„София: Думи, Образи, Места” (получава се абревиатурата ДОМ, т.е. София като дом) – такова е наименованието (и закодираното му вторично значение) на изложбата, с която СГХГ влезе в новия културен сезон. Тя е от редките моменти в художествения живот на града, който отговаря едновременно на вкуса на политическите институции и на масовия зрител. На институциите, защото събитието, без да е витринно, е достатъчно представително, за да се отбележи с него сто и четиридесетата годишнина от обявяването на София за столица в навечерието на празника й „Вяра, Надежда, Любов и майка им София”, и за да се постави своеобразното „естетическо начало” на кампанията за кметски избори (изложбата беше открита от Йорданка Фандъкова, а в публиката, донякъде изненадващо, присъстваше и основният й опонент – Мая Манолова). Успоредно с това, винаги е по вкуса на масовия зрител, ако може да открие в образите и думите местата на собствения си живот, да чете изкуството през всекидневни кодове, лични сантименти и групова памет. Тогава той, подобно на героя на Уди Алън в „Пурпурната роза от Кайро”, прекрачва „рампата” и напуска реалността, за да се пренесе във фикцията и да я преживее като реалност.
Впрочем, по-подходяща за изложбата филмова аналогия е с „Балът” на Еторе Скола. Както там, и в картините от София историята тече през едно пространство и оставя своите следи, които обаче сядаш не успяват да го засегнат, да нарушат неговата, неподвластна на времето, самотъждественост. Общото внушение, подобно на това на Скола, е, че хората се привързват към местата (във филма – бар, в изложбата – град) не в мигове на драматизъм, а в тяхната ритуална тавтологичност, която свързва поколенията, помирява противниците, предпочита импресията през експресията. Може би само с изключение на горящите къщи от бомбардировките на Цанко Лавренов и още едно-две платна, в изложбата няма трагика, дори тоталитарните години не помрачават създадения в задочния диалог между художници и куратори романтично-носталгичен образ на града. Удачно подкрепен с колекцията от картички на Христо Алексиев, чийто жанр от само себе си превръща всичко в сувенир.
Има обаче и контрапункт: фрагментите от текстове, експонирани между картините, повечето на пътешественици, минали през София. Тяхната външна гледна точка естествено връща интереса към историята с нейните обрати и прекъсвания. Така драматургията на кураторския проект се генерира от деликатния конфликт между изображение и слово и оттам – между свое и чуждо.
Искам да напиша няколко думи и за една несъществуваща изложба. На Роберт Франк, който на 94 години си отиде от този свят и така светът на фотографията загуби едно от големите си имена. Изложбата показва как Франк променя представата за фоторепортаж, като го превръща в теренен метод на социалната антропология. И „ловецът на мигове” става „ловец на процеси”. Така се появяват големи визуални разкази за съвременното общество във време, когато словото все по-трудно може да ги произведе. Най-големият на Франк е „Американците”.
