Премиери. Концерт на Камерния ансамбъл „Софийски солисти”, диригент Пламен Джуров; солисти: Николай Минчев (цигулка), Минчо Минчев (цигулка), Димитър Тенчев (виолончело), Мирослав Димов (маримба, вибрафон, тъпан). В програмата: Четири пиеси за камерен оркестър – Михаил Големинов (1956), световна премиера; Концерт за маримба, вибрафон, тъпан и камерен оркестър – Емил Табаков (1947), премиера за София; Фантазия концертанте по тема на Корели – Майкъл Типет (1905 – 1998) – премиера за София; Малка Данелиада – Гия Канчели (1935) – премиера за България. Софийски музикални седмици, 30 юни 2019 г.
Заглавието на заключителния фестивален концерт съобщава отговорния музикален жест на Пламен Джуров и ансамбъла, който ръководи. И въпреки риска, който те поеха, с четирите съвсем непознати на публиката композиции, публика в зала „България” имаше. Струва ми се, че една част от нея бе дошла заради страхотните солисти, самият ансамбъл също е отгледал своя публика, но имаше хора, дошли и заради самите премиери. Концертът породи някаква надежда, че музиката на композитори, повечето от които са тук и сега в нашия живот, може да бъде повод за среща, повод за размисъл и отрадна емоция, че току-що си чул нещо, което завладява по различен начин.
Михаил Големинов е посветил своите Четири пиеси за камерен оркестър „На Пламен Джуров и Софийски солисти”. Който е слушал музика на Големинов, ще се изненада от благия, тонално обусловен, подреден в конвенцията на минимализма музикален език с импресионистичен ефект. Пиесите са кратки, със заглавия, които определят настроението им – съвсем по канона. И не съвсем. В общо тихото „Съзерцание” една повтаряща се в чели и баси тема в пасакален порядък предразполага високите струнни да отговарят с вариантни мелодични движения – или широко разположени, или „надробени” в по-къси трайности, което създава усещането за пространство, което започва да вибрира – като въздухът в горещо време. Във втората пиеса – „Движение”, репетитивността е много по-активна, отново в специфична полифонична комбинация с тема, сякаш произлязла от тази в първата част, но във висок регистър, която завършва с унисонна кода, която някак изтича във финалния тон. Интермецото (III) внася контраста на атоналната лична импровизация на всеки от ансамбъла „с пълна свобода по отношение на темпо, фразировка, динамика, времеви интервал и т. н.”, е указал авторът. Познавайки донякъде мисленето на Големинов, приемам тази част като шега – интермедия, почивка-бягство от тоналната идилия. След този стилистичен „брейк”, последната пиеса влиза в импресионистичен режим, а заглавието й е „Утро”. В нея минимал-движението е някак пасторално, създава илюзията за светлина, за безкрай – пиесата не свършва, звученето й сякаш продължава, след като музиката спира. Големинов отново изненадва публиката с тази творба и може би напомня, че техниката на композиране има най-различни лица и възможности.
