Консервативни ли са българите? 30 години след 1989 г. бе темата на дискусия, организирана от Института „Иван Хаджийски“ в клуб „Перото” в НДК на 11 септември. В началото бяха представени социологически данни, след което обсъжданията протекоха в два кръга – в първия участваха Нено Димов, Ангел Джамбазки, Тома Биков, Ивайло Симеонов с водещ Кристиян Шкварек; а във втория – д-р Николай Михайлов, Андрей Райчев, Харалан Александров, Боян Стефанов с модератор Тончо Краевски.
*
Какви са днес българите? На този въпрос отговори домакинът на събитието, социологът Първан Симеонов от Института „Иван Хаджийски“, с уговорката, че въпросите[1], поставени по време на социологическото проучване, проведено през лятото, нарочно съдържат в себе си и крайни твърдения, като респондентите са били „форсирани” да отговорят кое е най-близко до тях. Въз основа на резултатите Симеонов обобщи: отговаря се по-скоро консервативно и традиционалистки, със следване на познатото и сигурното, но в момента, в който се засегне някаква остра тема, като например дали хомосексуализмът е болест, крайностите се избягват. По същия начин – с избягване на крайностите – се реагира и на въпроса „дали в момент на нападение срещу България бихте воювали за нея”. Тогава се реагира по-скоро благоразумно –„държавата няма право да рискува живота на своите граждани дори по време на война”.
А на въпроси от битово естество от типа: ако имаш пари, ще инвестираш или ще спестяваш; ракията ти домашна ли е; къде простираш дрехите; събуваш ли се, преди да влезеш и др., отговорите показват, че между две трети и три четвърти от българското общество са на една ръка разстояние от земята. Оттук следва изводът, че обществото ни е с трудни за изкореняване ценности, нагласи, инат…
Симеонов поясни и че се изброяват няколко твърдения, на които принципно консервативният човек няма как да не отговори с „да”, а либералният – с „не”, след което резултатите се засичат със самоопределянето на съответните респонденти. Резултатите са, че 47% отговарят преимуществено консервативно, но от тях заявяващите се като консерватори са само 18%, докато отговарящи преимуществено либерално са 13% и определящи себе си за либерали са 11%. Накратко – българското общество се държи по-скоро консервативно, но не го определя по този начин.
Причините затова са: 1. либералното е победило в Студената война и заради това днес са предпочитани отговорите, свързани с него, защото те са правилните и престижните; 2. в целия западен свят съществува заплаха от хора, готови да умрат и най-вече – да убият за вярванията си, заради което застрашените общества се залавят за миналото, идентичността, религията, традицията. „Западнякът няма да започне да вярва повече – но е достатъчно да поиска да запази това, което има в момента, което означава, че ще поиска повече граници, повече твърда ръка. Той може да не стане консерватор, но ще стане консервативен в практиката си”, подчерта Симеонов и коментира, че същите процеси се наблюдават и в България, че и тук преобладава консервативното като практика, но не като идеология.
Социологическите данни показват още, че у нас консервативно-прогресисткото деление надмогва и обезсилва чисто ляво–дясното делене, при което по-рано се е приемало, че ляво/дясно означава изток/запад. Днес обаче консервативният отговор е отвъд делението запад/изток.
След наблюденията на Симеонов дойде ред на политиците да обсъдят как описаните разделения се отразяват на всекидневната политика и как могат да бъдат използвани.
Народният представител от ГЕРБ Тома Биков започна с това, че, според него, няма консервативна идеология и че консерватизмът на ХIХ век в Англия е един, в Англия от ХХI век – втори, а в континентална Европа през XXI век – трети. Консерватизмът приема формата на обществото, в което се произвежда, заради което и консерватизмът у нас е български. Като цяло обаче Биков определи консерватизма като антиреволюционна нагласа и като опит обществото да се предпази от революции, а принципно българинът не обича революции.
Евродепутатът и зам.-председател на ВМРО Ангел Джамбазки също се присъедини към Биков, като каза, че консерватизмът не може да бъде определен идеологически. Той коментира социологическото проучване с думите, че е неприятно изненадан от високия брой потенциални дезертьори. „Чака ни много работа в началното военно обучение, след като половината смятат да станат дезертьори“ – предупреди евродепутатът. Освен това подчерта, че не споделя заключението, изказано от Симеонов по време на представянето на данните, че традициите и фолклорът са присъщи на по-възрастните поколения, тъй като обиколките му из страната показват възраждане на националния дух и най-вече на българския фолклор сред младите поколения.
