В памет на архитекта на боса нова

В

Жоао Жилберто, един от създателите на боса нова, съкровената музика, превърнала се в основен културен продукт на Бразилия, почина на 88-годишна възраст.

Всичко започва с хита му от 1958 г. „Chega de Saudade”, като в края на своите двайсет години Жилберто се превръща в най-типичния изпълнител на песните с нюансирана лирика в ритъма на боса нова (жаргонно наименование за „ново нещо” или „нов стил”), писани от Антониу Карлус Жобим, Жуау Донато, Винисиус де Мораес и др.

В музиката, която записва в периода 1958 – 1961 и която е включена в албумите „Chega de Saudade“, „O Amor, O Sorriso ea Flor“ и „Joao Gilberto“, Жилберто използва заемки от бразилската самба и американския поп и джаз, които изпълнява по различен начин специално за новата социална класа – младите бразилци, живеещи в градовете. Така боса нова се превръща в световен символ на младата и уверена Бразилия.

Музиката става особено популярна в Съединените щати, където провокира създаването на множество поп хитове и дори се превръща в танцова мания.

При новия синтез, извършен от Жилберто, перкусиите в самбата са заменени с гласа на китарата, която поема основния ритъм. Той предава вътрешния си свят чрез особен стил на пеене – доверителен, с едва доловими барабани и без вибрато.

Творчеството му се превръща в символ на относителния просперитет, оптимизъм и романтика, завладели Бразилия по време на управлението на президента Юселино Кубичек в края на 50-те години, а след това – в идеал за сдържаност и мистериозност.

Жоао Жилберто Праду Перейра ди Оливейра е роден на 10 юни 1931 г. в Жуазейро – североизточния бразилски щат Баия, в семейството на местния бизнесмен и непрофесионален музикант Жувениану ди Оливейра. Жоао е най-малкото от седем деца.

В ранните си години Жилберто има силен, лиричен глас и изпълнява песни с характерните напеви за популярния тогава стил самба-кансау. През 1949 г. напуска родния си град и заминава за Салвадор, столицата на Баия. Година по-късно се премества в Рио де Жанейро, където го вика китаристът Алвиньо Сена, който свири в квинтета „Os Garotos da Lua“ („Момчетата от Луната“). Групата участва редовно в предаванията на местното радио „Tюпи“.

Жилберто остава за кратко с „Момчетата от Луната“, като ги напуска през 1951 г., а на следващата година записва с името си сингъл на 78-оборотна плоча в старомодния стил самба–кансау със секция струнни, но без китара и без хармонизиран вокал. Ще минат шест години, преди отново да направи запис.

В този междинен период Жилберто продължава да работи в Рио – акомпанира на различни изпълнители, записва джингли, свири по нощни клубове. В книгата „Chega de Saudade“(1990), в която Руи Кастро разказва колоритната история на движението „боса нова“, Жилберто е описан като странна и маргинална фигура, обикаляща из целия Рио. Всъщност, това е периодът, когато изпълнителят започва да отказва да работи в клубове с аргумента, че клиентите говорят прекалено много. Изпада в бедност, пуска си дълга коса, носи окъсани дрехи. Тогава негов приятел, певецът Луис Телес, го премества в крайбрежния град Порто Алегре, като го настанява в изискан хотел с нощен клуб, където Жилберто да започне работа.

И именно там – пише Руи Кастро – звукът на Жилберто започва да се оформя. Акустиката е изключително добра и позволява да се чуе и шепнещия, носов глас на китарата. И макар че Жилберто харесва самоуверените изпълнители, собственият му звук сякаш се страхува от светлината. Той е като пълна противоположност на популярния болеро стил, който започва да доминира в бразилската популярна музика след началото на 30-те години на миналия век.

След кратко и не особено щастливо завръщане в Баия, Жилберто е настанен за седмица в психиатрична клиника в Салвадор. Но през 1957 г., когато се завръща в Рио, животът му се променя. Той се запознава с Антониу Карлус Жобим, аранжор в Odeon Records. Жобим чува ритъма на китарата на Жилберто и веднага му идва идея как да го използва в незавършената все още песен „Chega de Saudade“.

