Повечето от чуждите и родни анализатори на международната политика, независимо от политическите възгледи, изглежда са единодушни – светът стана непредсказуем, нараства неопределеността, процесът не се поддава на влияние и е по-добре да не правим нищо. Да се дистанцираме.
Такъв извод е особено опасен за нас, руснаците. Нас, уви, много ни бива да изпадаме в транс след големи пробиви и да губим мира след спечелени войни. Не се наемам да твърдя, че бъдещето е до голяма степен предсказуемо. И върху него може и трябва да се влияе. Ако, разбира се, големите играчи знаят какво искат, притежават енергия и ум, градят политиката върху повече или по-малко рационална и дългосрочна основа.
Елементът неопределеност винаги е съществувал. И сега той е не повече, а даже дори по-малко, отколкото е бил през много други епохи. Да, заради информационната революция масите имат достъп до много по-широки възможности за влияние върху политиката. И точно това тревожи елитите, свикнали те да решават какво му трябва на народа. Оттук и оплакванията от уж нарастващата непредсказуемост. Всъщност, включването на широките слоеве на населението в политиката я прави по-предсказуема, доколкото интересът на масите се предугажда по-лесно от интригите на представителите на естаблишмънта.
Идеологическите и политически грешки
Главната причина да се говори за непредсказуемост е нежеланието на западните елити, които доминираха на интелектуалния терен, и тези, които се движеха в техния фарватер, да видят бъдеще, което не им е особено приятно. Интелектуалната и политическата класа на Европа повярва в неизбежността на световната победа на евромодела, а натрупаният от Запада потенциал (политически, военен, икономически, идеологически и информационен) дава възможност да налага тези възгледи на всички. В относително бедните страни, които не са западни, включително и в Русия, евроинтеграцията се изучаваше предимно за европейски пари със съответния резултат. Само САЩ, разполагащи със средства за собствен интелектуален подход, а и нежелаещи засилването на конкурента, макар и съюзник, проявяваха „евроскептицизъм”.
Днешното състояние на Евросъюза можеше да бъде предсказано още през 90-те години на миналия век, когато мнозинството европейски държави, захранвани от евтината работна ръка и гладните пазари на бившия соцлагер, се отказаха от назрялата реформа в икономическата и социалната система. Грешката многократно се задълбочи, когато в еуфорията от сякаш окончателната победа, ЕС се опита да създаде „единна външна и отбранителна политика”. Линията на най-малкия общ знаменател рязко отслаби влиянието на водещите държави на Европа. Евросъюзът предприе лекомислено разширяване и въвеждане на еврото без единно икономическо управление.
Европейците се отказаха и от интеграция с Русия, която притежаваше „твърда” сила, ресурси и доказана в хода на историята способност да се възстановява. Вместо нея, бе избрана нео-ваймарската политика. Руският елит, уморен от трудностите на „реалния социализъм”, се стремеше да се сближи, ако не да се интегрира, с ЕС, естествено, при достойни условия. Ако това беше станало, днешното отслабване на Запада не би било толкова болезнено. Той още дълго би запазил военното си превъзходство – дълбокото основание за неговите доминиращи позиции в сферата на икономиката, политиката и идеите.
Когато желанието на Русия за сближаване срещна отказ и НАТО започна да се разширява, аз се изплаших. Предложението на Москва беше толкова изгодно, че отклоняването му изглеждаше като опит бившият противник да бъде довършен. След това въпросът се състоеше единствено в това при какви условия ще се осъществи сблъсъкът и ще успеем ли ние да съберем сили. Завръщането на противопоставянето стана необратимо през 2001 година, след като САЩ излязоха от Договора за противоракетна отбрана (ПРО). Този акт не можеше да бъде интерпретиран по друг начин, освен като стремеж САЩ да си върнат стратегическото превъзходство. Но това изглеждаше особено опасно на фона на агресиите в Югославия и Ирак.
