В момента най-известната българска сграда в света е една. И тя не е нито Боянската църква, нито Казанлъшката гробница, нито Рилският манастир, примерно. Може да ни се иска да е някоя от тях, но не е. За добро или за лошо, най-известната българска сграда в света е полуразрушеният Дом-паметник на БКП на старопланинския връх Бузлуджа.
В момента Бузлуджа е най-успешният експорт на българска архитектура и то не (само) заради качествата си, а просто защото… е и толкова колоритна руина. На върха на планина, но достъпна. Влиза се трудно, но не прекалено, опасно е, но не чак толкова, впечатляващо е. А и полуразрушените сгради от видим бетон правят несъмнено отлични кадри навсякъде и по всяко време.
Факт е, че през последните десет години световните медии преоткриха архитектурата на бившия Източен блок и особено късния му следвоенен модернизъм. Истории и снимки на съветски санаториуми и автобусни спирки, на грузински административни сгради, югославски мемориали и хърватски курорти циркулират в академични и публицистични издания, в музикални клипове, реклами, модни ревюта и романи, в научнофантастични филми и, разбира се, в социалните мрежи като завършени естетически обекти, напълно извадени от контекста си. Неусетно и малко изненадващо за самите нас – източноевропейците, сградите на късния социализъм се превърнаха в поп-културен феномен. За разлика от безличната функционалност на панелните квартали или пък монументалния кич на сталинизма, героичните бетонни структури от 1960-те, 70-те и 80-те се оказаха обект на нестихващ интерес и възхищение у едно ново поколение чуждестранни откриватели, които, въоръжени с фотоапарати и неоколониален авантюризъм, както и подкрепяни от галерии и издателства, изследват “далечните” и “пусти” земи на Източна Европа в търсене на нови и нови “космически”, чудновати сгради, кацнали все едно “от чужда планета”.
През 2018 сърбо-американският архитектурен историк Владимир Кулич много удачно нарече явлението “ориентализация на социализма” – представянето на една комплексна култура като хомогенна и екзотична “другост” и установяването на върховна власт върху нейните интерпретации. Той дава за пример случая с прочутите следвоенни югославски мемориали или “spomenici”. “Често ми казват”, пише Кулич, “че подобна проблематична оценка няма значение, стига да води до световна популярност и признание за архитектурата им. Вероятно е така. И все пак, това е чист ориентализъм”.
България влезе в тази игра някъде около 2009 – 2010 първо и най-вече със своите монументи – и то особено с късните си мощни структури от видим бетон в Шумен, Гургулят, Варна. Никоя от тях обаче не успя да придобие популярността на полуразрушената сграда на връх Бузлуджа, която неизменно присъства във всички фотографски и изследователски книги и есета, в приключенски турове, френски клипове, холандски артистични акции, австралийски реклами за слънчеви очила, както и във всички международни проекти на тема социалистически паметници. Бузлуджа е и обект на масиран международен пиар и много инициативи, осъществени от Фондация “Бузлуджа”, чиято основателка архитект Дора Иванова вече пет години се е посветила на мисията да превърне паметника в музей и да докаже ценността му като културно наследство, а в резултат на усилията й в края на 2018 паметникът беше включен в програмата „7-те най-застрашени“ на организацията за културно наследство в Европа „Европа ностра“ и на Института на Европейската инвестиционна банка. Няколко години по-рано по международния изследователски проект „АTRIUM – Архитектура на тоталитарните режими на ХХ век“, колектив от българския НИНКН направи оценка и обосновка за включването на сградата в международен културен маршрут на Съвета на Европа.
Затова и логично дойде новината в края на юли 2019, че американската фондация “Гети”, която от години отделя сериозни средства за проекти за консервация и реставрация на емблематични образци на модернизма в цял свят, е избрала именно Бузлуджа като първия български обект, на който да бъде отпуснат грант от 185 000 долара в рамките на програмата “Keeping It Modern”. От 2014 до днес по тази програма са изготвени планове за консервация, реставрация и управление на 64 архитектурни обекта в цял свят, сред които такива култови сгради, като “Salk Institute” на Луис Кан в Сан Диего, домът на Мелников в Москва, сградата на школата “Баухаус” в Десау, сгради на Оскар Нимайер, Джо Понти, Кензо Танге, Джанкарло де Карло, Джеймс Стърлинг, оформили архитектурата на ХХ век такава, каквато я познаваме.
И изведнъж в тази компания попада българската Бузлуджа.
От гледна точка на опазването на културното наследство, казусът “Бузлуджа” е труден и многопластов въпрос, който изисква експертна теоретична работа отвъд обичайните стандарти. Трябва ли да се възстанови “както е била преди” или да се запази настоящото й състояние на драматична разруха? В кой период от съществуването си тази сграда-монумент е по-ценна? А как сравняваме ценности? Коя памет за Бузлуджа да запазим? Защо изобщо трябва да се опазва Бузлуджа?
Отделно, в навечерието на 30-годишнината от промените през 1989 и в контекста на попкултурната ориентализация на архитектурното наследство на социализма (благодарение и на която, няма защо да се лъжем, от фондация “Гети” изобщо забелязаха Бузлуджа), пред архитектурните историци стоят и следните въпроси: Какъв точно модернизъм е Бузлуджа? Как се контекстуализира като наднационален модернизъм сграда, която е замислена като очевидна демонстрация на неограничените възможности на партията-държава и която се явява противоречиво наследство в собствената си държава? Дали не трябва да опитаме да разграничим памет от история и как можем да сторим това със средствата на архитектурата? Каква е ролята на архитектурната история за оформяне на геополитически йерархии и разделения?
Снимка Росина Пенчева
В ранния следобед на 14 септември 2019 група от няколко десетки българи и чужденци се въртяха с вдигнати ръце в постсоц паневритмия на стълбите пред монумента “Бузлуджа”. Те бяха част от пърформънс към международния проект “Nonument/ Нонумент” на тема паметници, които са загубили или променили символната си стойност. Артистичните акции на противоречиви места със сигурност са полезни и са част от пътя към преосмислянето им. На някои места подобни акции се оказаха безсилни (през лятото на 2017 Столична община все пак разруши паметника “1300 години България” пред НДК въпреки множеството артистични акции и намеси, които той предизвикваше от години). Очевидно обаче такива инициативи вече се отразяват добре на дебата на тема “Бузлуджа”.
Едно от мощните влияния на новия “соц” ориентализъм – пише Кулич – е, че освен всичко друго, успява да промени климата на местно ниво. Например сега у нас, когато една от най-уважаваните международни фондации, занимаващи се с опазване на архитектурен модернизъм в света, де факто даде официално признание за архитектурните качества на Дом-паметника на БКП на връх Бузлуджа, тонът на дебата се промени. Оказва се, че когато оценката за собственото наследство идва отвън, добре опакована като “западен” проект, източноевропейците са много по-склонни да приемат множествени интерпретации на собственото си минало.