Ивайло Симеонов, кмет[2] на община Елин Пелин, потвърди наблюденията на Джамбазки по отношение на фолклора, но освен това коментира, че „българите сме силно адаптивни и следваме принципа „преклонена глава сабя не я сече“, но когато видим, че ятаганът не е толкова силен или че ние сме повече, настъпва моментът на въздигане на бойния дух, заради което и не вярва, че половината от българите са дезертьори.
В същото време Кристиян Шкварек обърна внимание, че макар и да се възражда интересът към шевиците и хорàта, това, което вижда в центъра на София по време на гей парада, е масирано присъствие на млади хора. Джамбазки определи това поведение като мода, плод на пропаганда, етап от растежа и подчерта, че много голяма част от останалите млади хора в България нямат нито потребност, нито намерение да се заявяват по този начин.
На въпрос на Шкварек дали, освен възраждане по отношение на фолклора, има и възраждане в църквата и във вярата, кметът Симеонов започна да дава примери как поповете в неговия регион са превърнали църквата в бизнес, заради което категорично не трябва да участват в политиката. От своя страна, Биков не прие тезата му с аргумента, че може да даде много примери с истински духовници и че църквата има голяма роля в политическия живот на страната – неслучайно духовниците са канени от политиците на важни събития. Освен това, в случая с Истанбулската конвенция позицията на Църквата се е оказала най-решаващият фактор. „Конституционният съд я спря, но Църквата наложи вето – иначе не знам кой щеше да я спре“ – припомни Биков.
След това дискусията се завъртя около навлизането на протестантски проповедници сред ромското население, при което Джамбазки бе категоричен, че „е много по-добре в гетото да влизат християни, отколкото радикални мюсюлмани, които идват от райони на бойни действия“. Той обърна внимание и че българската нация не е основана на религиозен принцип, заради което приема българите мюсюлмани като братя българи и единствено се притеснява от радикалните ислямисти, които се опитват да превърнат циганите в джихадисти.
Министърът на екологията Нено Димов отбеляза, че християнството е една от най-толерантните религии, но че това, което вижда в Западна Европа – толерантност към нетолерантните, води до загуби. „Нетолерантният те измества и ти превръщаш обществото си в нетолерантно! В този случай не само светската, но и духовната власт трябва да защитят ценностите ни! Защото толерантността към нетолерантните е подчинение! Западна Европа върви към подчинение! Ето защо Източна Европа е призвана да й помогне, така както Западна Европа ни помогна след Студената война“, подчерта Нено Димов.
Джамбазки реагира, че за да помогнеш на някого, той пръв трябва да поиска тази помощ, но коментира, че най-осъзнатите и най-проевропейските държави са Полша и Унгария, където се защитават най-консервативните християнски традиции. След това Джамбазки разясни, че радикалният ислям става все повече политическа идеология, прегръщаща ляво-марксистки идеи, като например, че не трябва да има нации, а един глобален свят. Тези идеи представляват заплаха предимно за френското и белгийското общество и до някаква степен за германското и за холандското. В същото време, трезвата европоцентрична разумна част от Европа е по линията от Варшава до Черно море. „И ние, за първи път от много години насам, сме на правилната страна на историята“, обяви Джамбазки.
„Проблемът за консерватизма е централен не само за България, но и за човечеството“ – коментира в началото на втората, философска част от дискусията социологът Андрей Райчев, обяснявайки защо, въпреки че е ляв, участва в срещата за консерватизма. Той допълни думите на Арнълд Тойнби, че в новото време има само три идеи – социална, национална и религиозна, с четвърта идея – тази за самоопределянето. Нейният първи етап се свързва с атомната бомба на 6 август 1945 г., когато човечеството се самоопределя като способно да се самоубие. Вторият й етап, в чието преддверие се намираме днес, е самоопределянето, свързано с огромната свободата – с възможността не само да определиш пола на детето си, но и да го създадеш двуполово, способно да спи само със себе си. „Ние съвсем скоро ще се разделим на раси, едни ще бъдат много умни, а други – не; и в това ново бъдеще ние ще трябва да се обединим около един консервативен консенсус – да опишем какво ще става и какво не. Защото това е единственият ни шанс“, предупреди Райчев. След това той цитира от книгата на Петър Николов и Ирена Тодорова „Политическият консерватизъм“ фразата, че „консерваторите са тези, които губят всички битки“, и допълни, че в неговите очи те изглеждат малко смешни, отричайки Дарвиновата теория на еволюцията. Въпреки това, той отново подчерта, че с тях е единственият шанс да се очертае някакъв консервативен консенсус.