В същото време е учудващо, че за преобладаващата част родни и чужди специалисти събитията от 2014 година в Крим и в Украйна бяха изненада или свидетелство за „непредсказеумостта” на Русия. Те бяха съвсем логични и можеха да протекат по много по-твърд сценарий. Отказът на значителна част от родния елит да признае реалността не отменя логиката на историята. Другата част от управляваща прослойка в Русия я възприе и действаше. Междувременно скрито вървеше подготовка за твърдо противопоставяне. Създаваше се ново поколение стратегически и близки до тях оръжейни системи. Трупаха се финансови резерви. Усъвършенстваше се структурата на управление. Но голям сегмент от родния естаблишмънт, особено икономическият блок, не искаше да вярва в неизбежното. Иначе не биха създали новия пътнически самолет МС-21 с толкова висок процент части, произвеждани в САЩ; по-рано биха въвели независими платежни системи, предназначени изпреварващо да „обезвредят“ санкциите; богатата руска класа не би продължавала и до днес да изнася ресурси на Запад. А и не биха бленували за отмяна на санкциите, както беше доскоро. Санкциите бяха очаквани не само заради противопоставянето, неизбежно след отстъплението от 90-те години, но и поради частичната деглобализация, чийто елемент е и политизацията на икономическите отношения. Процесът е следствие от редица обективни причини, основната от които, най-вероятно, е споменатата вече загуба на военно превъзходство заедно с базиращото се на него почти петвековно политическо и икономическо доминиране на Запада. Контролирани до този момент страни и народи изведнъж получиха възможност да използват своите конкурентни предимства. В тази ситуация „либералният икономически ред” стана неизгоден за създателите си. И Съединените щати, още преди Тръмп, започнаха да се отказват от този ред. Санкциите, които и европейците, и американците „щедро“ налагаха още преди изблика на протекционизъм в САЩ, бяха пряко оправдавани с невъзможността да бъде употребена военна сила. Резултатът от всичките тези резки завои беше предсказуем. Евросъюзът изпадна в многостранна, може би дори фатална криза, след като демонстрира нарастващо геостратегическо смаляване и „затваряне в пашкул” в един свят с все по-остра конкуренция.
Идването на власт на човек като Доналд Тръмп не беше сензация. Америка се вкара в няколко войни и политически ги изгуби, като лекомислено прахоса трилиони. Инфраструктурата в САЩ е в плачевно състояние, имайки предвид колко богата страна е тя.
Китай мощно дръпна напред, като започна да избутва американците не само на икономическите, но и на политическите пазари. Още Обама дойде с мандат от част от управляващата прослойка да намали външните ангажименти и да се заеме със страната. Но, както и президентът Джими Картър в подобна ситуация, и Обама не можа (или не му позволиха) да изпълни тези задачи. В края на 70-те години на ХХ век елитът издигна Роналд Рейгън, който заложи на икономическото възраждане и възстановяване на военното превъзходство. Разликата между Тръмп и Рейгън е в това, че по-голямата част от върхушката през 90-те години на миналия век и първото десетилетие на ХХI век толкова повярва в непогрешимостта си и догмите на либерализма, че напълно забрави за националните интереси. А когато се сблъска с неизбежната реакция срещу безсмислената експанзия, върхушката се разцепи. Корекциите започнаха да се нанасят твърдо, без да се съобразяват с волята на елита. Но Тръмп се оказа изненада не само за върхушката, но и за онези, свикнали да поглъщат идеологическите й продукти.
Заблудите, умножени по способността на Запада да налага възгледите си, доведоха дотам, че той пропусна да забележи възраждането на Китай. Политиката спрямо КНР почиваше на нежеланието да се признае очевидното – китайската хилядолетна култура и историческа традиция. Ако Китай, с неговото разнообразно население от милиард и триста милиона души, наистина бе станал демократичен, щеше да настъпи глобална катастрофа. Но се смяташе, че след като Китай приеме капитализма, той неизбежно ще стане по-демократичен, прозападен и, съответно, по-малко способен да управлява себе си и ресурсите си. Когато в началото на ХХI век стана ясно, че нещата не вървят в подобна посока, разни стратези един през друг започнаха да предсказват неизбежния му крах, заявявайки, че капитализмът не може да се развива без демокрация.
