Жоао Жилберто, един от създателите на боса нова, съкровената музика, превърнала се в основен културен продукт на Бразилия, почина на 88-годишна възраст.
Всичко започва с хита му от 1958 г. „Chega de Saudade”, като в края на своите двайсет години Жилберто се превръща в най-типичния изпълнител на песните с нюансирана лирика в ритъма на боса нова (жаргонно наименование за „ново нещо” или „нов стил”), писани от Антониу Карлус Жобим, Жуау Донато, Винисиус де Мораес и др.
В музиката, която записва в периода 1958 – 1961 и която е включена в албумите „Chega de Saudade“, „O Amor, O Sorriso ea Flor“ и „Joao Gilberto“, Жилберто използва заемки от бразилската самба и американския поп и джаз, които изпълнява по различен начин специално за новата социална класа – младите бразилци, живеещи в градовете. Така боса нова се превръща в световен символ на младата и уверена Бразилия.
Музиката става особено популярна в Съединените щати, където провокира създаването на множество поп хитове и дори се превръща в танцова мания.
При новия синтез, извършен от Жилберто, перкусиите в самбата са заменени с гласа на китарата, която поема основния ритъм. Той предава вътрешния си свят чрез особен стил на пеене – доверителен, с едва доловими барабани и без вибрато.
Творчеството му се превръща в символ на относителния просперитет, оптимизъм и романтика, завладели Бразилия по време на управлението на президента Юселино Кубичек в края на 50-те години, а след това – в идеал за сдържаност и мистериозност.
Жоао Жилберто Праду Перейра ди Оливейра е роден на 10 юни 1931 г. в Жуазейро – североизточния бразилски щат Баия, в семейството на местния бизнесмен и непрофесионален музикант Жувениану ди Оливейра. Жоао е най-малкото от седем деца.
В ранните си години Жилберто има силен, лиричен глас и изпълнява песни с характерните напеви за популярния тогава стил самба-кансау. През 1949 г. напуска родния си град и заминава за Салвадор, столицата на Баия. Година по-късно се премества в Рио де Жанейро, където го вика китаристът Алвиньо Сена, който свири в квинтета „Os Garotos da Lua“ („Момчетата от Луната“). Групата участва редовно в предаванията на местното радио „Tюпи“.
Жилберто остава за кратко с „Момчетата от Луната“, като ги напуска през 1951 г., а на следващата година записва с името си сингъл на 78-оборотна плоча в старомодния стил самба–кансау със секция струнни, но без китара и без хармонизиран вокал. Ще минат шест години, преди отново да направи запис.
В този междинен период Жилберто продължава да работи в Рио – акомпанира на различни изпълнители, записва джингли, свири по нощни клубове. В книгата „Chega de Saudade“(1990), в която Руи Кастро разказва колоритната история на движението „боса нова“, Жилберто е описан като странна и маргинална фигура, обикаляща из целия Рио. Всъщност, това е периодът, когато изпълнителят започва да отказва да работи в клубове с аргумента, че клиентите говорят прекалено много. Изпада в бедност, пуска си дълга коса, носи окъсани дрехи. Тогава негов приятел, певецът Луис Телес, го премества в крайбрежния град Порто Алегре, като го настанява в изискан хотел с нощен клуб, където Жилберто да започне работа.
И именно там – пише Руи Кастро – звукът на Жилберто започва да се оформя. Акустиката е изключително добра и позволява да се чуе и шепнещия, носов глас на китарата. И макар че Жилберто харесва самоуверените изпълнители, собственият му звук сякаш се страхува от светлината. Той е като пълна противоположност на популярния болеро стил, който започва да доминира в бразилската популярна музика след началото на 30-те години на миналия век.
След кратко и не особено щастливо завръщане в Баия, Жилберто е настанен за седмица в психиатрична клиника в Салвадор. Но през 1957 г., когато се завръща в Рио, животът му се променя. Той се запознава с Антониу Карлус Жобим, аранжор в Odeon Records. Жобим чува ритъма на китарата на Жилберто и веднага му идва идея как да го използва в незавършената все още песен „Chega de Saudade“.