Харалан Александров коментира катастрофичното предчувствие, въведено от Андрей Райчев заради трансхуманистични развития, като нещо, характерно за късните модерни времена, когато заради драмата на отнетата идентичност човек се връща към нещата, които го умиляват, и заради което и залавянето за хорàта и шевиците е нещо естествено и очаквано. „Ние ползваме репертоарите, с които културата ни е съоръжила – един и същи човек в различни периоди от живота си ползва като идентичностен маркер различни неща – първо потреблението, после виртуализираната идентичност, а накрая се хваща за ръченицата. Не казвам, че това е ескейпизъм – това дори е по-здравословно от виртуалните идентичности в мрежата“, коментира Александров и даде пример с българския Стоунхендж в село Раювци до Елена, където на огромни камъни са издълбани цитати от Васил Левски, Иларион Макариополски, Гоце Делчев, Никола Вапцаров, Слава Севрюкова, Петър Дънов, баба Ванга и др., свързани с това колко велики са българите, каква мощна енергетика носят и каква мисия имат.
От своя страна, Тончо Краевски цитира Марк Фишър и неговия песимистичен прочит на консервативната идея, че завръщането към по-натуралната, естествена и традиционна идентичност е илюзорно и носталгията по старите културни форми вече е пресрещана от либералния консумеризъм и се продава като продукт. „Ние директно можем да си консумираме носталгия, да си консумираме традиционализъм и това вече не е вкоренената традиция, а традиция в пластмасова опаковка“, обясни Краевски.
Александров го „обнадежди” с думите, че традицията винаги е била нещо, което хората са изобретявали, и че хорàта и беневреците, включително и влизането през януари в реката, имат по-скоро здравословен ефект – сплотяват групата, създават усещане, че си намерил себеподобни; и е много по-приемливо, отколкото да си присаждаш рогца или да се превръщаш в девица еднорог.
На свой ред, Боян Стефанов подчерта, че за него голямата болка, за която трябва да се говори в рамките на дискусията за консерватизма, е, че в епоха на толкова средства за информация, масова грамотност и добро ниво на ерудиция, християнското послание е масово неразбрано. Не се познава същината на християнската вяра – учение, съвършено в своята добронамереност, любов и надежда, но което, оказва се, не удовлетворява потребностите на съвременния крайно либерален индивид. Стефанов отхвърли тезата, че няма истинска традиция и че тя е само нещо, което си измисляме, за да се самозалъгваме, че сме носители на някаква история. Ето защо той упрекна съвременния горделив индивид, който смята, че по някакъв начин личността му е насилена, заради което си избира друга идентичност със съответните традиции.
В същото време и д-р Николай Михайлов подчерта, че има консервативна традиция, която е много дълбока, и че съжалява, че дискусията не се занимава конкретно със същността на консерватизма. Той подчерта, че във всеки радикален консерватор възкръсва един Платон. Консерватизмът има много благороден произход – да си консерватор, означава да имаш капацитет да интуираш новопостигаеми същности, да можеш да теоретизираш в дръзкия смисъл на думата, да виждаш това, което е невидимо за всички, да съзерцаваш. Консерваторът е от тези низини, които могат да въстанат, когато бъдат провокирани – например с Истанбулска конвенция. И да кажат: „Недейте да обикаляте около семейството и детето! Освен това, има нещо отвратително във вашите паради – вие сте просто смешни. Не желаем да водим с вас разговор въобще, защото ще ни надговорите с лавина от глупости. Как знаем това – не ни питайте, няма да можем да ви го обясним, но го чувстваме!”