Тази песен, която демонстрира известно пренебрежение към любимата бразилска емоция – „saudade” (копнеж) – е записана за първи път през май 1958 г. от Елизете Кардозо, а Жилберто свири на китара. Това е първият случай, в който може да се чуе характерната за боса нова китара: със синкопирани фигури, с вибриращ звук, със сменящи се ритмични модели.

През юли 1958 г. Жилберто записва своя версия на „Chega de Saudade“ в аранжимент на Жобим, като, необичайно за него, настоява да има отделни микрофони и за китарата, и за вокалите. Записването на този сингъл, напълно различен от романтичната песен на Жилберто от преди шест години, често се дава за пример като повратна точка в бразилската култура.

Мелодии в стила на боса нова са включени в саундтрака към френско-бразилския филм от 1959 г. „Orfeu Negro“ („Черният Орфей“), който печели „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм. Много скоро американските музиканти се опитват да я копират.

Албумът „Jazz Samba” на саксофониста Стан Гец и китариста Чарли Бърд е силно повлиян от записите на Жилберто – той излиза през пролетта на 1962 г. и достига до номер 1 в класацията за албуми на Billboard. През ноември Жилберто за първи път заминава за Ню Йорк – в „Карнеги Хол“ участва в концерт, посветен на боса нова.

В същото време в песни като „Blame It on the Bossa Nova“ на поп изпълнителката Ейди Горме боса нова означава нещо по-различно: танц, измислен в САЩ, който се свързва с екзотичност и с лукс. В края на 1963 г. етномузикологът Кариан Голдшмит пише, че въпросната фраза от песента „за това е виновна боса нова“ е била използвана за рекламиране на „кашмирени пуловери, килими, сладолед и нови прически“.

След като през 1959 г. се жени за Аструд (Вайнерт), през 1963 г. семейството се установява в Съединените щати. През същата година Жилберто работи с Гец върху албума „Getz/ Gilberto“, който включва песента на Жобим и Мораес „Garota da Ipanema“ („Момичето от Ипанема“), която е изпята от Аструд (на английски) и Жоао (на португалски). През 1964 г. песента печели „Грами“, а „Getz/ Gilberto” е обявен за албум на годината.

През 1965 г. Жоао се развежда с Аструд и се жени за друга певица – Елоиза Буарке де Оланда, известна с артистичния псевдоним Миуча. Той заминава за Бруклин. През 1970 г. двойката се премества в Мексико, където по време на двугодишния им престой Жилберто записва албума „João Gilberto en Mexico”. След това се връща в Съединените щати, където остава до 1980 г., а после отново заминава за Бразилия. (Преди това, в средата на 70-те години, Жилберто и Миуча се разделят.)

В годините, далече от Бразилия, Жилберто разширява репертоара си, като включва в него както произведения на по-млади бразилски композитори, така и самба и болеро от периода преди боса нова. Най-добрата му работа е така нареченият „бял албум“ „João Gilberto“, който излиза през 1973 г., а по-късно и „Amoroso“ от 1977 г. През 80-те години записва предимно солови изпълнения на живо. За мащабите на таланта му това, което оставя, е сравнително малко – записва по-малко от 10 студийни албума за близо 60 години професионална работа.

Последният му студиен албум – „João Voz e Violão“ (2000) – е с продължителност малко повече от половин час. Той представлява микс от стария му репертоар и нови парчета, а накрая завършва с непозната версия на „Chega de Saudade“.

С музиката си Жилберто излъчваше простота, която понякога можеше да се възприеме като непроницаемост. Той обичаше сантименталните песни, но не показваше чувствата си на сцената, не смяташе, че е редно.

„Бих искал да се върна назад във времето, когато бях момче“ – казва Жилберто в интервю за „Ню Йорк Таймс“ и допълва: „След това научих твърде много неща и заради това сега трябва постоянно да се усъвършенствам, за да мога отново да стигна до простите истини.”

 Бен Ратлиф

„Ню Йорк Ривю ъф Букс“, със съкращения, 06.07.2019

 

За автора

Из чуждата преса

Категории