Дни на камерната музика в Габрово
„Под „камерна музика” разбирам онези продукти на сонатната епоха от Хайдн до Шьонберг и Веберн, които са означени с изискване за детайлна, ювелирна работа”, пише Теодор Адорно в есето си „Камерна музика” от „Въведение към музикалната социология”, като добавя по-нататък, че това се отнася и за всички ансамблови конфигурации, които може да се чуят в концертната зала. От тази гледна точка, един фестивал на камерната музика може да даде основания за констатация доколко днес камерност означава ювелирност.
В Габрово фестивалът „Дни на камерната музика” се случи за 43-ти път, в навечерието на 50-годишнината на Габровския камерен оркестър. И зад фестивала, и зад оркестъра стои една личност – диригентът, просветителят, всеобхватният музикант и много скромният човек (което в наши дни се счита за порок) Иван Стоянов. Той не знае и сега ще го прочете, че именно неговата личност ме привлече да отида в Габрово и да изслушам фестивала, в който Стоянов прави всичко – от осигуряване на средства – и с помощна на общината, през програма, разговори с артистите – до писането на програмите, разясненията за публиката на концертите.
В галерията на Габрово, където по традиция се провежда фестивалът, има атмосфера: приятна изненада беше да установя, че концертната й зала носи името „Проф. Минчо Минчев” – нещо, което той не ми е съобщил. (Представям си много други лица в бранша как щяха да овършеят всички възможни медии, за да разгласят такъв факт, ако им се случи.) В залата бе аранжирана изложба на тема „Вдъхновени от музиката” с картини на знакови български художници, като Златка Дъбова, Димитър Киров, Светлин Русев с портрета на Минчо Минчев, Стоян Сотиров, Николай Николов с портрет на композитора и диригента Милко Коларов. Той започна фестивала в Габрово и бе години наред ръководител на камерния оркестър (1974-1990) след основателя му Христо Питев, след което ансамбълът бе поет от Иван Стоянов.
Пламен Джуров и „Софийски солисти” откриха фестивала. Започнаха с великолепния концерт за струнен оркестър на Марин Големинов, създаден през 1980 г. Повечето творби на майстора, особено тези, в които струнните имат думата, винаги ще звучат, като че ли са създадени вчера – аскетичен лиризъм, събран в единна линия тематичен лаконизъм, структура, която съвместява суров мелос с безкрайни идеи в инструменталното му изражение и категорична целенасоченост в личния изказ. Великолепно творение, което рядко звучи от концертния подиум, остава някак в сянката на Концерта му за струнен квартет и струнен оркестър.
Последва световната премиера на Медитация и Тост от Пламен Джуров – приятелски жест към Софийски солисти от техния ръководител, който, за съжаление, пише рядко, но чиято музика ангажира съзнанието, грабва го с актуалност и една специфична човечност. Музиката на медитацията е драматична, въвежда те в свят на колизии, далече е от съзерцанието и лирическата невинност. А тостът е усмихващ се, приятелски музикален шарж, отново с ясно доловим смисъл – Джуров слага в инструментариума бас китара и електрическа цигулка, която пробива с изненадваща агресия общия ансамблов сговор и нейната тема се впива в музиката – като сила, която надвива всичко. Двузначен хумор, двояко въздействие – също като Данелиадата на Канчели, която изсвириха на финала – звуково остроумие, което е способно да те просълзи. Но преди това чухме и Четирите пиеси на Михаил Големинов (сина на патриарха и не по-малко интересен творец), които показаха възможността за взаимно притегляне между минимал-движенията и контрастно звучащото авангардно „импровизо”, едно подсещане за 50-те, 60-те години на миналия век.
Великолепно продължение на фестивалното настроение и репертоар бе вечерта с квартет „София” в състав: Стоимен Пеев и Йордан Димитров (цигулка), Валентин Геров (виола) и Любомир Ников (виолончело), с музика от Стравински, Шостакович и Менделсон. Това е този тип класическа програма, която дава възможност да се проследи диапазона от качества на състава. Вечерта бе извънредно добра за квартета и по отношение на философията на прочита на трите много различни по стил, жанр и инструментална проблематика творби, и по отношение на звуково-тембровата инвенция в разкриване същността на тяхното съдържание. Потърсили са адекватен на афористичната форма звук в Три пиеси за струнен квартет на Стравински, една впечатляваща амалгама от агресивна пародия и тембриране на ексцентричната втора пиеса. В съвсем различен звуков свят въведоха публиката с жестоката музика на Единайсетия квартет на Шостакович – прочитът им беше разтърсващ. Такава беше и интерпретацията им на трагичния квартет на Менделсон – реквием за сестрата на композитора и предчувствие за смъртта, която ще го покоси два месеца след създаването на творбата. Превъзходен квартетен ансамбъл с емоционална дисциплина, с детайлизирано фразиране и логика в извеждането на формата.
