Дали обаче знакът е удивителен, дали следва многоточие или просто точка?
Участието на България във Венецианското биенале никога не е било регулярно и последователно, а по-скоро спорадично; до голяма степен плод на определени случайности. Със сигурност, този факт води със себе си липса на натрупвания и опит в този най-знаков и най-стар международен форум на изкуството. В родните арт среди поражда и постоянни напрежения относно това кой, как и защо участва.
Българското национално участие през 2007 г. също беше съпроводено от недоволство и критики, но тогава като че ли имаше повече еуфория от първопроходството, от факта, че определен кураторски проект има своя територия на арт картата на Венеция. Имаше надежда, че най-после нещата ще се задвижат и участието на България ще има свой установен регламент и ще се реализира последователно на всеки две години. Това не се случи, въпреки създадената група за обсъждане към Министерство на културата, въпреки постоянните разговори и напомняния… И резултатът, който днес се наблюдава, е повече скептицизъм и критичност в стил все същите хора; защо те, а не ние; има нещо съмнително; има нужда от независимо международно жури, кой изобщо забеляза, че България участва… Но това отново не води до градивен диалог, до дискусия за това какво и как страната ни е потенциално способна да представи пред света в областта на съвременното изкуство.
И все пак, настоящото участие, макар и отново организирано в последния момент, следваше установените, зададени от Биеналето правила. За първи път беше проведен конкурс, спечелен от проекта „Как живеем“ с куратор Вера Млечевска и автори Рада Букова и Лазар Лютаков. За целта беше нает павилион на централно място – палацо Giustinian Lolin. От Министерството на културата бяха осигурени 500 000 лева. Погледнато като число в контекста на културната политика, водена от държавата, това е доста щедро финансиране, което също породи дискусии – защо такава сума, как са разходвани парите…
Проектът „Как живеем“ се отличава с няколко характерни черти. На първо място е неговата деликатност – и като тематика, и като визуална и пластическа реализация в пространството. Той носи актуален семантичен код, разглеждайки въпроси, които не са непременно в мейнстрийма, но те карат да се замислиш по един или друг начин върху това „как живеем“, какво ни поднася животът и как бихме могли да откриваме същности и постижения и в малките детайли (в контекста и на темата на централната изложба – животът, който водим в интересни времена). Проектът се реализира от двама автори, които не живеят в България; тоест, имат възгледи и практика, формирани и в българска, и в чужда/ международна среда. Това, разбира се, също поражда дебат и въпроси доколко един национален павилион трябва да има национални черти, доколко показва характерни за страната търсения и проблеми, доколко е важна и дали е атрактивно поднесена предложената проблематика… (Повече за павилиона и представения проект – http://howwelive-pavilion.com/.)
Със сигурност фактът, че след дълга пауза България отново участва във Венецианското биенале, не оставя безразличен никого от работещите в областта на съвременното изкуство у нас. Отвъд дискусиите, които се разпадат безплодно в медийното пространство, остава надеждата, че малкото натрупан до момента опит ще бъде градивно развит, ще бъдат взети под внимание всички позитиви и негативи, ще се обмислят и обсъдят (защо не и публично) възникналите въпроси. Остава надеждата, че това участие не поставя нова точка, а вече се мисли и подготвя представянето на България през 2021 година.
С. П.
Разговор с Катя Ангелова, директор на българския павилион
– След години прекъсване, България отново участва във Венецианското биенале. Може би е добре отново да се каже защо е важно да се участва в него. Какво, според теб, го прави толкова изключително и какво носи участието?
– Венецианското биенале, наследник на международни изложения (експо), с хибриден характер – между музей и панаир на изкуството, с годините се превръща в “brand”, “есперанто” в сферата на визуалното изкуство. От самото си създаване целта на Биеналето е да покаже изкуството на настоящето, да разкаже културния контекст, в който е създадено, да подчертае, според епохите, въпросите и дебатите, които ръководят местното и международното художествено производство.
Доколко разпространението на биеналeтата по света допринася за създаването на нови модели на представяне на международни художествени сцени? За каква публика е Венецианското биенале, каква е неговата цел – информационна, образователна, критическа? Това са въпроси, който са на дневен ред още от 60-те години, когато започват да се организират “convegni di studi sulla biennale”. Понастоящем съществуват над триста биеналета из света и в този пейзаж Венецианското биенале остава най-старото и може би най-важното – с формат, в който виждаме национални павилиони и главна кураторска изложба. Несъмнено то e глобален феномен, оприличавано на Олимпийските игри, свързано със създаването на специфична идентичност, репутация и престиж, а и с очертаването на пазарна ниша.
