Отидох на концерта на радиооркестъра с известно усилие – отново се открива сезонът с клавирния концерт на Чайковски. Както по-миналия сезон. Тогава в съчетание с Петата симфония на Шостакович, сега – с Петата на Прокофиев. Очевидно не мога да схвана съвсем целите и естетическите предпочитания в програмните идеи на главния диригент Марк Кадин. Когато той прие да заеме тази позиция, очаквах да видя сезон, който, от една страна, „работи” с класиката съобразно нуждите на оркестъра и публиката, а от друга – предлага разнообразен репертоар от ХХ век, също и от актуални чужди и български композитори. С една дума – очаквах по-интересни идеи в избора му – такива, каквито той заявяваше често преди години като гост-диригент на оркестъра. И тук не става дума за състезание с филхармонията (то е и невъзможно, докато се изпълняват условията на оркестъра за възможно най-малък брой концерти), а за по-широко и създаващо усещането за излизане от инерцията репертоарно ветрило. Настоящата сезонна селекция на Кадин е в известен смисъл едностранчива, от нея слушателят може да допълни своите знания предимно във връзка с руската и съветската музика; а българските композитори са представени от председателя на Съюза на композиторите Ценко Минкин и Боян Икономов. Има няколко добри солисти, които ще очакваме; не точно така седи въпросът с поканените диригенти.
Връщам се към откриващия концерт, който още в първата си част ми представи забележителен солист. Очаквах, че ще чуя концерта все в онази най-популярна и отдавнашна предимно руска традиция, на ударна мощ и блясък, в която можеш да предвидиш развитието с всеки такт. Но младият руски пианист Константин Емелянов (1994) ме опроверга категорично. Той е ученик на Сергей Доренский, създал много силни индивидуалности в съвременното клавирно изкуство, като Денис Мацуев, например. Емелянов преди време грабна своите лауреатски звания от достатъчно клавирни конкурси. Най-скорошното бе – трета награда от конкурса „Чайковски”. Въпреки че маниерът, с който мисли и свири изключително популярния музикален текст, изобщо не го слага до традиционните конкурсни фигури, които със зашеметяваща техника влизат с удоволствие в статуквото на прочита от десетилетия. При него впечатляващият технически арсенал е подчинен на неординерна, гъвкава мисъл. Мисъл, която разкрива необятни възможности на прочита – и на него, и на диригент и оркестър. Той е интерпретатор, който предпочита трудната, но силно впечатляваща „обратна игра”; ефектната част на концерта, която трябва да покаже мащабната симфонична инвенция на солиста, Емелянов превръща в начало на дълъг разказ със семантични изненади: познатите ефектни пасажи изсвирва с „виртуозна” лекота, за да задържи след секунда вниманието с неочаквано леко задържане или кратичък акцент, или различно пробуждане на фразата, което я прави съвсем друга, нова, интригуваща – и сама за себе си, и в контекста на общия музикален изказ. В бавните лирични сегменти на концерта имахме щастието да чуем невероятно легато – обагрено, майсторски пипнато. Потъва в едва доловима тишинност, за да прозвучи отново като багра на оркестъра или като водещ глас в тихите, но звучни пицикати. Оркестърът също беше доста различен – склонен да обиграва с тиха, но интензивна звучност движенията на пианиста, да е заслушан в него. Кадин беше много внимателен партньор и почти изцяло поддържаше мисловния темпоритъм на солиста си – някои негови по-дълги дъхове във влизането на оркестъра след солиста като че не придобиха желания отзвучителен ефект, а по-скоро прекъснаха музикалното протичане. Но като цяло, този Чайковски-концерт с енигматичния си солист и разгадалия го диригент бе действително преживяване. Три биса поднесе Емелянов. Продължи интимната линия Чайковски с прочутото Ноктюрно, оп. 19, но допълни за публиката своя портрет като изпълнител с два от прелюдите на Дебюси: слисващи звукови провокации – редуване на изтеглено и ударено стакатисимо, което сгъсти екстремно изказа във „Фойерверки” на Дебюси, и внимателно, естетско колориране в „Момичето с ленените коси”.
Петата Прокофиева симфония не се изпълнява често у нас – действащото диригентско съсловие вероятно не я намира за достатъчно атрактивна, за да привлече публиката. Вярно, не е атрактивна, не е за повърхностни сетива и умове. С нея не се печелят бързи овации. Двусмислена е в посланието си, а прочитът на Марк Кадин категорично съобщава – тук няма място за оптимизъм или за лирически бягства. Симфонията е сурова, тежка драма, това е графична музика, силно тревожна – в първата част надграждането в звученето на репликиращия мотив, който се превръща в предупреждение за надвиснала опасност (в миналото ни убеждаваха, че това е по детски игрива тема), бе постигнато разтърсващо. Лириката е пронизана от латентни въпроси, идиличното наглед настроение изведнъж започва да клокочи зловещо. Получи се като внушение и от оркестъра, който, дадох си сметка, в един момент ме отказа да чувам някакви недостатъци в звуковата му емисия, защото това, което ми съобщаваше от сцената, бе поразително. Ярък пример в това отношение бе скерцото; Кадин изгради остинатното движение от привидното към същностното, като в средния дял добави още един пласт към изградения образ на мимикрията… Танцът придоби застрашителен характер, със зловещо звучаща намеса на тембри от ударните. Репризният дял бе издържан в тази гама; леката, „въздушна” тема от началото на частта придоби мрачна плътност – през тъмни багри, акценти и плющящи глисанди, танцът на злото се развихри, стана все по-агресивен и не свърши. Диригентът много на място „отигра” финала като прекъсване. Суровият тон бе удържан и в трагичния размисъл на третата част – осеяна с издържани музикантски сола, изпълнена с трепетен, интензивен звук, особено въздействащ в ниския регистър, използван щедро от композитора съвсем целенасочено в тази част… И колосални изграждания с динамични кулминации, които плющят като смъртоносни откоси… Тежък руски сюжет!
Някак изповедно прозвуча в прочита на диригента – като лично откровение, лична болка, но с добра дистанция, с една достатъчно удържана емоционална дисциплина и тъкмо поради това – още по-ангажиращ съзнанието. Финалът на симфонията укроти в известна степен вилнеещата енергия с връщането на образността от началото на творбата, но темата прозвуча целенасочено, някак обрасла, нагнетена с умора и някакво отчаяние. Преминаването към танцовия дял Кадин също изработи в полето на „другия смисъл”, апотеозът не се състоя, премина в своята противоположност с блестящо темпо, бравурен изказ и неумолимост в движението. И уплътни идеално финала.
Силно начало за радиосимфониците и техния диригент.