Междувременно капитализмът се развиваше без връзка с демокрацията, а на базата на наследената от феодализма правова система, защитаваща частната собственост в рамките на зверски авторитарни, според съвременните разбирания, политически модели. Нещо повече, капитализмът, чиято движеща сила на развитие е неравенството, противоречи на демокрацията, на властта на мнозинството. „Популизмът”, в чиято подкрепа обвиняват Русия, е абсолютно логичен резултат от поредния взрив на неравенство и от ръста на миграцията, която излезе изпод контрол. А тя, както малцина днес си спомнят, беше отприщена от европейската буржоазия, за да понижи нарастващата цена на работната ръка и влиянието на профсъюзите. И днес се берат плодовете на тогавашните решения.
Интелектуалните заблуди
Една от най-важните причини за сегашната паника по повод непредсказуемостта е разрушаването на интелектуалната основа, върху която както световните, така и родните елити градяха предвижданията си. Тази база бе изградена от Запада през последните 40 години, а след временната му „победа” в Студената война започна повсеместно да преобладава.
Всички се втурнаха да изучават, преподават и разпространяват като неопровержима истина доктрините и идеите на западната академична общност. Освен това, Западът беше по-свободен, по-богат, а заради това и по-привлекателен. Не на последно място, и медиите му имаха доминираща позиция в интелектуалната среда. Същевременно повечето от тези теории, концепции и школи страдат от сериозни недостатъци.
Първо, техните адепти волно или неволно отразяват интересите на собствените си страни или на елитите, управляващи в тях. А онези, които ги следват в други общества, неизбежно играят по чужди правила и на чужд терен. Понякога има случаи на съзнателно забравяне за интересите на собствената страна поради „компрадорски”[1] мотиви, от глупост, невежество или желание да те харесат колегите от „напредничавия свят”. В Русия, ще напомня, през 90-те имаше доста интелектуални и политически лидери, които провъзгласиха интересите на страната за идентични на западните, а всички веяния, идващи от Запада – за предизвестено правилни. Отзвукът от тези гласове още не е заглъхнал.
Второ, всичките тези концепции по правило се пишеха за отминалите периоди на двуполюсната конфронтация или за „либералния световен ред” в периода 1991–2007 – епохата на доминирането на САЩ. И дори ако в някакъв момент те са отразявали световната картина, то днес вече са остарели.
Трето, за половин век западната икономико-политическа и социална мисъл се разцепи на множество тясно специализирани направления. Но селективният поглед не позволява да се види цялото и съответно да се предвиди еволюцията на сложни системи като обществото или международните отношения.
И накрая, четвърто, много теории бяха просто погрешни. Лоша шега изигра както вярата в „края на историята”, така и в безусловната правилност на либералнодемократичните теории и практики. След това дойде епохата на политкоректността, а либералнодемократичните възгледи придобиха характер на тоталитарна идеология (това беше прекрасно описано от Александър Лукин[2]).
Казаното не означава, че всички западни теории са погрешни. В значителна степен е коректна школата на политическия реализъм, злостно отхвърляна от интелектуалното мнозинство в САЩ и Европа. До голяма степен пророческа се оказа идеята за сблъсъка на цивилизациите на Самюъл Хънтингтън. Адекватна е концепцията за баланса на силите. А онези, които я отхвърлят, са либералите и китайците – по различни причини. Последните са свикнали не да балансират, а да доминират в рамките на традициите на „Средното царство”[3]. Но с натрупването на опит и те започват да играят по правилата на теорията на баланса.
Ще дам още няколко примера за масови интелектуални заблуди. Стана почти общоприето схващането, че западната цивилизация е венецът на развитието на човечеството. Преди това близо век комунистите смятаха, че това е комунизмът. А демокрациите неизменно загиваха в условията на изостряне на международната конкуренция или в резултат на вътрешни сътресения. Гръцките републики станаха деспотства, римската – империя, средновековните италиански републики – монархии, новгородската падна, венецианската се предаде на Наполеон, а почти цялата демократична Европа – на Хитлер. И ако не беше самопожертвователната борба на съветския народ, воден от тоталитарна власт, демокрация, в какъвто вид съществува днес в Европа, просто нямаше да има.