От една страна, циркулира дискурсът на международния свят на изкуството със своя система от универсалности, символичен капитал, пазари, а от друга – дискурсът на местни политически и икономически изисквания за културна значимост. Уникалността на дадено място и култура не е само въпрос на национализъм, изграждане на нация, но е и средство за генериране на културен капитал и за привличане на международна аудитория; средство за създаване на пазарна ниша, както и за увеличаване на приходите чрез туризъм.
Да се участва в Биеналето е повод за авторите да покажат свои работи пред огромна публика и то за много дълго време. Това е възможност да се реализира нова работа, да се отговори на въпроси именно чрез нея, да се позиционираш, да се намери форма, която да функционира отвъд естетически, политически, културни навици.
Българският павилион за периода от 9 до 31 май е посетен от 4693 души, което показва още веднъж, че Венецианското биенале, с многото му плюсове и минуси, все пак остава един мегалит, който просто не може да бъде пренебрегнат.
– Според теб, какво би извадило българското участие извън вътрешните полемики?
– Наблюдавам, че в България все още няма добра представа и нагласа за силата на арт сътрудничеството, за отвореност, диалог, които са необходими, за да се промени мисленето в изкуството. Съвременното изкуство задава въпроси, художниците ни помагат да излезем от ежедневието, да се ориентираме и да погледнем света с други очи, да увеличим нашата възможност за наблюдeние и разчитане на това, което се случва около нас. Важно е, че има статут за българското участие на Венецианското биенале, важно е, че министърът на културата Боил Банов подкрепи този дълъг процес, на който много колеги посветиха време и опит. Министерството на културата, дори без да има опит в тези начинания, започна да продуцира националното участие. Важно е това участие да стане “нормалност”. В момента, в който то се превърне в “рутина”, мисля, че разговорите ще бъдат много по-конструктивни и интересни, ще излезем от жълтите гнусни критики и това ще допринесе за развитието на националната сцена, може би ще усетим и „ефекта“ от Биеналето върху писането на история на изкуството и нейното представяне извън националните граници. Мисля, че всичко е само въпрос на време.
– Какви са най-важните моменти при организацията на едно национално участие във Венецианското биенале? Как са разпределени дейностите и каква беше твоята роля на директор на павилиона?
– Свидетели сме на усложнена организация, на състезаващи се стратегии и различни разбирания за изкуство и културна (ре)продукция. Ускоряването на глобализацията кара Биеналето да се разраства все повече. Достатъчно е да помислим за увеличаващия се брой на националните павилиони из града. Днес имаме 90 национални участия (в старите павилиони в Джардини, в Арсенале, в историческия градски център и по островите). Биеналето отвори онлайн „noticeboard“, където се публикуваха наличните възможни локации за национални участия. Ролята на „комисаря“ се промени – наложи се да е публична институция, посочена от Министерството на културата на дадена страна. Всеки от кураторите може да работи само в един павилион; въведоха се стриктни срокове и правила за вътрешна и външна комуникация… Биеналето е една много добре организирана машина със структура, която все повече се усъвършенства, става по-перфектна.
Бях поканена за директор на българския павилион и ролята ми е “executive commissioner”. От една страна, Биеналето е в контакт с институцията, която продуцира националното участие и в частност – с комисаря като неин представител. От друга страна, трябва всичко практически да се организира на място – връзки с палацото, където е националният павилион, избиране на ПР агенция, екип, който инсталира изложбата, транспорт от България до Венеция (транспортът, например, пристига на Тронкето, но след това трябва да се организира воден транспорт с лодка от Тронкето до палацото, където се помещава българският павилион, а това е сложна процедура), престой на автори, куратор, вернисаж, разпространение на каталозите в книжарниците на Биеналето… Всичко, което е свързано с организирането на една изложба от практическа гледна точка, но със сложностите, които град като Венеция носи, беше моя задача.
– Какви са основните пера, формиращи бюджета на едно национално участие?
– Основните пера за националното участие са следните: наемане на пространство за 7 месеца; реализацията на спечелилия проект, транспорт на работите, публикация на каталог, монтаж, демонтаж, комуникация, застраховки, разноски за участниците, хонорар за участниците, поддръжка на изложбеното пространство (тази година от 9 май до 24 ноември) – става въпрос за около 160-170 работни дни, всеки ден без понеделник от 10 до 18 часа, плюс извънредни работни дни. Трябва да се направи схема за работа на пазачите, те трябва да са обучени по отношение на безопасността на сградата, безопасност за посетителите; трябва да се направят договори, спазвайки предвидените часове за работа от Италианската търговска камара, данъчните и административните задължения.
