Шейсет и шестото издание на кинофестивала в Сан Себастиан беше открито на 21 септември 2018 г. с 18 нови заглавия в конкурса и жури, оглавено от Александър Пейн, който уместно отбеляза: “Понякога си мисля, че да събереш в състезание филми, нямащи нищо общо един с друг, е абсурдна идея“… В същия ден ФИПРЕССИ връчи своя Гран при на “Невидима нишка”: голямата награда на критиците се дава на най-забележителния филм сред всички, отличени през годината от федерацията, и режисьорът Пол Томас Андерсън стана първият, който я е печелил три пъти (“Магнолия”, “Ще се лее кръв”, “Невидима…”). Както можеше да се очаква, най-големи вълнения сред зрителите предизвика минаването по червения килим на Райън Гослинг (който представи „Първият човек“ на Деймиън Шазел) и Крис Хемсуърт (дошъл на закриването с Bad Times at the El Royale на Дрю Годард), а сред журналистите – гостуването на тримата удостоени с почетната “Доностия” за цялостно творчество: Джуди Денч, Дани Де Вито и Хирокадзу Корееда.
Едно от бижутата на фестивала беше панорамният му раздел, замислен този път като архивно изследване на слабо познатата, но важна режисьорка Мюриъл Бокс (1905–1991) – една от двете жени, правили кино във Великобритания в средата на миналия век, която печели “Оскар” за сценарий през 1945 г. (“Седмият воал”, реж. Комптън Бенет), а когато спира да снима през 1964 г., основава първото феминистко издателство в страната Femina Books.
Хлапета в обектива. През 2018 киното сякаш е полудяло за истории с деца, и то не какви да е: в повечето от филмите, които гледах в Сан Себастиан, малките движат действието с размах. В конкурса имаше три истории за тийнейджъри. В китайския “Бебе” на Лиу Дзие момиче, изоставено заради заболяването си като пеленаче и отгледано от приемна майка, неистово се бори друго детенце с проблем да не бъде захвърлено – достоен, прочувствен филм въпреки някои бели конци. В американския си дебют “Чудесно момче” белгиецът Феликс ван Хрунинген (“Краят на омагьосания кръг”) екранизира Beautiful Boy – мемоар на журналиста Дейвид Шеф за битката с метамфетаминовата зависимост на неговия син. Колкото и Стив Карел и Тимъти Шаламе в ролите да се стараят да изградят плътни образи обаче – няма от какво: филмът прилича на лъскава диплянка с елементарна информация за вредата от наркотиците и с нещо глезено и позьорско и у двамата. “Сляпо петно” на Тува Новотни се движи около необяснимото решение на ученичка в Осло да скочи през прозореца: един безкраен описателен кадър, в който до края се случват около три неща, а останалото е въздух. За преиграната си роля на майка в истерия Пиа Тиелта получи Сребърна раковина за най-добра актриса.
В престижния раздел “Нови режисьори” за автори с дебютни и втори творби се състезаваха 15 филма от 12 страни. Спечели този на 22-годишния Хироши Окуяма – заглавието му на испански беше просто “Исус”, но на японски е “Мразя Исус Христос” и така се връзва по-добре с финалния щрих на повествованието, който е единственото, някак осмислящо инфантилното и нескопосно в ефектите цяло. Момченцето Юра се мести в провинциален град и християнско училище и там се сдружава със самия Син Божи – фигурка, която прехвърча като Менче-Звънче, прави чудеса и не шуква… За разлика от “Мразя…”, “Момиче” например е изумително зрял и богат на поводи за размисъл. Филмът на младия белгиец Люкас Донт (в раздела “Перли от други фестивали”) е за 15-годишната Лара, която е толкова харизматична и целеустремена, че те кара живо да се вълнуваш от съдбата й на дете без майка, подрастващо момиче, самоотвержена балерина и човек насред процес по смяна на пола си.
От останалите подборки трябва да спомена още чудесния “Купѝ ми револвер” на Хулио Ернандес Кордон (разказвачката е 10-годишно момиче в мексикански постапокалиптичен декор), покъртителния “Капернаум” на Надин Лабаки (12-годишният Зайн се бори като лъв с живота по улиците на Бейрут и съди родителите си, задето са го родили…) и зрелищния “Ангелът” на аржентинеца Луис Ортега (младият Карлитос е вълшебно хубав, от скука се хвърля в престъпни деяния и ги нарича “свобода”).