Съвременната западна демокрация е само един от начините, макар и по-комфортен за повечето граждани, обществата да бъдат управлявани. Бъдещето обещава плурализъм на моделите. Но и днес в повечето университети академичното тяло, движейки се в руслото на политически коректното говорене, убеждава себе си и студентството в неизбежната победа на демокрацията. Макар че дори в западните общества се засилват авторитарните тенденции.
И до днес в интелектуалната среда преобладава митът за миролюбието на демокрациите, за придържането им към международното право. Действително, факт е – на демокрациите им е по-трудно да водят продължителни войни. Но как може да се говори за „демократичен мир”, след като НАТО 80 дни бомбардира остатъците от напълно демократична, макар и отчасти въвлечена в гражданска война Югославия?! За избухването на която, впрочем, помогнаха демокрациите от ЕС, незаконно признали през 1991 година независимостта на Хърватия и Словения. Последваха агресии срещу Ирак и Либия, в които участваха повечето официално демократични държави.
Трескавото търсене и измислянето на фигурата на врага показват, че на западните политически системи тя им е жизнено необходима. Всички „популисти”, противници на провалилите се елити, биват обявявани за агенти на Путин. Още по-живописна е ситуацията в САЩ. Там загубилите се опитаха да обяснят провала си с измислицата за руска намеса в американските избори. Възродиха и абсолютно фантастичния мит за руската военна заплаха; и това при положение, че Русия харчи за въоръжените си сили 20 пъти по-малко от НАТО и има многократно по-малък оръжеен капацитет от тях. Когато към 2019 година антируската кампания взе да залязва, активизираха сатанизирането на Китай, изобличавайки го във всички грехове, най-големият от които – стремежът да бъде подкопана демокрацията. Китайските колеги са в изумление – те изобщо не могат да разберат какво става.
С усмивка си спомням как преди повече от четири десетилетия, изучавайки трудовете на пионерите на съвременната теория на глобализацията Джоузеф Най[4], Робърт Гилпин[5], Робърт Кохейн[6] за неизбежността на новия светъл свят – тогава, когато ще победи взаимозависимостта, когато националните държави няма повече да съществуват, а ще бъдат заменени от наднационалните институции, от транснационалните корпорации (ТНК), от неправителствените организации или организациите с нестопанска цел, аз известно време вярвах в тази идея. С учудване откривам, че тази теория се преподава и днес, включително у нас. Но къде е глобалното правителство? Тече рационализация на световната политика и разпад на международните институции. Транснационалните корпорации послушно маршируват по заповед на правителствата. Независимите глобални НПО са 99% приватизирани от държави или групи елити.
Теорията за „меката сила”, издигната от Джоузеф Най, е неадекватна – той е първокласен интелектуалец, но и страстен защитник на интересите на страната си. Впрочем, ако от теорията за „меката сила” извадим прозападната й насоченост и я наречем по старому „идеологическо влияние“, ще стане ясно, че през 20-те – 30-те години на миналия век гигантска „мека сила” е притежавал и съветският комунизъм. Въпреки бедността и репресиите. Зад призивите му за всеобща справедливост, равенство и национално освобождение вървяха стотици милиони. Оказва се, че съвременна Русия, макар и не особено богата и недотам свободна, има своята „мека сила”. Руското идеологическо послание – защита на суверенитета, на националното достойнство, на културната самобитност и на традиционните ценности – е близко на по-голямата част от човечеството. Това е причината за необичайно злобната и прекрачваща границите на приличието информационна кампания, водена срещу Русия.
Отричането на империализма и империите е поразително по неадекватността си. САЩ, главният адепт на отрицанието, представляват класически тип империя. Без формални колонии, но с 800 бази, с насочване на външноикономическите връзки и с налагане както на идеология, така и на външнополитическа ориентация и на единна военна система. Евросъюзът е още по-класическа империя, вярно, без император.
Ние, останалият свят, трябва ли да се движим във фарватера на това лицемерие? А може би империи не само има, но и ще има. И може би дори на тях принадлежи бъдещето?
