Албан Берг, „Лулу”, Бетовен, Девета симфония. Концерт-откриване на сезона на Оркестъра на Берлинската филхармония, диригент Кирил Петренко; солисти Марлис Петерсен (сопран), Елизабет Кулман (мецосопран), Бенджамин Брунс (тенор), Куанчул Юн (бас). Берлински радиохор, диригент Хайс Лийнарс. Зала на Берлинската филхармония, чрез дигиталната концертна зала, 23 август 2019 г.
Екстремна прецизност, неумолима логика в подхода към музикалното време, темпова гъвкавост, впечатляващи контрасти и застрашителен темперамент, който не пропуска да издебне и грабне мига на своята ерупция. Тези няколко определения са за инаугурационния концерт на Оркестъра на Берлинската филхармония, маркирал началото на нов, следващ етап от неговата история – вече с новия си шеф-диригент, руснака Кирил Петренко, който поема изцяло функциите си от този сезон без видимото и невидимо присъствие на Саймън Ратъл, незавършил през миналия сезон мандата си в Берлин и вече започнал другия – на шеф-диригент на Лондонския симфоничен оркестър. Четири години, след като бе избран от оркестъра, Петренко сега се заявява изцяло в програмата на сезона с репертоара и гостуващите диригенти и солисти. В историята на оркестъра той е 11-ият шеф-диригент от 1882 г. насам и един от съвсем малкото ръководители на филхармониците, който не е супер звезда, не води със себе си грамофонна фирма, дори не обича да записва, не обича да дава интервюта, необичайно скромен е, въпреки изключителните овации, с които го посрещат и музиканти, и публика навсякъде, където дирижира; и въпреки признанието на критиката.
Но като музикант, който е учил в Австрия и живее в Германия, Кирил Петренко предпочита да формулира послания чрез програмите си. От една страна, той не случайно бе избрал Бетовеновата Девета симфония за официалното си начало като шеф на филхармониците. В рекламните анонси към концерта бе подчертано изрично, че идеята за обединението между хората дава ключа, насоката в мисленето и на диригент, и на оркестър към новото обединение между тях. Отправят това послание и към своята публика, която в тази паметна вечер бе препълнила залата. От друга страна, комбинацията между симфонията и предхождащата я сюита „Лулу” от Албан Берг съобщава същността на репертоара, предпочитан от диригента, с произведения, определяни като модерни за епохата, в която са създадени, и предлагат неизчерпаемия си заряд във всеки талантлив прочит. Впрочем, погледът към сезона на филхармониците, който сега започва, констатира широко ветрило от стилове, отново със сериозен процент музика на съвременници, с което линията на Абадо и на Ратъл продължава със същата интензивност.
Още в петчастната сюита „Лулу” оркестърът блесна – съвършено излъскан, изчистен от всякакви възможни примеси в звукоизвличането. Всеки тон от солист или група е съвършено произведен с изряден и красноречив драматургичен фокус в контекста на партитурната цялост.„Избрахме ви заради интензивните репетиции, които правите, чрез вас се усъвършенстваме като инструмент” – каза на Петренко водачът на челите Лудвиг Кванд в разговор след генералната репетиция за концерта. Да, Петренко е известен с тихата си, но категорична неумолимост в преследването на звука, щриха и динамиката, които според него са необходими за музиката на дадената композиция. Каква образност само изплува в прочита на Петренко и филхармониците! Прелестна ирония, нарочен сантимент, просмукан от деликатна темброва игра, жонглиране с линиите, леко хиперболизирана динамика, особено в крешендите – такъв портрет на Лулу извайва в първата част на сюитата Петренко, просто я виждаш през всичките мънички, но изключително съществени „пипвания” във всяко соло, всеки щрих, в едва забележимите отлики в повторенията на дадена фраза – една музикална риторика, която уплътнява, сгъстява драматургичното развитие. Лирика и нейните трансформации в гротеска, бруталност, ужас… Виденията на Петренко надхвърлят оркестровото въображение на автора. Диригентът използва всяка възможност да покаже пораждането и движението на образите. Не се бои от резки движения, но ги съчетава с кинематографичен маниер на редуване на епизодите: песента на „Лулу” с великолепната Марлис Петерсен, резидентен артист за сезона, е последвана от вариации, в които образът на баналната прелест е в стълкновение с трагизма и отчаянието… Кулминацията тук, в прочита на сюитата, бе Адажиото на смъртта, последната част, която Петренко извая със специфична енергия – прибавяйки съществени детайли в екстатичното тоново скулптиране на драмата, отнемайки вокалната реплика във финала, прозвучала само в оркестъра.
Питах се как Петренко ще построи Деветата на Бетовен, имайки предвид как променя, дори хиперболизира семантичната роля на всеки детайл, с особен поглед към произношението на щрих, акцент, реплика, фраза, най-вече към тези елементи от написания текст, които счита за способни да нанесат още пластове в музикалното „съобщение”. Свободен и дързък в разговора с традицията – така бих определила прочита му, който изгради трите инструментални части като три фази на зараждаща се тревожност от нагнетяващо се напрежение. Един колега изрази мнение, че при Петренко симфонията говори с езика на войната. Може да се приеме – драстичните контрасти, оголената звучност, изведените напред тимпани – особено в скерцото (някой „стилист” би казал, че са непоносими), и внезапните пианисими, в които звукът пропадаше в очакването на нещо застрашително, което идва… От начина, по който Петренко следеше всеки от оркестъра и го подсещаше за звука, който очаква, не бе трудно да се досети човек, че тук е работено здраво, въпреки че филхармониците поначало знаят наизуст произведението. Но дебнеха фигурата на пулта напрегнато, с извънредно внимание и концентрация, за да възпроизведат извънредните й изисквания в стълкновението между лирика и бруталност… В четвъртата част до Марлис Петерсен застанаха Елизабет Кулман, Бенджамин Брунс и Куанчул Юн заедно с Берлинския радиохор, ръководен от холандеца Хайс Лийнаарс. Невероятно прозвуча драматичното речитативно въведение – категорично, рязко дори, ниският щрайх произнасяше с безпощадна отривистост своите реплики – на отхвърляне и на утвърждаване. Интересно е, че Петренко дирижира с партитура на пулта, но не изпуска за миг оркестъра, хора и солистите, на които задаваше по-смели, по-активни темпа; и, пак, екстремна динамична амплитуда, която разшири пространството, увеличи обема на звучене. Бяхме свидетели на прозренията на диригент, който сякаш се отдава на музиката – с пламтящо лице, блестящи очи и ясни, властни ръце. Смелостта на идеите му в този концерт бе абсолютно приета и оценена от публиката, която дълго аплодира, разбрала, че оркестърът ще се ръководи от нестандартен, но изключителен музикант.