Основните наградени ми се щеше да събера по някакъв признак, но не мога: тази година имах усещането, че Сан Себастиан е по-разнообразен от всякога откъм теми, методи и контексти. „Златна раковина“ спечели единственият филм от конкурса, който не успях да гледам: “Между две води” на Исаки Лакуеста. Той продължава разказа за двама братя роми от испанския юг, започнат от режисьора в “Легенда за времето” преди 12 години: с художествен сценарий и документално градиво. “Социално свидетелство и визуална поезия”, писаха във Fotogramas. Така или иначе, големият победител на фестивала – с три от най-важните награди – беше “Червено”: Сребърна раковина за режисура на Бенхамин Наищат и още една за най-добра мъжка роля на Дарио Грандинети, плюс приз за операторско майсторство на Педро Сотеро. “Историята не е застинала снимка, от която се отдалечаваме – каза Наищат. – Тя е динамична и още отзвучава у хората.” Филмът му, ситуиран в неопределено място далеч от Буенос Айрес през 1975 г., е красив, умен и притеснителен: под “прикритието” на една уж детективска история обрисува предчувствието за ад в обществото, запътило се право към диктатура. “Не искахме да показваме танкове и военни, а да се фокусираме – това не е правено в аржентинското кино преди – върху гражданското общество от онзи период”.
Бриянте Мендоса с “Алфа: правото да убиваш” взе наградата на журито и сякаш никой не разбра защо. Филмът му е честно надникване в прогнилите, но някак си работещи полицейски структури в Манила и семпла илюстрация на принципа, че първи загиват дребните риби – в него няма нищо специално, камо ли фестивално. Явно, за да се съчетае приятното с полезното, наградата за сценарий беше поделена между два филма: “Верният мъж”, по текст на актьора режисьор Луи Гарел и неуморния Жан-Клод Кариер, и “Юли” на Исиар Болаин, със сценарий на Пол Лавърти. Гарел е написал и режисирал поредната парижка история с хубави личица, изненадани от любовни признания (участват той самият, съпругата му Летисия Каста и Лили-Роуз, дъщерята на Джони Деп) – намерението е да се забавлява, без да задълбава. Лавърти, от своя страна, е адаптирал автобиографията на световноизвестния кубински балетист Карлос Акоста, като е заорал и в социални проблеми. “Юли” беше ангажираната крайност на конкурса, а “Верният мъж” – неангажираната…
Основните ненаградени. Тази година Олга Токарчук спечели наградата “Букър” с прекрасния си роман “Бегуни”. Една от най-нежните нишки в него са писмата на Йозефине Солиман от края на ХVIII век, с които тя се опитва да измоли от император Франц II препарираното тяло на баща си Анджело. Чернокожият Анджело Солиман е реална фигура от виенския двор – отвлечен като малък от родната му Африка, той живее в качеството си на “трофей” в няколко благороднически домове, където получава превъзходно образование и шанс за що-годе личен живот. Когато умира обаче, отново се превръща просто в куриоз. Именно на него е посветен вторият филм на Маркус Шлайнцер – “Анджело”, в който великолепните костюми и интериори са изместила всичко останало и дори магнетичното присъствие на Алба Рорвахер не запълва пустотата. Режисьорът каза в Сан Себастиан: “Начинът, по който гледаме на чужденците в Европа, всъщност много малко се е променил от XVIII век. Тогава негрите, робите са били възприемани като екзотични предмети, а ние и сега виждаме имигрантите като орнамент…” За съжаление, Анджело е орнаментален и в собствения му филм. Също забележително красив за гледане, но досадно взрян в себе си, се оказа и другият филм за XVIII век – “Черната тетрадка” на Валерия Сармиенто, който ни разхожда из Рим, Париж и Лондон, за да ни зашемети с разбити сърца, драматични разкрития, перуки, каляски, кардинали отровители, че и една маргинална поява на Шарлот Корде. Филмът е толкова нелепо сериозен в обратите си, че патетичният му край извика смях вместо сълзи.
В състезанието имаше двама испански режисьори, чиито нови филми чакахме с нетърпение заради предишните им: “Царството” на Родриго Сорогойен (автор на образцовото криминале “Да ни прости Господ”) и “Кой ще ти пее” на Карлос Вермут (спечелил Златната раковина през 2014 г. с впечатляващата си ексцентрика „Magical Girl”). Уви. “Царството” излезе напрегнат корупционен трилър, който с нищичко не привързва към себе си и чийто хлъзгав главен герой е по-добре да се провали (в тази си роля обаче Антонио де ла Торе – всеотдаен и одрал кожата на Дъстин Хофман – заслужаваше Сребърна раковина далеч повече от Грандинети). “Кой ще ти пее” се оказа превзета, уморено алмодоварска игра на огледала и пози – поп певица с амнезия се среща със своя заклета почитателка с лични проблеми. Изтърпях я до средата.