Павилионите работят с различни бюджети. За италианския павилион, например, бюджетът идва от DGAAP – La Direzione Generale Arte e Architettura contemporanee e Periferie urbanei (Главна дирекция за съвременно изкуство и архитектура и градски периферии) и е 600 000 евро. Kъм този бюджет се добавя това, което кураторът успее да осигури допълнително (кураторът на тазгодишния павилион Милован Фаронато (Milovan Farronato) успя да осигури 76 000 евро към държавата бюджет). Павилионът на Литва реализира участие с бюджет 335 000 евро (174 000 евро от Министерство на културата на Република Литва, към които чрез набиране на средства са добавени 100 000 евро oт fundraising (между които JC Decaux Lithuania, Lewben Art Foundation, The Momentary Art Center) и около 60 000 евро чрез crowdfunding (използвайки платформата Indiegogo). Интересно е, че след получаването на „Златния лъв“ за най-добро национално участие, Indiegogo успя да увеличи с над 30 000 евро бюджета на проекта. Danish Art Foundation дава за Датския павилион 580 000 евро. Френският павилион получава 600 000 евро от Министерство на културата, но към годишния бюджет се добавя подкрепа от Fonds Chanel pour les femmes et la culture; FNAGP (около 35 000), трите галерии на авторката Лор Прувос (Laure Prouvost) – Lisson Gallery, Nathalie Obadia, Carlier Gabauer, за да се достигне до 1 750 000 евро. Британският павилион получава финансиране от 300 000 лири. Холандия получава финансиране от 700 000 евро, които идват от Fonds Mondrian. Някои от по-малките страни, като Косово, например, реализираха павилион с бюджет от 250 000 евро, Зимбабве – с 400 000 долара, Португалия – с 500 000 евро, Мадагаскар – с 500 000 (намерени от авторa Жоел Адрианомериасоа (Joël Andrianomearisoa). Списъкът може да продължи, но го давам за пример, за да можем да видим в какви схеми на бюджет се движат националните павилиони.
– Актуален ли е все още моделът на Биеналето, който комбинира централна изложба и национални участия?
– Идеята за национално представяне, в стил XIX век, на която павилионите в Джардини са пример, постепенно се променя от втората половина на 50-те години. От само себе си се разбира, че национално представителната система на Венецианското биенале принадлежи на миналото и би трябвало да се премахне. Защото светът на изкуството отлично отразява геополитическата реалност на нашата епоха. Съвременните художници все повече се отказват от еднозначна национална идентификация, работата им зависи все повече от достъпа до транснационални системи и от множество изложбени пространства, в които те все по-лесно участват. Вярвам, че вместо като националистическа или патриотична идея, трябва да разглеждаме Венецианското биенале като специфична градска уникална територия и като място за дискусии и работа.
– Какви акценти би отличила сред националните павилиони?
– Сред най-интересните павилиони в Джардини бих споменала френския с поетичната мултимедийна инсталация нa Лор Прувос “Deep See Blue Surrounding You”, куратор Марта Кирценбаум (Martha Kirszenbaum), който преобръща обичайния маршрут на влизане в павилиона, позволявайки на посетителите да влизат от подземен вход. Потопени в течен свят преди влизането в пространство, чрез филмова инсталация преминаваме през предградията на Париж, галопираме през гори; следва телепортация в кафене с арабска клиентела, скалистият бряг на Марсилия, за да достигнем до самия павилион във Венеция.
Kaнадският павилион с “One Day in the Life of Noah Piugattuk” на колектива ИЗУМА – Захариас Кунук, Норман Кон, Пол Апак, Паулузи Улиталик (ISUMA – Zacharias Kunuk, Norman Cohn, Paul Apak, Pauloosie Qulitalik) и куриран от Азинажак, Катрин Кроустон, Жозе Друин-Бризбоа, Барбара Фишер, Кандис Хопкинс (Asinnajaq, Catherine Crowston, Josée Drouin-Brisebois, Barbara Fischer, Candice Hopkins) разказва историята на срещата между Инуитите и правителствен агент, който убеждава инуит да премести семейството си в жилищен център.
Aвстрaлийският павилион с триканалната инсталация “Assembly” на Анжелика Месити (Angelica Mesiti), курaтор Джулиана Енберг (Juliana Engberg), прожектиранa около миниатюрен амфитеатър с червен мокет, където посетителите могат да седнат; филмът използва музика, какофонията на противоречиви гласове и гледни точки, за да говори за разклатените демокрации в световен мащаб.
Швейцарският павилион е представен от Полин Будри & Ренате Лоренц (Pauline Boudry & Renate Lorenz) с “Moving Backwards”, курaтор Шарлот Лобар (Charlotte Laubard), и посреща публиката със смело писмо, чийто първи ред гласи: “Ние не се чувстваме представени от нашите правителства и не сме съгласни с решенията, взети от наше име”. Авторите предлагат рецепта за съвременното състояние на света: „Нека колективно се движим назад“.
