме, че „надеждният боен кон” – бившият служител на разузнаването – казва на Хърш: „Ние днес знаем, че това е било тайна операция, планирана от хората на [турския президент Реджеп] Ердоган, с цел Обама да бъде притиснат да пресече „червената линия[3]”.
Хърш настоява читателите да му се доверят, разчитайки на един-единствен анонимен източник, чиято достоверност не може да докаже. Той се позовава на документи, които не е видял, и изказва твърдения, които не може да докаже. Освен това, не успява да обори съществуващи доказателства, които противоречат на историята му. В същото време, анализът на Хигинс се основава на проверими данни и надежден метод, с който без съмнение доказва, че ракетите са произведени в завод, използван от сирийския режим, и че траекторията, която са изминали, показва, че са изстреляни от територия, контролирана от правителството. За да се приеме, че историята на Хърш отговаря на истината, не само всички останали трябва да грешат, но и те трябва да участват в заговор (имайки предвид, че всички те, независимо един от друг, са достигнали до едни и същи изводи за нападението). Освен това, анализът на Хигинс се основава на достъпна информация и се подкрепя от реални доказателства – свидетели на атаката; както и на множество международни наблюдатели и институции, включително и на ООН, на различни организации за защита на човешките права, на правителствата на САЩ, Великобритания, Германия и Франция.
Цикълът се повтаря през април 2017 година, след като сирийският режим предприема нова химическа атака срещу град Хан Шейхун. Хърш представя „алтернативна“ история, в която цитира неназован „старши съветник от американското разузнаване“, но той определя грешно времето на атаката, не идентифицира коректно местоположението и изглежда не си дава сметка, че описанието, което дава, не отговаря на картината от ударения град. Специален екип, работещ по съвместен механизъм за разследване между ОЗХО[4] и ООН, извършва всеобхватно проучване, което потвърждава детайлите, до които са достигнали „Белингкат“, и поставя Хърш и германските му издатели в деликатно положение. (След като „Лондон Ривю ъф Ббукс“ отказва да публикува историята на Хърш, той се вижда принуден да се обърне към германския консервативен ежедневник „Ди Велт“.) Въпреки че Русия ограничава правомощията на ОЗХО, за да й попречи да идентифицира извършителите, по-късно разследващите на ООН потвърждават пред „Ройтерс“, че използваният през август 2013 г. саринов газ е от същите запаси на режима, използвани в Хан Шейхун.
Джеймс Харкин, директор на Центъра за разследваща журналистика със седалище в Лондон, също се изказва скептично за разследванията от открити източници. В статия за „Интерсепт“ през февруари той отбелязва, че разследванията от открити източници могат да бъдат „вълнуващ репортерски инструмент“, но „снимките, видеата и постовете в социалните медии“ предлагат „изненадващо тесен и учудващо субективен поглед върху това как протичат конфликтите“. Харкин подчертава необходимостта от борба с „дигиталния“ шум и предупреждава, че, без разследващите журналисти, „следващата световна война ще започне от лоша, неясна снимка, която някакъв човек, намиращ се на отдалечено и недостъпно място, пуска свободно в мрежата“.
Критичната позиция на Харкин е странна – едно от най-големите преимущества на разследванията от открити източници е, че при тях се определя автентичността и произхода на спорните изображения. Анализаторите, работещи с открити източници, много добре осъзнават риска от манипулация. Напредъкът в техниките на заснемане на изображения все още изостава от прогреса в създаването на фалшиви и манипулирани изображения. Той е свързан най-вече с появата на „дийп фейк“ (в буквален превод – „дълбоки лъжи“ – бел. пр.) – все по-съвършена форма на видеоманипулация, при която характерна черта/проява на даден човек се наслагва върху оригинално изображение. Така се създава реалистична дигитална маска, през която говори човекът от автентичното видео. Да се проверяват такива аудиовизуални материали е изключително предизвикателство. Осъзнавайки тези рискове, журналистите, правещи разследвания от отворени източници, приемат за „основополагащ“ подхода, при който първо надлежно проверяват откъде идват разпространяваните аудиовизуални данни в мрежата и чак след това се заемат да ги коментират и правят изводи.
В рамките само на няколко седмици след химическата атака в Дума в Сирия, извършена през април 2018 година, разследването на „Ню Йорк таймс“, в сътрудничество с „Белингкат“ и „Форенсик Аркитекчър“[5], установи както точния час и местопрестъпление, така и конкретните извършители и вида на използваното оръжие. Харкин, от своя страна, месеци наред разследва случая. Той посещава и Дума (макар и с „преводач, четящ мислите му“, но предоставен от режима). И макар че неговите разкрития потвърждават това, до което са достигнали и в „Ню Йорк таймс“, Харкин включва в материала си и свидетелства на местни хора, зависими от режима, които отричат да е имало химическа атака. Когато международната Организация за забрана на химическите оръжия (ОЗХО) публикува своя изчерпателен доклад една година след нападението, той напълно потвърждава анализа на „Ню Йорк таймс“ и „Белингкат“.