Това „го чувстваме” е много дълбоко консервативно и съдържа повече епистемологически шансове от това, което би хрумнало на либералната интелигенция, която е склонна да фантазира с инструмента на разума. Михайлов припомни следните думи на Хайдегер: „Този разум, наречен сциентистки, не мисли”; и разясни, че „мисълта не е това, което наричат рационален дискурс, а способност за съзерцание, в което е ангажиран тотално човекът със съвкупността на духовните си сили – воля, чувство, интелект. Това е особена процедура, която предполага оцелял човек, а не деградирал. Либералът е „el tonto”[3], цитира Михайлов колумбийския Ницше – Николас Гомес Давила, „тъй като няма капацитет да се усъмни в собствените си разумни постулати”. Михайлов аргументира патоса си със сериозния проблем – трансхуманистичната деградация на човека, за която трябва да се разкрият причините, довели до „приплъзването към чудовищния изход накрая”. Той обаче, обръщайки се към Боян Стефанов, бе категоричен, че в конкретния случай християнството въобще не може да бъде намесвано, тъй като, когато някой говори „на християнски език”, той отива в постмодерен маниер, в някаква особена ниша на екстравагантност, съпоставима с начина, по който изглеждат транссексуалните феерии върху камионите на гей парада. Причината е, че и двете са на едно и също постмодерно равнище.
Андрей Райчев взе повод от думите на Михайлов за трансхуманистичната деградация и призова да се върнем преди Русо и преди просветителския проект, след който човек вече няма за задача да изкупува първородния си грях, а започва да мисли Проекта за общество. След Русо въпросът за принадлежност, най-същностната характеристика на консерватизма, приключва и важен става въпросът кой проект за бъдещото човечество е най-добър. В крайна сметка, човекът става абсолютно самоцелен и накрая започва да се мисли единствено за човешкото тяло.
Михайлов обясни, че връщането назад в традицията е невъзможно, защото масовият човек и неговият либерален елит не биха имали ухо за подобна агитация. В същото време, той не отрече, че продължава да се надява в човека – в човека, който съдържа в себе си всичко – един микрокосмос, „атомна вечност”, по Киркегор. Той обаче призова не връщане назад към Русо, а назад към битието, което е тайна, мистерия и чудо, пред което падаш на колене. Назад не към Русо, а назад към детето – детето, което има чувство за пиетет, за наивно възхищение и удивление, че е в свят, който не може да е възникнал от само себе си. Така нареченият „консерватор”, така нареченият „религиозен човек” не е човек, който вярва в илюзия, която сам е построил – извлякъл се от пустинята на нихилизма, дърпайки се за косата като барон Мюнхаузен – не, той има знание, от което не може да се отрече, и пред него не стои въпросът дали вярва или не вярва в Бога, подчерта Михайлов и продължи, перифразирайки[4] британския консервативен философ Роджър Скрутън: „Да бъдеш консерватор, означава все пак да има какво да обичаш – и като го обичаш, да ревнуваш.”
Накрая Михайлов сподели новината, че 40-годишните в Силициевата долина имат план да доживеят до 2040 г., за да станат безсмъртни.
„Те няма да докарат собствено съзнание и да увеличат възможностите си за щастие, но да се борим срещу това с консервативен инструментариум е наистина романтизъм, близък до наивност. Все пак, консервативното усилие е усилие по удържане на вътрешния режим на дълбоко оцеляване, което е специфичен дълг, който трябва да бъде поддържан в съобщество. Ето защо хората трябва да се събират по линия на убеждение, на обща ценностна ориентация и решимост да останат духовно живи. Това има общо със спасението на душата, но няма нищо общо със спасение на човечеството”, завърши д-р Михайлов.
–-
[1] Сред тях са: Православието трябва да бъде съхранявано като част от идентичността – 70%; В светска България всички религии трябва да имат еднаква тежест – 29%; Вярвам в Бог – 63%; Не вярвам в Бог – 23%. Бракът трябва да е само между мъж и жена – 88%; Хомосексуалните браковете трябва да се легализират – 11%; Чувствам се по-скоро българин, а не толкова гражданин на света – 81%; Българите са велик народ – 68%; Българите са като всички останали – 32%; Гордея се с българските фолклорни традиции и обичаи – 90%; Фолклорните традиции и обичаи са отживелица – 9%; За да просперира една държава, трябва да се управлява със здрава ръка – 51%; За да просперира една държава, трябва да се гарантират плурализмът, правата и свободите на гражданите – 48%; Аз съм по-скоро десен – 58%; аз съм по-скоро ляв – 38%.
[2]По време на неговия мандат става известен казусът с изгоненото от Елин Пелин сирийско семейство. Симеонов твърди, че той и общността искали да провокират дискусия на тема разлика между икономически имигрант и хуманитарен бежанец, но медиите отразили казуса по друг начин – че Елин Пелин е срещу хуманитарните бежанци.
[3] El tonto – глупак.
[4] Скрутън казва: „Това, което обичаш, искаш да пазиш. С други думи, да консервираш”.