Съдържателният разговор между четиримата музиканти в галерията бе последван от площадната концертна изява „Фортисимо Фест” на Симфониета „Враца” с диригент Максим Ешкенази, с артистите Ани Пападопулу и Юлиан Вергов, със солистите Георги Андреев, братята цигулари Александър и Мартин Зайранови, поп-певците Дони и Михаела Маринова.
Максим Ешкенази може всичко. Може да осакати Рапсодия „Вардар”, като изсвири само последния дял от нея на концерт, обявявайки цялата рапсодия – и това във връзка със 120-годишнината на класика! Може да докара дрон по време на т. нар. концерт, за да снима „колосалните” му успехи. Може да раздава целувки, докато дирижира. А неговата рецепта за успешен „образователен” концерт е следната: малко класика – няколко „парчета”, не по-дълги от 2-3 минути – след кощунството с Владигеров, последва нестинарското хоро от Големинов, ръченицата от Петко Стайнов и малката токата на Христосков. После фолклор – там се залага на „гения” (според Вергов) Георги Андреев и неговата музика. Накрая филмова музика от Ступел, Пиронков, Карадимчев и др. и видеостени с откъси от филмите, чиято музика се свири и пее. Отделните панели са гарнирани с плиткия хумор на диригента. Говори каквото си иска, най-вече –глупости, придружени от щастливата Максимова усмивка (Keep smiling) – тя е толкова константна, че започвам да подозирам, че не се прибира и по време на сън. Щедростта на „Америка за България” към него е всеизвестна. Нейно право си е, разбира се, да финансира този Луна парк, но не е коректно спрямо реалните просветители, спрямо хората, които знаят за какво става дума в музикалната история и практика, да го представят като образователна дейност. Това е бизнес без скрупули и тук музиката е на последно място. Важното е успешно да се привлича един паричен поток, който май е единственият източник за препитание на „световноизвестния диригент” Максим Ешкенази и брат му „виртуоза” Хари Ешкенази (думите в кавички са цитати от медиите, включително и от обществената телевизия). Но на габровския площад „Възраждане” (Боже, каква ирония) дори не може да става дума за някакво качество на поднесената музика. Тя е по-скоро пълнеж в безвкусния микс от стихове (защо и „Изворът на белоногата”, не ми стана ясно), шеги, закачки, думкания, гърмежи и други атракции. Безплатно народно веселие! Не му беше мястото на това „събитие” в програмата на един камерен фестивал!
„Танцът от времето на Шекспир до ХХI век” – програмата на духовия квинтет „Пилекадоне” бе представена с известни изменения и на миналогодишния фестивал „Варненско лято”. И не само там. Мила Павлова (флейта), Валентин Методиев (обой), Венелин Пиперов (кларинет), Евгений Тонев (фагот) и Ясен Теодосиев (валдхорна) и сега потърсиха възможни паралели в звучността на духовия ансамбъл в обработки на ранни италиански танци от англичаните Уилям Бърд, Джайлс Фарнаби и Томас Уорок през Античните унгарски танци на Ференц Фаркаш и „Пет лесни танца” от сънародника му Дениш Агай за духов квинтет, както и написаната за тях композиция от Добринка Табакова „Единадесет” – кратичка пиеса, издържана в размер 11/8. Последваха различни транскрипции: първа балетна сюита от Шостакович – няма заглавие на автора „Танц на цветята”, както бе обявено в програмата; популярни танга от Гардел и Алмаран. И хабанерата, и антрактът от „Кармен”… Интензивният флирт с публиката беше абсолютно успешен, хората откликнаха радостно. В този шарен музикален свят ми се искаше да чуя по-интересен ансамблов звук, да усетя търсенето на изненадващи решения – особено в най-популярните пиеси, които у нас са придобили вече, за съжаление, репутацията на спасителен музикален тапет. Именно музиканти с такова реноме могат да ангажират публиката с много повече предизвикателства, далеч над единствената цел да са заедно в ансамбловата си изява.