Разстоянието, изглежда, не е пречка да се направи сериозно разследване, а отиването на място не е гаранция за по–голяма яснота. Най-важна е достоверността на източниците. В практиката на „Ню Йорк таймс“ това лесно може да се установи, тъй като журналистите му работят с публично достъпни данни. Докато на източниците на Харкин трудно може да се има доверие.
Критиците на разследванията от открити източници не са съвсем прави да подчертават като минус отдалечеността на разследващите от предмета им на проучване. Голяма част от информацията идва от свидетели, били на мястото на инцидента, които имат по-непосредствен достъп до случващото се. Смартфоните с висококачествени камери гарантират, че всеки случай, заслужаващ внимание, има потенциални свидетели, които най-вероятно са го документирали. Да се твърди, че хората, живеещи под обсада или в условията на авторитарен режим, са абсолютно недостъпни в мрежата, не е съвсем вярно – дори китайските власти не могат да наложат тотален контрол. Със сигурност на подобни места има по-големи рискове, но активистите, посветили се на каузата на гражданската журналистика в Сирия, успяват да качват в мрежата текстове, изображения и видеоклипове не само от размирните райони на бунтовниците, но и от територии, контролирани или от режима, или от ИДИЛ.
Всичко това е добре дошло за правозащитните организации. Отдадеността, с която работят журналистите, правещи разследвания от открити източници, говори за това, че те продължават да се интересуват от дадена история много, след като тя вече не е на първите страници на вестниците. А при този нов глобален паноптикум едва ли има важни събития, останали просто незабелязани. По данни на „Пю Рисърч Сентър“ около 5 милиарда души по света притежават мобилни телефони, половината от които са оборудвани с камери. Жертвите, свидетелите, дори извършителите могат да документират престъпленията. По този начин субективният опит се прибавя към обективния свят на фактите, който е достъпен за всеки изследовател и може да бъде проверен и анализиран. И въпреки че в страните със силни режими властите се опитват да ограничат електронните комуникации, до този момент информацията винаги намира начин да се изплъзне от контрола им.
Спомнете си за случая с Бана ал-Абед от 2016 година – едно седемгодишно момиче, което с помощта на майка си предава на живо от обсадения сирийски град Алепо. Неговата история за ужасяващите бомбардировки и обсадения град привличат вниманието на целия свят към тежкото положение на хората, хванати като в капан в Алепо. Сирийският режим, руските медии и техните онлайн поддръжници своевременно реагират, като заплашват, организират атаки с тролове и се надсмиват над детето. Те един след друг твърдят, че такова момиче не съществува, че то е аватар, зад който седи пиар акция, замислена в Турция и приятелски настроена към джихадистите. Ник Уотърс, бивш пехотинец от британската армия, който работи с „Белингкат“, започва да проучва изображенията и видеоклиповете, които Бана пуска в мрежата, с цел да установи коя е, къде живее и как ползва интернет. Давайки си сметка за рисковете, на които Бана е изложена, Уотърс и „Белингтак“ отказват да разпространят допълнителна информация за нея, докато тя и семейството й не са евакуирани на безопасно място от Червения полумесец. Вместо да преследват сензацията, от „Белингкат“ признават, че имат ангажимент да пазят и защитават обектите си на разследване – този подход силно се различава от методите на „Уикилийкс“, които публикуват документи, без каквато и да било редакция и без да се интересуват от потенциалното им въздействие върху живота на хората.
Това доброволно спазване на определени етични принципи е още по-впечатляващо предвид факта, че до този момент разследванията от открити източници по никакъв начин не са регулирани. Повечето разследващи, работещи с открити източници, не са професионални журналисти. Някои от тях идват от други сфери, като например архитектура, медицина, химия, финанси, право. Те използват своите специализирани познания в извършването на експертизи. Архитектът Еял Вайцман, роден в Израел и работещ в Англия, е пионер в една изцяло нова сфера – архитектурата в помощ на съдебните експертизи, като използва данни от открити източници, за да разследва престъпления срещу правата на човека; експертът по химическите оръжия Дан Касзета има не малък принос за разкритията на „Белингкат“; а в Лабораторията за разследвания на случаи на нарушаване на човешки права към Калифорнийския университет „Бъркли“ събират експерти от най-различни дисциплини.