Можем да дадем още много примери. Повечето от съществуващите теории са само частично адекватни. Те са полезни като инструменти за анализ, но само ако си даваме сметка, че практическата им приложимост е твърде ограничена.
Сега за бъдещето
Единственото събитие, което може да промени всичко, е голяма война. Тя ще направи хода на историята напълно непредсказуем или окончателно ще го стопира. Неведнъж вече съм писал, че вероятността от война днес е много по-голяма, отколкото от когато и да било, смятано от средата на 60-те години на миналия век досега. Но тя може да бъде предотвратена с умна политика, многостранно активно възпиране и енергична борба за мир. Останалите макротенденции са добре видими и предсказуеми. Ще отбележа най-важните.
Ще продължи изместването на центъра на световната икономика и политика към Азия. Китай, дори при неизбежното забавяне, още в обозримо бъдеще ще стигне нивата на САЩ по всички параметри. Вижда се, че той вече настига или дори изпреварва Съединените щати в редица технологични и стратегически направления, в частност – в сферата на изкуствения интелект. След като в световен план и военната, и икономическата, и политическата сила започват все повече да клонят към Азия и Евразия, в тази посока започва да се прелива и културно-моралното влияние. Пред Русия – северната Евразия – се откриват интересни перспективи.
САЩ, благодарение на „революцията на Тръмп”, която най-вероятно ще побутне икономиката им напред, ще запазят позицията си на държава № 1–2, но те вече няма да бъдат суперглобален играч и заради това само частично ще възстановят позициите си в западното полукълбо.
Де факто, Студената война, започната от Запада срещу Китай, ще остане още години наред сред водещите тенденции в международните отношения с цел да се самоорганизира срещу „врага” и възпре китайското засилване на могъществото. След около четири години е вероятно частично преодоляване на разцеплението на американските елити, които ще успеят да вземат под свой контрол социалните медии и политическата система в страната като цяло. Това може да намали интензитета на търсенето на враг в лицето на Русия. Още повече, че Китай все повече я замества в тази й роля. Частично ще бъдат удовлетворени интересите на зажаднелия за поръчки американски военно-промишлен комплекс, свързани със стратегическите въоръжения. Важното е, че ние óвреме дадохме на американците да разберат: превъзходство в надпреварата във въоръжаването те няма да постигнат чрез „изтощаване” – второ издание на Рейгън няма да има. Тогава може да се разчита на известна нормализация. Но другите причини за противопоставянето ще се запазят. За да отслаби Китай, е важно за Вашингтон, допуснал създаването на полусъюзнически отношения между Москва и Пекин, или да разгроми Русия, или да я неутрализира, или да откъсне Пекин от Москва.
Европа, както се вижда, изпусна шанса си да обърне посоката на деградация на европроекта и срива на световните позиции на ЕС. Ето защо националистическите и авторитарни тенденции ще продължат да се задълбочават. Вероятно е показателите да падат още по-надолу и назад, като намерят нов баланс на нивата от края на 80-те и на 90-те години. Но поради несполучливия експеримент с единната външна и отбранителна политика и поради вътрешноевропейските проблеми, можем да очакваме, че и велики някога държави няма да успеят да се върнат на предишното си равнище на влиятелни субекти на световната политическа сцена. Активизират се конкурентни съревнования между външни сили, искащи да заемат позиции на вехнещия, но все още бляскав и богат субконтинент. Тази борба може да стане важно геополитическо предизвикателство за Русия и света. Европейците не пожелаха сами да плащат за сигурността си и въоръжените сили и сега ще трябва да плащат с политическа лоялност и икономически отстъпки. В същото време компрадорската класа, асоциираща своите политически и икономически интереси с американците, продължава да е силна. Последните създадоха мощна клиентела в стара Европа. Разширяването на Евросъюза доведе до това в него да се засилят проамериканските елементи – идеологически русофоби или просто дълбоко корумпирани, слаби правителства, чиито лидери са „захапали кукичката”. Но помпането на Русия като „враг” започна да издиша. Обективно се укрепват предпоставките за нормализация на отношенията с Европа. И това по-скоро ще бъдат отношения с отделни