Анри Кулев на 70
70 е може би най-завършената, най-солидната житейска, артистична и академична годишнина. Малко след тежкото държавното отличие „Златен век” – огърлие за особен принос в културата, рожденикът Анри Кулев нахлу в културното пространство с един цветен и безкомпромисен „Ориент SEXpress”, профуча край Гара 70 и остави посрещачите на юбилея му да махат стреснати, очаровани и радостно притеснени все пак. Това беше изненада, каквато може да си позволи само много голям артист. Красиво е, когато на тази сериозна и „мъдра” възраст имаш енергията да направиш такъв пулсиращ „пърформанс”: изложба с цветни еротични рисунки (в столичната галерия Кооп) и премиера на разкошна книга-албум от 300 страници (издание на Нов български университет), побрала сатирично-еротични картинки, публикувани в национални ежедневници от 1996 г., един съвременен български Еротикон. Но преди това, естествено че завинаги остават и графичните му коментари във вестник „Култура”, помествани ежеседмично цели 4 години от 1990 г., заемащи понякога цели страници и допълващи по несравним начин анализите и „концептите” от началото на Прехода. Този „невероятно занимателен политико-психолого-философски „комикс”, изпълнен с нервни щрихи с перо и туш, правеше абсурден прочит на ставащото, но беше съвършено адекватен на сюрреалистичното ни време. Високо интелектуален и високо артистичен, визуалният коментар на Анри Кулев беше в крещящ контраст с мутренските времена, а той дръзваше да се изправи срещу тях с тънкото, но смъртоносно оръжие на гротеската и деформацията. Но едва ли отстрани можем да си дадем сметка за „чудовищните обеми бачкане” (по неговите думи), които седят зад тези поредици – и преди, и сега.
При Анри Кулев нищо не е еднозначно, но още когато подкарва своя митичен експрес, той го пуска по релсите на гротеската и социалната сатира. И той лети с пълна пара вече над половин век, като почнем с първите карикатури във в. „Средношколско знаме”, минем през мрачния философско-екзистенциален „Хипотеза” и естетическата революция, която правят заедно с Николай Тодоров в полето на българската анимация (наричат ги „ужасните деца”), продължим с чаровните „Анини приказки”, „Кой вижда по-надалече” и „Приказка за пътя”, стигнем до игралния „Смъртта на заека”, почти непоказван и до днес, и до документалния „Сънувам музика”, открил за българската култура Ибряма. И оттам – още колко анимационни, игрални и документални филми и колко най-престижни за тях национални и международни награди отвсякъде. От „Веселякът” до „Вятър работа” и пълнометражната анимационна приказка „Пук”; от „Бащата на яйцето” през „Госпожа Динозавър” и телевизионния „Врабците през октомври” до „Цахес” и последния „Имало една война”, на който предстои премиера – доверието си му отдават едни от най-добрите български сценаристи: Христо Ганев, Борис Христов, Стефан Цанев, Рада Москова, Станислав Стратиев, Валери Петров, Влади Киров. Да не говорим за продуцентската му дейност, когато е един от първите, който подава ръка на почти всичките си колеги от анимацията в „безкинието” от 90-те. За сценографските му изпълнения с Димитър Гочев в Германия. Естествено друг връх – преподавателската му работа в Нов Български университет, където през 1993 г. основава Програма анимация, става професор и кумир на студентите. За да стигнем и до възкресяването на легендарния Световен фестивал на анимационния филм във Варна през 2011 г.
Каква е горивото на този експрес? Откъде взема неистовата си енергия този влак-стрела в нашата култура? Най-дълбокият код на съществуването и на изкуството завинаги ще си остане загадка, така и трябва. „Палавата муза” на Анри Кулев го води стремително през годините – от графизма на карикатурата и илюстрацията до бунтарството на анимационните персонажи, от игралния и документалния експеримент до кулисите на сценографията и операта. В есето си „Отделяне от себе си” Бродски пише: „Всъщност всичко това – служенето на музите и така нататък – всичко това е във висша степен метафизично изкуство. Средство за разкриване – само думи, нали? – за разкриване на субстанцията.” Средството на Анри са вечно движещите се изображения, винаги експресивни, но и нежно-агресивни. Сам беше казал някога, че прави нещата с нежна агресивност.
Метаморфозата е основен принцип и в живота, и в изкуството, особено в киното. Енергията никога не спира, пулсира, вибрира, безпределно се променя, никога не застива, постоянно се развива. Такъв е и Анри Кулев. Да ни е жив и здрав и в кондиция още много дълги години. Като локомотив, който движи и дърпа напред – студенти, колеги, култура.