Белгийският павилион, в ръцете на Йос де Грюйтер и Харалд Тис (Jos de Gruyter & Harald Thys) с “Mondo Cane“ (Кучи свят), курaтор Ан Клер Шмиц (Anne-Claire Schmitz), по популярен италиански документален филм от 1962 година на Гуалтеро Якопети, Паоло Кавара и Франко Проспери (Gualtiero Jacopetti, Paolo Cavara, Franco Prosperi), фокусиран върху необичайните и шокиращи обичаи и традиции на различните народи по света, с типичния за дуото белгийски хумор представя инсталация с около 20 марионетки (занаятчии и зомбита) и илюстрации – размисъл върху различни светове, които не общуват помежду си. Реализмът като средство за социална критика се развива отвъд павилиона благодарение на уебсайт (mondocane.net с колекция от филми) и публикация.
От Арсенале бих споменала Павилиона на Гана (куратор Нана Офориати Айм (Nana Oforiatta Ayim), архитект на павилиона Дейвид Аджай (David Adjaye)), за първи път на Венецианското биенале, чиято сила е в множеството гласове, форми и жанрове, с форма и структурата на дисплей, които отразяват класическите строителни техники на Западна Африка. Павилионът помещава инсталация на Ел Анатсуи (El Anatsui) и Ибрахам Махама (Ibrahim Mahama), свързана с диаспора и традиции. Триканален филм на Джон Акомфрах (John Akomfrah) “The Elephant in the Room – Four Nocturnes”, поетична работа за дъха на земята, пустинята, пътуването на хората и слоновете, но и размисъл върху проблеми на колонизацията и разрушението. Тук могат да се видят още скулптурите на Селаси Авузи Созу (Selasi Awusi Sosu), фотографии на Фелисия Абан (Felicia Abban), първата жена професионален фотограф в Гана, и работите на авторката Линет Ииадом Боакие (Lynette Yiadom Boakye), разположени в центъра на павилиона.
Интересни бяха за мен също перуанският павилион с проекта “Indios Antropófagos” на Кристиан Бендайан (Christian Bendayán), куратор Густаво Бунтинкс (Gustavo Buntinx), сложен проект от гледна точка на съдържанието, политическа и историческа критика на сегашното общество на Перу и ситуацията в Амазония.
Павилионът на Литва със „Слънце & Море (Марина)” на Лина Лапелите, Вайва Грайните и Ругиле Бардзюкайте (Lina Lapelyte, Vaiva Grainyte e Rugile Barzdziukaite), куратор Лучия Пиетроюсти (Lucia Pietrousti), който спечели Златния лъв за оригиналност в използването на пространството, превръщайки го в инсталация-пърформанс: плаж с всички компоненти – пясък, чадъри, джапанки и бански… Зрителите наблюдават ситуацията от обходна тераса и резултатът е тотален пърформанс-опера с пленителна и меланхолична музика. Живи и несериозни микроистории на къпещите се на претъпкания плаж постепенно остават място на катастрофична симфония… хор от човешки същества, които най-накрая разбират, че извънредна ситуация е разрушаването на нашата планета.
– Ти си сравнително малко познато лице за българската артистична среда. Живееш и работиш в Милано. Би ли разказала за своята дейност на независим куратор и директор на Kunstverein Milano?
– Завършила съм културология в Софийския университет, след което правих докторат в Париж в Ecole des Hautes Etudes en Sciences Sociales. От много години живея в Италия, работя като куратор на свободна практика. От 3 години съм в кураторския департамент на public art project (ArtLine) на община Милано, който има за цел да реализира колекция от произведения на изкуството на открито в рамките на публичния парк на трансформационната зона CityLife. Проектът включва 21 автори: осем млади, избрани чрез конкурс от международно жури (Росела Бискоти, Шилпа Гупта, Аделита Хусни-Бей, Уилфредо Прието, Серена Вестручи и др.), и 13 утвърдени художници с директна покана (Алфредо Жар, Кики Смит, Джереми Делър, Адриан Пачи, Маурицио Нанучи, Паскал Мартин Таю…). Това е обществена поръчка, която не е никак лесна, но вече имаме реализирани 5 проекта. Относно Kunstverein Milano – това е интернационална мрежа от „Kunstvereins in franchise“ с пространства в Амстердам, Ню Йорк, Торонто и Милано и аз съм създател и ко-директор на организацията в Милано. Кунстферайн (Милано) използва нетрадиционни методи за представяне на визуално изкуство, целта е да излезем с хипотези и да отговорим на спешни въпроси по напълно свободен начин. Имаме и издателска къща Кunstverein Publishing, а от една година функционира Тhe Art Book Shop Project, където представяме нашите публикации и малки експериментални издателски проекти.
Текстовете подготви Светла Петкова