държави от един все по-малко сплотен Европейски съюз. Светът в геополитически и геоикономически план ще става все по-плуралистичен с два центъра на притегляне – Америка плюс и Голяма Евразия. В първия ще влязат членовете на преформатираното Северноамериканско споразумение за свободна търговия (NAFTA), част от латиноамериканците, Великобритания, част от европейците. Съдбата на втория и контурите му ще зависят най-вече от това дали Пекин ще съумее да преодолее историческата инерция на „Средното царство”, заобикалящо се със създадени от него васални държави. При новата глобална роля на Китай тази стратегия няма да се увенчае с успех и рано или късно срещу Китай ще се консолидират регионалните велики държави, като най-вероятно ще бъдат въвлечени и САЩ. Евразия, която и без това има немалък конфликтен потенциал, наследен от миналото, ще се превърне в макрорегион на остро съперничество. Ако Китай поеме ролята на пръв сред равни, той ще започне активно да изгражда институции на сътрудничество. На първо място Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) съзнателно ще се впише в мрежа от връзки и баланси и в Голямата Евразия ще се изгради партньорство, независимо от името му: гигантски континент на мирно сътрудничество и развитие или взаимодействие на велики култури. Нещата не са заковани на едно място – ситуацията се променя непрекъснато и вероятно ще има някаква яснота след 5–7 години.
Светът, като цяло, ще бъде много по-свободен. Но невиждано бързата промяна на съотношенията в света, регионализацията на световната политика, новото укрепване на националните държави, размразяването на различни конфликти, държани под контрол от предишните хегемони САЩ и СССР, както и появата на нови типове оръжия ще се отразят на международната стратегическа стабилност и ще създадат относително висока вероятност от голяма война. Значението на военния фактор ще се запази, ако дори не се и увеличи – както от гледна точка на непосредствената защита и сигурност, така и като инструмент за влияние.
По всичко личи, че тенденцията интелектуалното ниво на човечеството да деградира ще продължи. Деградация, забелязвана най-вече при управляващите прослойки в много държави и дължаща се на информационно-цифровата революция. Тази тенденция се прояви още преди двадесет години с идването на власт на „телевизионното поколение”, склонно автоматично да реагира на последните новини и на „картинката”. Ситуацията в тази посока многократно ще се влоши, когато порасне „поколението на айфоните”, слабо различаващо реалния свят от виртуалния и все по-неспособно да мисли самостоятелно, критично и исторически. При това, съвременните демокрации, където избират себеподобни, представляват антимеритократичен механизъм. Твърде вероятно е тъкмо неуязвимостта по отношение на интернет на отделни индивиди или групи да стане водещ принцип при определяне критерия за подбор на управляващите кръгове в онези страни, способни да го въведат.
Ролята на невъзобновяемите минерални ресурси ще продължи да намалява. Същевременно значението на възобновяемите ресурси – биоресурсите от морето, чистата сладка вода, чистият въздух и горите – ще нарасне първо в икономиката, а после и в геополитиката (тази тенденция бе отчетена и обоснована от учения от Националния изследователски университет „Висша школа по икономика“ в Москва Игор Макаров). Съответно, все по-ценни ще стават тези територии, където подобни блага могат да се „произвеждат“.
Отмирането на комунистическата идеология и залезът на либералната създадоха идеологически вакуум, за чието запълване започна борба. В държавния, етническия и дори квазирелигиозния му вариант този вакуум започна да се запълва с национализъм. Но за новия свят е налице необходимост от нова идеология.
Тенденцията към частична деглобализация ще продължи поради втвърдяването на геополитическото съперничество и поради свързаната с цифровата революция локализация на производствата. Ще продължи политизацията на международните икономически отношения и силовото използване на икономическите лостове. Завръщане към относително либералния световен икономически ред не се очаква до момента, в който не се оформи новият военно-силов скелет на света и така нареченият „Запад“ не се адаптира към новото съотношение на силите.
Последствията от климатичните промени са добре известни, независимо от причините и факторите, които са ги предизвикали.