Разбира се, анализът на информация от открити източници има и своите ограничения. В най-честия случай това се дължи на обстоятелството, че анализаторът интерпретира само наличните факти, без винаги да отчита, че понякога тъкмо липсващите парчета от пъзела са ключът към загадката. Фондацията „Нова Америка“, например, привлича вниманието на широката общественост със статистика за атаките с дронове, извършени по време на управлението на Обама. По нейни данни, до този момент медиите целенасочено избягвали тази информация.
В действителност, при тази статистика не се отчита фактът, че информацията за извършени нападения с дронове се събира от официални източници без каквато и да било проверка на терен. Както се очаква, оказва се, че при тези атаки броят на цивилните жертви е много по-голям от предварително съобщеното. (Рисковете при „пасивното наблюдение“ са описани от журналистите Азмат Хан и Ананд Гопал, които правят едногодишно разследване за „Ню Йорк таймс“, посветено на водената от САЩ коалиционна кампания срещу ИДИЛ в Ирак. Те разкриват, че при 20% от въздушните удари има загинали цивилни. Това е над 31 пъти повече от бройката, разпространявана официално от Пентагона.) Журналистът Крис Ууд от Бюрото за разследваща журналистика разработва още по-точен метод за проверка на информацията, при който комбинира както разпространените в медиите съобщения за броя на жертвите, така и потвърждаващите ги твърдения от независими източници. Днес Ууд ръководи екипа на независимия сайт Airwars.org, който събира данни от открити източници с цел проследяване на коалиционните въздушни удари срещу ИДИЛ, нанасяни на територията на Ирак и Сирия.
През следващите години отговорните медийни издателите ще трябва да инвестират в увеличаване капацитета за проверка на фактите и цифровите изображения – към момента само медийни гиганти като „Ню Йорк таймс“ и БиБиСи имат ресурсите да поддържат екипи за разследвания от открити източници. В същото време, организации като„Белингкат“ ще продължават да работят и да имат най-голям дял в този тип разследвания. Но, както показва един наскоро създаден документален филм на холандската телевизия VPRO „Белингкат: Истината в света на постистината“, този модел на малки независими медии, работещи без никаква сериозна институционална подкрепа, излага на сериозен риск журналистите им. Те лесно могат да станат жертва на интересите на жестоки режими – например, тези в Кремъл или в Саудитска Арабия.
Трябва да признаем, че, независимо от сегашната носталгия по сериозните разследвания на „Ню Йорк таймс“ за „Пентагон пейпърс“[6], например, или на „Вашингтон пост“ за аферата „Уотъргейт“, журналистиката никога не е имала своята златна епоха. В същото време, днес новинарският бизнес изживява страхотна институционална и епистемологична криза. Единственият изход от нея е твърдото и непоколебимо посвещаване на истината и прецизността. Журналистиката, която използва методите на разследване от открити източници, няма да замени традиционната журналистика, но ще я направи по-силна. Това ще стане, когато традиционните медии си дадат сметка, че доверието на читателите трябва да се печели постоянно – с прозрачна и проверена информация. Освен това, за разлика от конкурентния етос в традиционната журналистика, при подхода на разследванията от открити източници можем да говорим за специфична форма на сътрудничество, на споделено познание, при което, в името на най-добрия възможен резултат, се привличат експерти от различни дисциплини. Тъкмо от това вливане на нова жизненост и доверие отчаяно се нуждае журналистиката днес.
Мухамад Идрис Ахмад
Ню Йорк Ривю ъф Букс, 10.06.2019
Превод от английски Григор Григоров
–-
[1] В мрежата се появява видео от масова екзекуция с изстрел в тила на 18 мъже, членове на „Ислямска държава“. Тя е ръководена от Махмуд ал Верфали, който е офицер от Либийската национална армия и приближен на генерал Хафтар. При нея се следва почеркът на екзекуциите на „Ислямска държава“ – осъдените на смърт са с оранжеви дрехи и са поставени на колене.
[2] DFRLab – Digital Forensic Research Lab (Лаборатория за цифрова криминалистика).
[3] Има се предвид, че Обама е заявявал, че няма да изпраща американски сухопътни войски в Сирия.
[4] ОЗХО – Организация за забрана на химическите оръжия.
[5] „Форенсик Аркитекчър“ (Forensic Architecture) е британска организация, работеща към Колежа за изкуства „Голдсмит“ към Лондонския университет. Тя разследва случаи на нарушаване на човешки права и разрушаване на околна среда. По време на разследванията тя възстановява архитектурната среда, в която са извършени престъпленията, чрез 3D анимация.
[6] „Пентагон пейпърс“ – разследването на „Ню Йорк таймс“ почива на разкритията на държавния служител Даниел Елсбърг за ужасяващи действия на служители на Пентагона във Виетнам.