Бих споменала също три жанрови отклонения от конкурсната рутина на Сан Себастиан: игрална адаптация на аниме, научна фантастика и пародиен филм на ужасите. В първите пет минути от “Вълчата бригада” на Ким Джи-ун глас зад кадър дава инструкции кое как да разбираме (през 2029 г. Северна и Южна Корея искат да се съединят, избухват бунтове), след което настават петнайсет минути бой с различни оръжия между неотличими герои и част от зрителите напускаме. Далеч по-приятен за гледане, но не по-малко безцелен в крайна сметка е „Хайлайф“ на Клер Дени (награда на ФИПРЕССИ) – картина от витаещи откъслеци, навързани с непонятна ритуалност: космически кораб, летящ нанякъде с единствени пътници момиче, родено на борда, баща му и спомените… От жанровите “забежки” сякаш само „От плат и кръв“ на Питър Стрикланд си струваше: ироничен разказ за “ужасяващата произволност на смъртта” и за една настървена за човешко червена рокля. Един от малкото филми в конкурса, които изпълниха самозададената си програма.
Същинската фиеста за мен най-често е в успоредните на конкурса подборки, където са неочакваните открития. В “Нови режисьори”, например, особено удоволствие ми достави “Наброски за филм с обир” на Леон Симиниани – смешен, вещо изпипан документален разказ за един “Робин Худ” от крайните мадридски квартали, вкаран в затвора за обир на банка през градските подземия… В “Латинохоризонти”, състезателния раздел, спечелен от дебюта на аржентинката Мария Алчè “Потъналото семейство”, бях очарована от подгласника й Агустин Тоскано, също аржентинец: идеята за неговия “Крадецът с мотора” се ражда след произшествие с майка му – веднъж, докато се мъчат да й откраднат чантата с дърпане от минаващ скутер, я повличат по тротоара… Тоскано обаче решава “да подари на насилника шанса да се усъмни, да си каже: зле постъпих, сбърках”; и ето, “Крадецът” показва как един сърдит младеж без дом и бъдеще открива съвестта си, сприятелява се с жертвата си и се откопчва от гнева и страха… В раздела Made in Spain изпитвах любопитство към “Перфектни непознати” на Алекс де ла Иглесия – римейк по италианския филм на Паоло Дженовезе със същото заглавие. Добрата новина е, че краят е един и по-логичен, лошата – че продължава да не е съвсем ясно защо въобще са се събрали пълните с антипатии и тайни герои от общата вечеря.
Накрая – но всъщност на първо място в класацията ми на радостите – разделът “Перли от други фестивали” беше залят от великолепни филми с премиера в Кан през май – 13 от 17-те “перли” идваха оттам.
След вече споменатите “Момиче” и “Капернаум”, непременно искам да отбележа още няколко заглавия. Анимационно-документалният “Още един ден живот” на Раул де ла Фуенте и Дамян Ненов, който спечели наградата на публиката с небивало висок резултат (взривна смес от свобода, екшън и въображение с главен герой Ришард Капушчински и Ангола за фон). “Черен в клана” на Спайк Лий, който, както винаги, не си поплюва и с тази реална история за внедряването на черен полицай в Ку Клукс Клан прави на пух и прах езика и мисленето на омразата. “Лято” на Кирил Серебренников е за обичания Виктор Цой и за един просвет от весело безделие, приятелство и музика в бетона на съветското живеене. Или, както казва режисьорът от домашния си арест в Москва – за “последното лято преди Перестройката… Ние нищо не знаем за поколението преди нашето, за естествената му дарба да се бунтува – Перестройката напълно заличи хората му, превърна ги в чистачи и пазачи и скоро от тях не остана никой…” “Студена война” на Павел Павликовски е изискано чернобяло джаз парче и обхваща 15 години от любовта на една вулканична двойка музиканти, която се привлича и отблъсква в Полша и Париж от 50-те… И радостта на антрополога “Прелетни птици” – наркотрагедия от колумбийския север, изпълнена изцяло от индианците уаюу. Нейният автор Сиро Гера (“Прегръдката на змията”) каза нещо, което ми се ще да цитирам за завършек: “Правенето на филми е приключение, би трябвало и гледането им да е такова”.