Тази песен, която демонстрира известно пренебрежение към любимата бразилска емоция – „saudade” (копнеж) – е записана за първи път през май 1958 г. от Елизете Кардозо, а Жилберто свири на китара. Това е първият случай, в който може да се чуе характерната за боса нова китара: със синкопирани фигури, с вибриращ звук, със сменящи се ритмични модели.
През юли 1958 г. Жилберто записва своя версия на „Chega de Saudade“ в аранжимент на Жобим, като, необичайно за него, настоява да има отделни микрофони и за китарата, и за вокалите. Записването на този сингъл, напълно различен от романтичната песен на Жилберто от преди шест години, често се дава за пример като повратна точка в бразилската култура.
Мелодии в стила на боса нова са включени в саундтрака към френско-бразилския филм от 1959 г. „Orfeu Negro“ („Черният Орфей“), който печели „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм. Много скоро американските музиканти се опитват да я копират.
Албумът „Jazz Samba” на саксофониста Стан Гец и китариста Чарли Бърд е силно повлиян от записите на Жилберто – той излиза през пролетта на 1962 г. и достига до номер 1 в класацията за албуми на Billboard. През ноември Жилберто за първи път заминава за Ню Йорк – в „Карнеги Хол“ участва в концерт, посветен на боса нова.
В същото време в песни като „Blame It on the Bossa Nova“ на поп изпълнителката Ейди Горме боса нова означава нещо по-различно: танц, измислен в САЩ, който се свързва с екзотичност и с лукс. В края на 1963 г. етномузикологът Кариан Голдшмит пише, че въпросната фраза от песента „за това е виновна боса нова“ е била използвана за рекламиране на „кашмирени пуловери, килими, сладолед и нови прически“.
След като през 1959 г. се жени за Аструд (Вайнерт), през 1963 г. семейството се установява в Съединените щати. През същата година Жилберто работи с Гец върху албума „Getz/ Gilberto“, който включва песента на Жобим и Мораес „Garota da Ipanema“ („Момичето от Ипанема“), която е изпята от Аструд (на английски) и Жоао (на португалски). През 1964 г. песента печели „Грами“, а „Getz/ Gilberto” е обявен за албум на годината.
През 1965 г. Жоао се развежда с Аструд и се жени за друга певица – Елоиза Буарке де Оланда, известна с артистичния псевдоним Миуча. Той заминава за Бруклин. През 1970 г. двойката се премества в Мексико, където по време на двугодишния им престой Жилберто записва албума „João Gilberto en Mexico”. След това се връща в Съединените щати, където остава до 1980 г., а после отново заминава за Бразилия. (Преди това, в средата на 70-те години, Жилберто и Миуча се разделят.)
В годините, далече от Бразилия, Жилберто разширява репертоара си, като включва в него както произведения на по-млади бразилски композитори, така и самба и болеро от периода преди боса нова. Най-добрата му работа е така нареченият „бял албум“ „João Gilberto“, който излиза през 1973 г., а по-късно и „Amoroso“ от 1977 г. През 80-те години записва предимно солови изпълнения на живо. За мащабите на таланта му това, което оставя, е сравнително малко – записва по-малко от 10 студийни албума за близо 60 години професионална работа.
Последният му студиен албум – „João Voz e Violão“ (2000) – е с продължителност малко повече от половин час. Той представлява микс от стария му репертоар и нови парчета, а накрая завършва с непозната версия на „Chega de Saudade“.
С музиката си Жилберто излъчваше простота, която понякога можеше да се възприеме като непроницаемост. Той обичаше сантименталните песни, но не показваше чувствата си на сцената, не смяташе, че е редно.
„Бих искал да се върна назад във времето, когато бях момче“ – казва Жилберто в интервю за „Ню Йорк Таймс“ и допълва: „След това научих твърде много неща и заради това сега трябва постоянно да се усъвършенствам, за да мога отново да стигна до простите истини.”
Бен Ратлиф
„Ню Йорк Ривю ъф Букс“, със съкращения, 06.07.2019