Преди месец в УНСС се проведе научна конференция, на която бе представено Европейското социално изследване за България (ESS – ERIC), финансирано от Министерството на образованието и науката и включено в Националната пътна карта за научноизследователски инфраструктури (2018 – 2023). То е проведено през 2018 г. от НСИ по поръчка на Национален консорциум, включващ УНСС, Института за изследване на обществата и знанието при БАН, Националния статистически институт, Българската социологическа асоциация (БСА), Съюза на икономистите в България и Агенцията за социални анализи. Анкетирани са 1200 души, които са избрани чрез представителна извадка, така че да отговарят на структурата на българското общество по тип населено място, възраст, образование.
Това изследване е най-мащабният и най-авторитетният дългосрочен научноизследователски проект в социалната сфера в Европа.
В рамките на конференцията впечатление направи докладът „Фактори за щастието в съвременното българско общество”, изготвен от д-р Камелия Петкова, проф. Румяна Стоилова и гл.ас. Александър Герганов от Института за изследване на обществата и знанието при БАН. Тук предлагаме на вниманието на читателите гледната точка на един от неговите автори проф. Румяна Стоилова.
Преди близо 10 години в списание „Икономист” излезе статия, посветена на международно социологическо изследване и озаглавена „Богатите, бедните и българите”. В нея България беше посочена като страната с най-нещастните граждани с доходите, които получават. След това се появи друго проучване, от което ставаше ясно, че не българите са най-нещастни, а молдовците. Ето защо за мен бе интересно да видя дали Европейското социално изследване за България и международната програма за социални изследвания ще потвърдят досегашните данни – дали ние, българите, наистина сме толкова нещастни, колкото ни представя онова проучване отпреди десет години.
Вероятно за не малко хора обсъждането на темата за щастието звучи нелепо. Ние сякаш сме свикнали единствено да се фокусираме върху негативното и отрицателното и смятаме за неприлично да говорим за щастието. А тази тема е много важна – и от индивидуална гледна точка, и като един от измерителите за благосъстоянието и благоденствието на обществото, в което живеем. За нас, социолозите, щастието е характеристика на обществото, в което живеем, и то трябва да интересува силно политиците, които твърдят, че мислят за него. За обществото, не за собственото си щастие и благополучие.
Щастието като споделена ценност има интегративна стойност – то е показател до каква степен хората ценят обществото, в което живеят, и доколко са склонни да го напуснат и да търсят себереализация в чужбина. Виждаме, че един от сериозните проблеми на България е голямата емиграция и най-вече фактът, че младите напускат дългосрочно родината. А ако те се чувстват щастливи в обществото, в което живеят, по-трудно ще вземат решение да се установят трайно навън и по-лесно ще вземат решението да се върнат, което трябва да бъде и целта на всички политици, а и на всички нас в България – да върнем обратно онези, които са придобили знание и опит навън и могат да допринесат за просперитета на обществото ни. Защото просперитетът на обществото се дължи на хората, които живеят в него, а не на външни фактори и донори.
В крайна сметка това, което изненада нас, социолозите, е, че резултатите от изследването показват, че българите не се преживяват като толкова нещастни – около 70% от хората определят себе си като много щастливи или като по-скоро щастливи. Макар и неочаквани, тези резултати потвърждават някои наблюдения, засичани и при други сериозни проучвания, че щастието е относителна величина и зависи не толкова колко си богат или беден, а от сравнението. Вероятно непрекъснатото сравнение със Западна Европа и постоянното повтаряне как българите сме най-бедните в Европа (без да се добавя, че ние сме с най–ниски доходи, но в рамките на ЕС, а не в рамките на Европа) не допринася за усещането за щастие. Освен това, по-бедните хора в България са пенсионерите, при които съпоставката какви доходи са получавали преди да се пенсионират и какви след това; съответно, какво е било мястото им в обществото преди и след това, не може да не предизвика богата гама от отрицателни емоции. Това важи с особена сила за пенсиониралите се в началото на промените, когато пенсиите и за учители, и за инженери бяха в прекия смисъл на думата „убийствено“ ниски.