А от концерта за еуфониум и пиано – Цветан Троянски и Марио Ангелов – бих извадила пред скоби оригиналната Рапсодия за еуфониум на съвременника ни Джеймс Кърноу – пиеса с интересни предложения в инструменталното поведение на тази „малка туба”, изпълнена с фантазия и удоволствие от Троянски, както и прочита на известния ни пианист на Импровизация от Панчо Владигеров.
Две трио формации разшириха жанровия диапазон на камерния форум. Най-напред чухме Фестивално струнно трио в състав: Александру Гавриловичи (Швейцария) – цигулка, Марк Тотен (Холандия) – виола и Стефан Хаджиев, виолончело. Дойдоха на фестивала с две серенади – от Бетовен и Ерньо фон Дохнани – една професионално издържана вечер на противоположна стилистика, изпълнена коректно и стандартно.
Българското фестивално клавирно трио – Явор Желев (флейта), Ростислав Йовчев (пиано) и Атанас Кръстев (виолончело) – ще се запомни със стила Хайдн, който демонстрираха в сол мажорното трио на виенския класик – не само стилово, но и фактурно най-трудната, струва ми се, творба в тяхната програма с музика още от Хумел, Губер и Ибер. Припомням си изисканото фразиране, меката турбуленция при взаимодействието на тембрите, изпипания щрих и артикулираното съгласие в имитационните движения – да се открои ансамбловото единение на трима много различни музиканти, които се разбират в стила, в изтъкването на хармоничните провокации, в начина да представят енергията и хумора на големия композитор. А в Трите акварела на Филип Губер и интерлюдиите на Жак Ибер звукът им рисуваше с тъмни и светли, топли и студени багри в застинало нирванно пространство – красота, облъхната със смисъл.
Към звукова молитва поведе публиката Академичният смесен камерен хор „Гаудеамус” от Пловдив с диригент Весела Гелева. Не бяха в пълен състав, което се отрази на звуковия им баланс – 19 души, от които 7 мъже и 12 жени. От програмата им запомням с удоволствие разтърсващата Херувимска песен от украинеца Владимир Файнер (1966), чието църковно творчество се изпълнява много в храмовете, а България го познава благодарение на Весела Гелева. Въздействащо „Отче наш” (Кедров) завърши молитвената вечер.
Финалът на фестивал бе отреден за Габровския камерен оркестър под палката на Иван Стоянов. Ансамбълът отдаде почитта си на композитора Георги Минчев по случай 80-годишнината му с изпълнението на Три поеми за сопран, струнни и ударни инструменти – с певицата Теодора Петрова и Мирослав Димов на ударните. Петрова е певица с много качества, с афинитет към съвременната фактура, в която тя нанася един интересен сфумато-тембър, изцяло вграждащ се в ансамбловата фактура с активна артикулация на текста. Чухме почтен прочит, почувствал вътрешната напрегнатост на творбата, нейния латентен драматизъм, изпълнение, което пресъздаде характерното за Минчев пулсиращо пространство на тембрите. Нататък програмата показа двама рядко изпълнявани автори от втората половина на ХVIII век и първата половина на ХIХ – Карл Дитер фон Дитерсдорф и Лудвиг Шпор. Много ценно откритие за мен бе арфистката Деница Димитрова – великолепен инструменталист с впечатляваща музикална енергия и блестяща техника, тя изпълни Концерта за арфа на Дитерсдорф със съвършено артикулиране на текста, с нюансирана фраза и изваяна стилистика. След този концерт Димитрова и цигуларят Иван Пенчев представиха Концерт за цигулка, арфа и оркестър от Шпор, композиция, в която арфата и цигулката влизат в традиционно съглашение, което отдава водещата роля на цигуларя (Иван Пенчев се възползва от нея максимално във втората част на творбата), а камерният ансамбъл под ръководството на Иван Стоянов бе коректен и отзивчив партньор на двамата солисти.
С организацията и програмирането си, фестивалът дава възможност на музиканти и на публика да се срещат в полето на камерността. Равнището на тези срещи е отговорност предимно на изпълнителите. Сигурността, че тези срещи ще продължават, зависи от град, община, общество, спонсори. Дано го разбират и занапред.
