26 години след изложбата за 100 годишнината на Райко Алексиев, в София отново се откри негова ретроспективна изложба – в СГХГ с куратор Красимир Илиев. Тя не е опит за преформулиране на мястото на художника в българската култура, а и едва ли е необходим такъв. Райко Алексиев си остава връх в политическата карикатура у нас, получил най-високата оценка за своя занаят –смъртна присъда, или по-точно, пребит е до смърт веднага след Девети септември заради две карикатури на Сталин и после посмъртно е осъден на смърт от Народния съд. В този смисъл, изложбата му сега задочно участва в дебата как трябва да се помни и преподава комунистическият режим. Случаят с Райко Алексиев е показателен за това, че комунизмът за дни отменя човешките ценности. Художникът, който вярва в тяхната устойчивост, отказва да емигрира от страната и главорезът Лев Главинчев го прибира от писателското кафене в центъра на София. Останалите посетители – колеги и приятели, се развикват да го остави, но Главинчев им се заканва, че ако не млъкнат, ще отведе и тях. Последва мълчание, което тежи над обществото 45 години. Конкретно за Райко Алексиев се чува и е реабилитиран в публичния живот едва след падането на комунистическия режим през 1989 година.
Впрочем, самите карикатури на Райко Алексиев могат да се разглеждат като уроци по история – и то не само за комунизма, а и за фашизма, за войната, за заговора на великите сили, за отношенията на Балканите, за ролята на Църквата и пр.
В кураторската версия на Илиев е поставен съществен акцент и извън карикатурите – върху живописните платна на художника в импресионистичен маниер и с предпочитание към пейзажа, които показват широтата на таланта му, минал през различни жанрове не само на изобразителното изкуство, но и на литературата (фейлетони и разкази). Но силата на кураторския проект е в демонстрацията на двойното битие на карикатурата, която принадлежи колкото на изкуството, толкова и на журналистиката, обитава едновременно музея и улицата. За да стигне до най-болезнените точки на социалната реалност, тя се отстранява естетически от нея в деформации, хиперболи и литоти.
Всичко това добива непосредствена видимост в съпоставката между художествения произход на рисунките на Райко Алексиев, чиято гротескова образност е част от естетическите моди преди Девети септември (Алексиев задълго е председател на Съюза на художниците), и тяхната употреба според медийния дневен ред – в контекста на вестниците, където са излизали; и в диалога „по съседство” на страниците, върху които са разположени. Основно място в изложбата, естествено, е отделено на седмичника „Щурец” (1932-1944), чийто издател (с банкови кредити), а в началото и единствен автор, е художникът.
Специално постижение на карикатурите на Райко Алексиев от гледна точка на изкуството са иконографските архетипи на героите на времето – от политическите персони до типажите на обикновения човек, с които влизат в масовото съзнание, а от гледна точка на журналистиката е задължителната критика на властта, която и да е власт.