А ако погледнем какъв е профилът на хората, които са по-щастливи, тук изненади няма – това са по-богатите и по-младите. Сред младите – на възраст 18 и 24 години – щастливите са 90%. След това, с напредването на възрастта, усещането за щастие намалява, като при лицата в пенсионна възраст – след 65 години, онези, които казват, че са щастливи, са 53%. Ако сравним отговорите при младите и пенсионерите, ще видим, че разликата е доста сериозна – 37процентни пункта.
Друг фактор за щастие – освен богатството и младостта – е семейната среда. Най-щастливи се оказват хората, които живеят в многочленни домакинства с четирима или повече души – от тях 90% казват, че са щастливи. Като намалява броят на членовете на семейството или на домакинството, в което живеят, намалява и делът на щастливите – при семейство от двама души (най-често двама пенсионери с пораснали деца, които не живеят вече при тях) щастливите са 69%. При живеещите сами 60% заявяват, че са щастливи – т.е. можем да направим извода, че усещането за общност, за споделеност в близкия семеен кръг е много важно за усещането за щастие.
В изследването като отделен фактор за щастие присъства и бедността. По-бедните се самоопределят по-рядко като щастливи – 38% от бедните се самоопределят като щастливи, като за сравнение – 69% от тези, които казват за себе си, че са богати, се определят като щастливи.
При проучването сме използвали два индикатора – единият е дали определяш себе си като по-скоро богат или по-скоро беден, а другият има за цел да засече субективната оценка, търсейки отговор на въпроса доколко лесно свързвате двата края. Сред тези, които отговарят, че доста лесно или много лесно свързват двата края, 88% се самоопределят като щастливи, докато сред онези, които отговарят, че много трудно се справят с това, 50% определят себе си като щастливи. От тези данни виждаме, че въпросът не е толкова в самоопределянето богат или беден, а в начина на справяне с живота в материално отношение. И тук се оказва, че в сравнителни дялове справящите се с лекота с битовите предизвикателства са по-щастливи от богатите!
Фактор за щастие е и религиозността – изследването регистрира, че когато човек вярва в свръхсила, на която се уповава и която го свързва с други хора в религиозна общност, е по-щастлив. Сред религиозните респонденти щастливите са 75%, а сред нерелигиозните – 68%. Факт е, че разликата не е чак толкова голяма, но все пак религията има значение, доколкото допринася както за устойчивостта на личността, така и за нейната свързаност с други хора в по-голяма общност.
Следващ показател, свързан с щастието и важен за характеризирането на обществото ни, е доверието в институциите. Принципно множество изследвания показват, че хората в постсоциалистическите страни са по-нещастни от тези в западноевропейските и моето обяснение е, че една от причините е по-ниското доверие в институциите – явление, наблюдавано в постсоциалистическите общества.
В случая данните ни показват, че 79% от хората, които имат пълно или голямо доверие в съда, съобщават, че са щастливи. При доверието в образователната система резултатите са сходни – там също 79% от имащите доверие се чувстват щастливи срещу 62%, които нямат доверие. Още по-голямо значение има доверието в бизнеса и индустрията – 87% от тези, които казват, че имат доверие, че могат да подберат наистина подготвени и квалифицирани служители, че могат да открият нови работни места и да предложат добри заплати, са щастливи. За сравнение – от онези, които нямат доверие в бизнеса и индустрията, т.е. не вярват, че ако вложат усилия и ресурси в по-високата си квалификация и работят добре, нещата ще са добре и за тях, и за другите, само 61% казват, че са щастливи. Тази разлика от 26 процентни пункта е значителна и дава основание да се твърди, че по-високото доверие води до по-високи нива на щастие.
Някой може да се зачуди защо коментираме „доверие в бизнеса”, а не „доверие в работодателя” или „доверие в служителя”? Въпросите от изследването са стандартизирани, за да могат да се правят сравнения между различните държави. Ето защо във всички страни въпросите се задават по един и същи начин. Внимава се много при превода на въпросите – формират се работни групи с представители на повече страни, за да се обсъди как най-коректно да се преведат въпросите, така че да не се промени смисълът. По отношение на бизнеса има един фактор, който е много важен, и той е свързан с обстоятелството дали респондентът е самонает – прави впечатление, че хората, които имат собствен бизнес, по-често определят себе си като щастливи – те са с 13 процентни пункта повече от останалите, които са наети. Хората със собствен бизнес или самонаети изпитват по-голямо удовлетворение от работата си и причините за това са различни – те са и по-автономни (сами определят ритъма си на работа), и са по-креативни, и зависят най-вече от клиентите и пазара… Това е измерение на щастието, което ние ще продължим да проучваме и което е фокусирано именно върху сферата на заетостта, а не толкова върху социално-демографските фактори, свързани с това къде човек живее, на колко е години и т.н.