Растящото неравенство или просто усещането за него е голямо предизвикателство – и във вътрешен, и в международен план. На него ще трябва да отговори по-голямата част от държавите (сред първите от които е Русия). Това неравенство ще продължи да се задълбочава. И тук се вижда необходимостта от нова идеология за развитие.
Важно е да сме наясно – поради растящата промяна на съотношението на силите в света, деградацията на повечето институции, наследени от предишните световни системи – двуполюсната и еднополюсната, няма да спре. Тези институции са или остарели, или вредни; и да им се продължава животът, като се участва в работата им, е все по-безсмислено или контрапродуктивно.
А после какво?
Старата световна система се руши. Новата се изгражда. И въпреки относително скромните си ресурси, особено икономически, които Русия, естествено, трябва приоритетно да увеличава, тя е третата от четирите или петте държави, които ще изиграят ключова роля във формирането на новата система. За ефективното участие в това дело трябва да бъдат усвоени следните прости принципи:
– Не бива да се страхуваме от неизбежното, което макротенденциите диктуват. Бъдещето винаги предлага варианти за приспособяване и активно влияние.
– Правила вече не съществуват. За това, че го осъзнахме, трябва да благодарим на Тръмп, който говори и прави това, което другите преди него лицемерно криеха. Но в борбата без правила ние, руснаците, имаме конкурентно предимство – благодарение както на историята си, смелостта и размаха, така и на сегашната идеологическа широта, плурализъм и готовност да рискуваме. Трябва само да престанем с глупостта да се движим в руслото на правилата и институциите, които партньорите безцеремонно отхвърлят. Ако на света му се предлага „законът на джунглата”, ние трябва да действаме по „закона на тайгата”. И тези, които по навик или поради желание да получат одобрителна усмивка от старите партньори, се опитват да следват старите правила, трябва да са наясно какво правят. Те имат право да се заблудят. Но страната и елитът й – не!
– В бъдещия свят ще спечелят тези, които, обръщайки възможно най-малко влияние на информационния фон, водят политика, основана на реалистична оценка на идващото. Условието за победа е съчетание от интелект, реализъм и политическа воля.
– Почти всички концепции за външна политика, наследени от двуполюсната или еднополюсната епоха, са или остарели, или погрешни. Трябва да престанем да се влачим във фарватера на старата външнополитическа мисъл, която все по-явно користно брани отслабващите позиции на Запада. Трябва да се пише нова теория и практика на международните отношения. Естествено, като се използва натрупаният опит от миналото, включително и западният.
– Повечето от наследените институции или умират, или са вредни. Изключение е ООН, нейният устав и редица съпътстващи организации. Необходими са нови институции, необвързани с отмиращата система на международните отношения.
– Западноцентризмът в политиката и в теоретичната мисъл е остарял, вреден е. Особено вреден е американоцентризмът, даващ на страната, обявила се за наш враг, допълнителни козове. Но и злостното антизападничество е безсмислено – то е обратната страна на стария европо- и америкоцентризъм.
– Трябва целенасочено да бъдат признати и наложени в общественото съзнание значението и познаването на Изтока и Юга. Именно там са основните икономически и политически пазари на бъдещето.
Ще повторя, целесъобразно е да се отделя внимание на развитието на конкурентните предимства – военната сила, широтата на идеологическите възгледи на елитите, руската дързост. Но никаква „политкоректност”. Правилата на предишната система са отхвърлени от създателите им.
Трябва да се осигури пробив в новата цифрова епоха. Но същевременно целенасочено да се противостои на негативните последствия от цифровизацията, включително на умствената деградация на елитите.
Трябва да започнем активно да формулираме и да издигаме собствена концепция за бъдещето и за ролята на страната ни в него. Русия е гарант за мира, за създаването на независими, сътрудничещи помежду си страни и народи, за културно и политическо многообразие. Целта на политиката е да постигнем максимално възможна демократизация на международните отношения. В дългосрочна перспектива – да се върнем към играта по правила, към спазването на международното право, изоставено днес. И максимален натиск в посока следване на позитивна програма.
