„Почти невъзможно“ е нарекъл Павел Койчев новата си изложба/инсталация в галерия „Сан Стефано“, но това е подходящ надслов за цяла линия в творчеството му – на намеси в жизненото пространство, на отварянето на пластически прозорци в него, през които се провижда невъзможното. Скулпторът винаги е поощрявал стаеното, но непреодолимо очакване за чудо, способно да взриви непрогледността на баналните гледки, да те зареди с предчувствие за друг живот, на който принадлежиш, без да знаеш. И минаваш, както винаги, през площада на твоя град, „където просто няма какво да се случи”, за да установяваш, че нещо се е случило, което нито би могло да бъде там, нито въобще би могло да бъде. И то на девет места едновременно.
Деветте обекта в инсталацията на Койчев (проектирани върху чернобели фотографии на „нищо неподозираща” околна среда) хем продължават природата в собствения си пластически език, хем символно се отдалечават от нея, за да дадат простор на културна игра без цел и граници. Формите се извлечени от органичната материя с нейния неведом замисъл – в тях има по малко от мистиката на изчезналите видове и от лекотата на птиците и пеперудите, но триизмерната им фигуралност не принадлежи на фигуралността, следва логика, която не допуска прилики и не отпраща към думи. Те сякаш са илюстрации към онова маркесово усещане за началото на сътворението, когато „светът беше толкова скорошен, че много неща нямаха име”. Такива остатъци от „скорошен свят” без имена, съхранени в паметта на изкуството и детството, имаше в „Торен бръмбар”, в „Изкуственост. Нещо за клонирането”, в „Обиталище”… има ги и сега в „Почти възможно”.
Мащабът на обектите от инсталацията, ако си ги представим в тяхната невъзможна възможност, подклажда вероятно единствената фиксация на Павел Койчев – за обитаемата скулптурата, която може да се възприема не само отвън, но и отвътре. Тя те кани – в неизживян стремеж за завръщане в утробата, да прекрачиш въображаемия й праг и да я усетиш като вместилище, като дом, като закрила. Изкуството е шанс за пострелигиозно спасение на душата. Заради всичките му чудеса и чудесии…
В галерия „Порт А” продължава изложбата „Хомосоц”, която разказва за хомосексуалността в България по време на комунизма, според резултатите от първото специализирано проучване по темата, инициирано от фондация GLAS с участието на хуманитарни учени, куратори и художници. И в съчетанието на артефакти, документи, хроники и видео изповеди. Ефектът е на емпатия към представителите на това малцинство, подложени на репресии, сходни с тези на „политически неблагонадеждните”. Най-напред те са били съдени като престъпници, а след 1968-а, въпреки че поне „на книга” хомосексуализмът е декриминализиран, се запазва отношението към него като към „противообществена постъпка”, която се преследва от органите на властта. Или в най-добрия случай се приема за болест, която принудително трябва да се лекува.
Изложбата е тъжно напомняне, че днес, въпреки промяната в статута и правата им, гейовете си остават изключена общност.