Обръщам внимание, че самонаетият сам си е работодател – неговият случай е различен от този на наетите. У нас при големия дял от фирмите наблюдаваме един до двама наети – това е профилът на малкия бизнес в България, който си струва да бъде изследван, за да разберем каква е мотивацията на тези хора, въпреки всички предизвикателства, да поемат риска да имат свой собствен бизнес.
Засега можем да кажем, че подобен избор е свързан с усещането за щастие.
И накрая – последният фактор за щастието, който разглеждаме в анализа на данните от изследването, е свързан с възможностите за развитие в обществото, в което живеем.
Въпросът, който е отправян към респондентите, е формулиран по следния начин: Така, както стоят нещата в България, хората като мен имат добри възможности да живеят добре.
От тези, които са напълно съгласни с това твърдение, 52% определят себе си като много щастливи; 32% – като донякъде щастливи. И тази връзка между възможностите, които виждаме пред себе си в обществото ни, и усещането за щастие, е важен предмет на изследване за нас, социолозите. Въпросът не опира само до индивидуалното усещане за щастие, а до връзката между отделния индивид и обществото.
Ето защо данните, които имаме, благодарение на изследването, са важни и ние ги представяме както на различни конференции, така и под формата на презентации пред различни органи на управление. Работим върху препоръки към управляващите. Една от тях е свързана с идеята да се прокарват политики, имащи за цел както повишаване доходите на пенсионерите, така и увеличаване на възможностите за социална включеност на по-възрастните. Би било полезно да се подкрепят програми, по които да се отпускат грантове за различни инициативи, например, дневни клубове за възрастни, подкрепа за различни форми на самодейност или учене през целия живот.
Сега сме в „постизборна” ситуация и ако политиците наистина мислят за хората така, както твърдят винаги преди тях, те трябва да работят за повишаване усещането за щастие на възрастните и самотни хора и това не трябва да бъде изолирана инициатива, а част от правителствена стратегия, насочена специално за тях. Освен това, избирателите трябва да се научат да изискват и преди избори да са наясно какво точно политиците са заложили за тях в програмите си. Бъдещите управляващи трябва да обясняват и на възрастните, и на младите, и на бизнеса с какво се ангажират за всяка конкретна група, за да повишат нивото й на щастие и усещането за благополучие в страната, в която живеят.
Знаем, че в Декларацията за независимост на САЩ сред основните права е и стремежът към щастие, така че защо и ние да не изричаме на глас очакването си да бъдем щастливи?! На първо място в страната, в която живеем.
Тепърва предстои да видим резултатите и за другите европейски държави и да направим сравнения. Предвиждаме през лятото на 2020 г. да излезе специален брой на сп. „Социологически проблеми”, посветен на „Европейско социално изследване за България (ESS – ERIC)“ и на Международната програма за социални изследвания (ISSP), които успяхме да включим в Националната пътна карта за научни изследвания на България. Това беше много важно, защото у нас обичайно под научни инфраструктури се разбират лаборатории, бели престилки, а не социални изследвания, каквито са Европейското социално изследване и Международната програма за социални изследвания. Благодарение на тях се събират и анализират данни, които са с доказано качество и са общодостъпни за всички европейски държави, така че може да се проследява къде и кога има много големи отклонения между страните и да се търси обяснение какви са причините за това. Дали те са свързани с конкретни политики или разминаванията се дължат като цяло на културата и нагласите на хората в съответното общество?
И накрая, за нас като социолози, включването на двете изследвания в Националната пътна карта за научни изследвания на България е ценно, защото говори за еволюционна промяна в нагласите – вече за социологическите проучвания се мисли не само като изследвания на електоралните нагласи и общественото мнение, а като инструмент за по-дълбоко разбиране на процесите, които се случват в обществото.