Главните цели на политиката
Формиране на зони за сътрудничество, развитие и сигурност в Голяма Евразия, включително интеграция съвместно със съюзниците от Евразийския икономически съюз (ЕАИС) в система от зони за свободна търговия на суперконтинента.
В средносрочна перспектива – курс в посока на развитие на зона за свободна търговия – Евразийски икономически съюз (ЕАИС)-Европейска асоциация за свободна търговия (ЕАСТ)-ЕС-Китай. Такава Зона за свободна търговия в бъдещите икономически отношения изглежда далеч не толкова плашеща, колкото я виждаха родните експерти, следващи остарелите си към днешна дата разбирания.
В обозрима перспектива следва да запазим тесните, полусъюзнически отношения с Китай. По-нататъшната траектория на отношенията ще зависи от това дали съседът ще може и ще поиска да стане пръв сред равни в контекста на партньорството в Голяма Евразия, дали ще се обвърже в мрежа от баланси и институции за сътрудничество или ще тръгне по пътя на едноличното лидерство.
Особено внимание следва да се обърне на отношенията с Индия, които изостават от възможностите и потребностите на новия свят.
Трябва да развиваме сътрудничество с европейските държави, но трябва да го правим, доколкото е възможно, и в евразийски формати.
Необходима ни е консолидация около достигнатото равнище на развитие на Евразийския икономически съюз (ЕАИС) – осигуряване на голяма ефективност при изпълнение на решенията му и допълнителна подкрепа за него в обществата. А след 2-3 години трябва да се подготвяме за нов етап на задълбочаване (и разширяване).
Най-важната цел, както от гледна точка на повишаване ефективността на управлението на света, така и на предотвратяване на една бъдеща катастрофална война, е въвеждането на тристранно (с възможно разширение) взаимодействие между Русия–КНР–САЩ. За XXI век този триъгълник трябва да стане първообраз на „концерта на държавите”. Друг вариант на повече или по-малко ефективно управление не се очертава. В Русия и друг път тази идея е била предлагана. Но, както често се случва у нас, просто забравиха настойчиво да я прокарват. А условията за осъществяването й назряват.
И, разбира се, следва да се води ефективна политика на икономически растеж. Без нея никаква победоносна стратегия не би била възможна.
Сергей Караганов
Россия в глобальной политике, 15.05.2019
Сергей Караганов е специалист по международна политика, почетен председател на президиума на Съвета за външна и отбранителна политика, председател на редакционния съвет на списание „Россия в глобальной политике“. Декан на Факултета по световна политика и икономика в Националния изследователски университет „Висша школа по икономика“ в Москва.
Превод от руски Виржиния Томова
–-
[1] Компрадорски мотиви – те са свързани с действията на националните елити да прокарват чужди интереси в името на удовлетворяване на своите собствени, най-често меркантилни желания.
[2] Александър Лукин е доктор по история, декан на Факултета по международни отношения в Националния изследователски университет „Висша школа по икономика“ в Москва. Той също е автор в „Россия в глобальной политике”.
[3] Средно царство – така Китай обича да се нарича в древността, възприемайки се за център на света.
[4] Джоузеф Най (1937) е бивш декан на Факултета за политически науки „Кенеди“ в Харвардския университет. Известен е на българския читател с книгата си „Бъдещето на силата” в превод на Грета Керемидчиева, Военно издателство, 2013 г.
[5] Робърт Гилпин (1930 – 2018) e изследовател в сферата на международната политика и икономика. Почетен професор в Принстънския университет. Познат у нас с книгата си „Глобална политикономия. Разбиране на международния икономически ред”, издадена от „Дамян Яков”, 2003 г.
[6] Робърт Кохейн (1941) e политолог, специалист по проблемите на международните отношения, представител на школата на либералния институционализъм и транснационализъм. Преподава в Принстънския университет. Заедно с Джоузеф Най пишат книгата „Транснационални връзки и световна политика” (1972). Последните му книги са „Хуманитарна интервенция: етични, законови и политически дилеми” (2003) и „Комплексът на режима заради климатичните промени” – в съавторство с Дейвид Виктор (2010).