Донякъде изненадващ или по-рядък по характер за него самия бе и Концертът за маримба, вибрафон, тъпан и струнни на Емил Табаков, една жива, отдадена на инструменталната игра творба, създадена сякаш да даде възможност на много добър и талантлив солист да изяви докрай възможностите си. Намерил го е в лицето на Мирослав Димов. 30-годишният перкусионист има вече солидна биография – и в образованието си, и в конкурсите, които е спечелил, и като концертиращ музикант. Страхотен музикант е, то се вижда, поел е цялата енергия от партитурата на Табаков, за да я умножи впечатляващо. А композицията е завършена, цялостна, излята в замисъла и реализацията си. След концерта за 4 тъпана и оркестър, с този концерт композиторът продължава идеята за надсвирване, чиито корени тук, на Балканите, идват от селския мегдан. И тук интересните идеи никак не са малко, но точно колкото трябва – Табаков никога не злоупотребява с излишъци, има мярка и винаги мисли за формата. Тук всеки от трите ударни инструмента е протагонист в отделните части. В първата част доминира маримбата с предимно скоростни движения, в които ансамбълът е по-скоро съпровождащ партньор. Втората, бавна част е дадена на транспарентния звук на вибрафона и, естествено, Табаков го използва много умело в комбинация със струнните за своите пространствени визии. А третата, с тъпана, ни извежда направо на мегдана, но по-скоро в някое румънско село, защото хорото напомняше повече на румънска дойна в мелодиката си, но сменяше съвсем по български непрестанно метрума в бясно темпо, под атавистичния диктат на тъпана (какви могъщи каденци само!), който тук на места бе укротяван от „по-цивилизования” вибрафон. Съществен бе и ефектният драматургичен ход, който донесе допълнителен колорит на музиката, но и в хепънинга изненадващо да се вкарат „в играта” и „пътуващите” ес-кларинет, флейта/пиколо и тромпет (Михаил Живков, Явор Желев и Петър Македонски), всеки от които излизаше на сцената, за да се включи в това мъжко надсвирване. Концертът минава на един дъх не само защото е майсторска работа, но и заради невероятния солист. Той не само е виртуоз (да, тук тази дума е задължителна), той е и артист, който с кеф изпробва крайните скорости на своя забележителен инструментализъм, но и с точен слух се вплита в ансамбъла, за да умножи неговите вибрации (II част). Наистина музика, бликаща от остроумни идеи, изпълнена с хумор, която сумира по някакъв начин отрязъци от забележителното творчество на Табаков, за да ги оцвети в днешния му творчески регистър.
Софийската премиера на Корели-фантазията на английския композитор Майкъл Типет три месеца след изпълнението на творбата на „Мартенски музикални дни” в Русе представи абсолютно промислена, напълно изчистена, събрана и съгласувана със солистите Николай Минчев, Минчо Минчев, а заедно с тях и виолончелиста от ансамбъла Димитър Тенчев, трактовка на музикантите от ансамбъла. Творбата е станала „тяхна” – най-вече в активното слушане и звукопроизводството, в много по-освободеното партньорско взаимодействие със солистите. Идеята за съвременното кончерто гроссо, включило и инструменталното състезание, гъвкаво се сля с идеята на двата музикални пласта – старинния и съвременния, релефно артикулирани и гъвкаво отразени от двамата Минчеви, които сякаш бяха сложили съответни маски на своите инструменти, за да придобият желания образ и характер – красив тон, впечатляващо с елегантност каденциране, сгъстена вибрация, ефектно „разполагане” в по-ниския регистър на челото за бароковия пласт, прекрасно очертан в началото на пиесата с темата на Корели и в отделни сегменти на фантазията, и във фугата, но с великолепно подчертаване на нейната стилова полярност. А в „Типет-пласта” звукът им придобиваше острота, нагнетеност, маската бе доста по-изрязана, насечена, изискваше и получаваше по-суха емисия, която го правеше и по-графичен. Честите педални сегменти в ансамбъла в бавния дял бяха като магмена основа за вариантните солови игри, означаващи две, привидно далечни епохи, представени с много просветен и можещ инструментализъм и с впечатляващо звуково въображение.
Гидон Кремер нарича „Малка Данелиада” „непретенциозна, но изкусна дреболийка (уж дреболийка)”, а в нея е вложен музикалният код на Гия Канчели, който дефинира носталгичния характер и нежния хумор в творчеството му. Пиесата е създадена в 2000 г. по молба на Кремер, а едва сега чухме българската й премиера, въпреки много познатите изпълнения на „Кремерата Балтика” или на Московските виртуози на Спиваков. Светът наскоро остана без Георгий Данелия и може би затова изпълнението й ми създаде усещането за едно мъжко сбогуване, в което сълзите не капят, но се подразбират през тъжната усмивка – а може би и Пламен Джуров избра точно тази нотка на внушение в своя прочит с ансамбъла, с която метафоризира вечността.
